* * *

web | Пръстен в кладенец

Пътят от мене до мен и обратно...
Тишината е от папур и водата е пълна със лилии,
но птицата пие - ще изпие всички лилии до една,
ще остане водата.
                                                                                                                       Очите й са
После някаква къща, не там, а по-встрани -
по таваните залез и по стълбите залез,
по пода,
по стените го няма, те са пълни със къщи,
на които таваните - в залез и по стълбите залез,
и по пода,
а стените, отрупани с къщи,
на които таваните, стълбите, пода -
във сребърна паяжина, а в нея, разбира се, залез
                                                                                                                        като пръст Божи
Аз чух заклинанието на тревите, не тези, а онези,
дето се правят, че спят, аз ги подслушах,
те шептяха за същото, друго и още...
Те се смяха под моя прозорец до късно,
аз не ще го забравя, не, не ще го забравя дори и оттатък,
те се смяха така, понеже останах сам със прозореца
(не този, а друг, съвсем, съвсем друг),
сам със прозореца (Господи!),
а наоколо само тревите, смехът им наоколо,
аз го счупих, защо ли ми трябваше, глътка въздух?
с решетки е другият, глътка видение? Лилии недоизпити,
глътка тайна? глътка от нещото? дваж по-сам сред купа от
стъкла, триж по-сам сред смеха на тревите
                                                                                                                        който сочи
И тогава се върна нощта, дето беше безвъзвратно...
Не тази, за която си мислиш, а другата.
Бе тревожна, разсеяна, мъничко поостаряла,
а косите й същите -
поовехтели звезди, лунна гривна, тук-там протъркана...
Стареят ли нощите?
Рече: "Ти помниш колко бързах тогава и тук съм забравила...
Ти помниш, нали?" Аз не помня, не зная, друг е бил вместо мене,
не разбирам за какво ми говориш, аз не те познавам,
аз не съм те виждал, нямам нищо общо, аз съм наел това пространство
отскоро, преди бях наел пространството горе,
но там духаше (потреперах, разбира се)
и нямаше под, по който да стъпвам!
Тук също няма под, но има тавани от залез!
Аз съм само един наемател!
Аз съм наемен убиец на нощи!
                                                                                                                      виновник.
"Ти си счупил прозореца."
"Аз съм счупил над двеста прозорци."
"Ти си счупил този прозорец."
"Аз съм счупил не този, а другия."
"Прозорецът е за гледане."
"Този не беше такъв, зад него няма навън."
"Зад него има пейзаж. Вода с лилии."
"Птицата ги пие. Тя ги пие, макар че са бели!"
"Птицата е бяла."
Съгласих се.
"Птицата е бяла, със бяло по края."
Още веднъж се съгласих.
"Птицата е бяла, със бяло по края и само тук-там
има по малко бяло."
Трети път рекох "да".
И потекоха глупави сълзи.
Не тези сълзи, а другите.
И не по моето лице, а по нейното.
                                                                                                                  Господи,
Камбана - калинка се катери по нея
и все пада.
Стъпките на дъжда по пясъка.
Кобилата гледа към коня,
о, тя гледа към коня!
Твоята ръка ме докосва там
и аз съм по-силен от себе си!
И отново по същия ред до безкрай...
Това е плачът на нощта или нещо такова
                                                                                                                  ти ли сънуваш
"Ще си взема нещата, които забравих
и тръгвам."
Столът, на който седеше ти.
Моят стол.
Чашите за кафе. (На дъното имаше хубаво бъдеще.)
И чаените чаши. (С празно дъно.)
И всички други чаши, дори и чашките на цветята.
Пясъчният часовник. (За пръв път го виждам.)
Камината. (Не помня да съм имал камина.)
Илюзиите. (Носи ги със здраве!)
Очакването. (Правиш ми услуга.)
Логиката, преценката, заключението,
прозрението, после презрението над прозрението,
мировъзрението, светоусещането (светоусещането не й трябвало)
-стически морал, -стически идеали, -стическа нравственост
(не отваряй това чекмедже, ще ти стане лошо),
обелки от ябълки, счупен молив и народно събрание
(двама бакали натискат чекмеджето със задници,
те крещят на нощта: "Нямаш право!").
Тя вади от чекмеджето едно -стическо човече
и му навива пружината.
То прочита от скъсано листче:
"Расте, развива се, възход, развети, напред,
високо, повече от всякога, никога друг път, колектив,
велика, начело, преизпълнихме, борба, всеотдайно,
да живее!" (три пъти)
На обратната страна:
"Няма да позволим, няма да допуснем,
някои, обаче, ще бъдем безпощадни,
нека само посмеят, ще надделеем,
ще ги заврем в миша дупка,
колелото на историята, прах в очите,
прогресивното човечество, да си подадем ръчички!"
Нощта се смее, смее се Нощта и хайде в джоба!
                                                                                                                                          тази реалност?
Блуднице Нощ!
Нощ, в която се мамят приятели!
Нощ на протяжност и Нощ на разкъсване!
Нощ на разливане и Нощ на венчалните пръстени!
Дево на мрака! Царице на паднали кестени! Нощ-утешение или нож на утехата!
Нощ нецелуната! Малка магьоснице - с цвят на кафе е магията!
Нощ на падение и съкровено величие!
Нощ, във която се мамят жени на приятели!
Девствена нощ!

Не бяхме ли с тебе в онази стая,
захвърлена в самия край на пространството,
далеч от всякакви закони и норми?
Не се ли стичаше по стените й времето
и не бяхме ли голи нагазили в него?
Шопен се оплакваше някъде в ъгъла,
а ние приехме плача му за музика?
И не бяхме ли ние онези, които
в полунощ си измисляха луди градини?
Аз и ти. Голи и светещи.
А портокалите? А твоята глава на коленете ми?
А разкаянието?
            И рече Мем, повелителят на остриетата,
            заповедникът в долината на Разкаянието,
            Мем, когото наричат още Намиращият точно мястото,
            рече така на питащия:
            "Защо питаш?
            Ще знаеш ли повече от вчера,
            ако научиш нещо днес?
            Ето, ябълковият цвят е приведен от пчелата
            и в стъпката на сърната се е притаил паяк -
            усещаш ли връзката между тях?
            Великият тъкач тъче всеки миг
            и отговорът вчерашен днес се превръща във въпрос."
Има опасност да не остареем над чаените си чаши.
Има опасност да остареем, забили носове в стари вестници.
Има опасност да остареем по опашките за сирене.
Има опасност да остареем по балконите.
Има опасност да остареем по трамваите, питайки: "Коя спирка сме днес?"
Има опасност да остареем пред взискателната си учителка - стара мома.
Има опасност да остареем пред преподавателя си по глупост в университета.
Има опасност да остареем пред мъдрия поглед на инкасаторката.
Има опасност да остареем в спорове със сервитьора.
Има опасност да остареем пред лицето на светлото бъдеще, което ни се хили в лицето.
Има опасност, че няма опасност да остареем.
            А той се обърна към тях и им рече:
            "Ето ви дърво. Духайте!"
            А наблизо имаше едно дърво.
            И като надуха бузи, всички задухаха.
            Но дървото не се помръдна.
            А той им рече:
            "Не разбирате ли, че на което е съдено
            да не падне - не пада.
            И което трябва да се опази - ще се опази.
            Защо мислите, че можете повече, отколкото можете?
            Моят път е натам, накъдето съм тръгнал,
            и кой ще ме върне обратно?"
            Така им каза Рицарят.
            А те, като се засрамиха, оставиха го.
            Тогава той обхождаше необятното с мисъл.

© Маргарит Минков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2007
Маргарит Минков. Пръстен в кладенец. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Маргарит Минков. Пръстен в кладенец. София: Издателско ателие Аб, 2000.