И пак торбата дрипава премята,
и рови - въгленче, шише, билети...
Последен гларус - есенно разпятие,
обтегнало душата на небето!

Брадата му сред пясъка затъва,
разплита се във бели коренища...
Не е последен, нито ще е първи,
поел назад пътеката към нищото.

Но той кълне и дърпа, влачи, плаче,
изскубва се от зимните и зъби!
И пак върви - с нетърпеливи крачки
живота си разнищен да поръби...

А привечер се сгушва край торбата -
сънува как с парцали и хартия
разжарва огън и си прави лято,
и дълго в него дланите си мие!

Но утре, неизтляла по скалите,
брадата му предателски ще свети...
Морето ще изкашля с гърло свито
една торба, шише и два билета.