1.
Всред всеобщото гладно бърборене кипи тихата наша война!
Плашилата, пуснали корени, порят житните семена.
И попива в пръстта търпелива на хляба ни млечната кръв!
И черта по черта ни изтрива премълчана до бяло стръв...

Вече вечност пушките стискаме - дебнем ближния да изреве!
Зверовете станаха приказка, хората - зверове.
Но додето се каним да гръмнем - виж врагът ни от старост умрял...
Да не връщаме пушките пълни, ще направим прощална заря!

2.
Потопиха се всички гемии. Отлетяха псувни и платна.
Имената превърнахме в титли, титлите - в имена.
От години ръждясват закотвени с вратовръзки наште гърла...
Тъжен тътен припада над лодките - ще поникнат ли нови гребла?

Ще се мята ли рибата страстно в ожаднелите ни ръце?
Дотежа ни от дългото странстване - не послушахме онзи мъдрец,
дето каза, че за моряците само гробът ухае на бряг...
Заменихме с капели калпаците, ала пак сме селяк до селяк!

3.
Странен сняг по градините пада - уж еднакъв за теб и за мен...
Ала някъде някой е гладен, бос и сам, и снегът е плен.
Майсторим си къщурки за птици, но тревожен е птичият сън -
не оставихме шепа трошици на човека, останал отвън!

Обвиняват след празника празните, болни майчини колене...
Синовете отдавна пораснаха, имат собствени синове.
В отеснелите люлки се връщат остарелите грехове -
просят истински сняг над къщите, след стотиците снегове!