* * *

web | Пътьом

Като мисля за себе си - толкова кули въздушни -
да се чуди човек откъде са се взели руините,
сред които - възторжено пале - душата ми души
сто години след топлия облак за къшейче синьо.
Като ровя из себе си - бях до пропукване жадна,
дирех жива вода, ала газех блата и ми гука улукът...
Подир просеки сухи до своето дъно пропаднах,
за да зърна - в последния мрак живи капки блещукат!
И поникна дъждец, и разцъфна фонтан над стърнищата -
промълвих с неуверен ръмеж езика небесен...
Чак тогаз онзи облак поспря и от радост разнищен,
изваля стогодишния дъжд и докрая ме среса.
Като гледам след себе си - мръкна детството, съмва детето
с тази втора невинност, в която очите са сити:
"Млечен път ли? - се смее. - Май разсипах лунички, където
като тръгнах към теб, в сто сълзи си ощавих петите..."
Ако шепна на себе си днес, то е навик предишен -
да скиторя насън и за жива вода да разпитвам...
Да се чуди човек как е трудно най-лесното - дишане,
как е мъчна най-простата дума от всички - молитва.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.02.2010
Мая Дългъчева. Пътьом. Варна: LiterNet, 2010