ЖЕНАТА-ПОЕТ

И я видях - в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.

Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.

Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи,
не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.

Навярно ни е пратена отгоре,
за да разкрие
тайната небесна -
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.

Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.

© Мая Дългъчева, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.