ВЪРКОЛАК

Освирепява за любов - душата ти дере и суче!
И, сит до следващия лов, по-питомен от къщно куче,
ще те погледа с кротка жал и раните ти ще оближе -
за кратко звярът е преял и мърка в скута ти, примижал...
Така - до следващия глад, така - до следващата лудост,
когато, зейнал и зъбат, се хвърли пак да сръфа чудото,
да се налочи с ласкав смях, с проклятия, копнеж, флуиди,
безочен като смъртен грях, чрез теб да иска Бог да види!

О, Боже, скъсай небесата, кажи му: "Любовта я няма,
където ровиш! Не в телата, не в дума, дом, ни в дим от драма
е скрита. Няма вкус и кожа. Не я търси на друг в очите.
Във твоята душа я сложих - преляла като пчелна пита...
Във твоята душа - да бъде пчела и мед, летеж и ситост!
Тя почва с лют и хрипкав гъдел в катеренето на сълзите,
когато ням и зрящ, покаян, с окървавена челюст сричаш,
от шурналия мед замаян, вместо "Обичай ме!", "Обичам."

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.10.2007, № 10 (95)