УТРО

Как да кажа на Господ, че нямам, когато
тишината на сънища детски ухае!
През завесата хлуят прашинки от лято,
а денят се изтяга безкраен...

В миг такъв ми изглежда, че всичко е вечно -
до въздишката тънка на топлото мляко!
Иде Малкият принц, с пижама облечен,
без да помни, че снощи е плакал...

А след него тупурка Малка сънена мис,
във врата ми се гуши, бъбри нещо щастливо...
Как да кажа на Бог, /неприличен каприз/,
че животът е графика в сиво?