МОЛЕБЕН

Боже,
не бъди вече толкова щедър!
Аз помолих за дъжд,
а ме смазват гърмящи порои...
Толкоз струи изля, че небето остана две педи,
а земята, прогизнала, хлъзгаво
влачи завои...
Проумях - и дъждът без юзди
оставя пустиня,
животворната капка
е и капката, дето убива...
Миг ли, век ли живях
като в разказ на Маркес - сред тиня,
сред парцали изгнила трева...
Полумъртва, но жива.
За косите сплъстени се вадех,
но въздухът даже в моите ноздри плющи,
мразовито се стича...
Господи, моля те
утре с пек да накажеш
силните -
онези, които обичаш!
Нека да блесне, да жари,
да ослепява
слънцето като огнена преизподня!
Нека превърне тинята
в кипнала лава,
в лумнали факли онези дървета безплодни...
Нека изпръхна в жегата цяла,
до кокал,
да изпаряват лъчите плътта ми прозрачна
и когато остана
две педи душа и вопъл,
капка ръсни - да повярвам,
че някой плаче.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2004, № 10 (59)