НА БАЩА МИ

Той едва се усмихва. Почти не говори.
Стадо чанове плачат в съня му чуплив.
Мълком кучето гали, сее фасове в двора...
Побелява... Но всъщност е сив.

Посивял от прашасали градски пейзажи,
мъкне камъни, къща на село гради.
С бели спомени нощем стените й маже
и си свети с родопски звезди...

Заранта е брадясал - отдалеко се връща,
носи мирис на диви планински треви...
Никой вкъщи не пита защо е намръщен
и защо уморено върви.

Като зимни врабци мойте думи мълчаха,
днес се ронят - трохи в окъснелия стих...
Затова, че домът ни е бащина стряха,
всички минали сълзи простих!

Ти прости ли ми, татко? Виж ме, пак съм си същата,
изпод бръчките гледа твойто малко момиче -
вместо мен, дъщеря ми сега те прегръща
и прошепва: “И аз те обичам...”.

© Мая Дългъчева, 2001
© Издателство LiterNet, 18. 07. 2001
=============================
Първо издание, електронно.