СПОМЕН ЗА ОРЛИН

Мая Дългъчева

web

Може би е било 1984/85 година, не помня точно. Списание “Родна реч” организира национален семинар за своите млади автори от рубриката “Първи стъпки”. Тогава за пръв път срещнах Орлин. Помня, че Дончо Цончев възкликна на една от срещите ни с утвърдени писатели: “Откъде знае това момче, че “...душата на стария кораб се смее”?! Орлин отвърна “Защото съм я чувал” и всички се разсмяхме. Мислехме, че се шегува. Сега си мисля, че може би е казал истината.

По-късно всички се събрахме в една от хотелските стаи. Познавахме се само от стиховете си, но какво повече от това? Говорихме си до късно, пяхме, рецитирахме... Накрая всеки написа на другия по нещо за спомен от срещата ни.

Днес, почти 20 години по-късно, открих в един стар кашон онзи пожълтял бележник, в който още стои написаното от Орлин. Запитах се: “Откъде е знаело това момче (17-18-годишен тогава), че...” Сигурно защото Поетите чуват, виждат, знаят със сърцата си.

Затова и “...сърцата се превръщат във мишени.”

Затова и поезията им живее дълго след тях.

* * *

Когато се признаваме в любов,
сърцата се превръщат във мишени.
Навярно няма по-възвишен лов
от любовта, дори несподелена.
Засадите не водят към успех
и кучета в лова не се допускат.
При любовта се ходи без доспехи
и нищо, че наоколо препуска
на клюките безумният табун!
Върви напред и той не ще те смаже!
Съмнението равно е на бунт
и самотата в миг ще го накаже.
Когато се признаваме в любов,
годините се спират поразени,
защото няма по-възвишен лов
от любовта, дори несподелена.

Орлин Дянков

© Мая Дългъчева, 2001
© Издателство LiterNet, 04. 12. 2001
=============================
Първо издание, електронно.