ДОШЪЛ ОТ ДЕТСТВОТО НА БОГА
Думи за новата книга на Николай Милчев "Само скреж"

Мая Дългъчева

web

Започнах да прелиствам тази книга на Николай Милчев, както обикновено пристъпвам към негов стих - плахо, почти ритуално - да не изплаша думите, да не разтопя фините им кристали...

Само скреж - нима има друго заглавие за нея, освен това, което рисува щрих със зимна въздишка?

Въздъхваш бяло.
Може би кристал
се е стопил на устните.
И дишаш
с душата на случайно оцелял
миг
от живота си предишен.

Лирика - да, това е думата. Не стихотворения, не дори поезия, а тъкмо лирика - дума като тънка медена струйка - вкусна, прозрачна и целебна...

Лирика детска и пораснала - в това е алхимията навярно: да събереш в една зеница окото на дете и окото на мъдрец... Да гледаш света през тази зеница всеки божи ден и да не си мъртъв: детето - от болка, мъдрецът - от красота. Или обратно.

Магаренце с муцунка от върба...
Върба прегърбена, подобна на магаре.
Едно дърво с разчорлена съдба
мълчи край път с измокрени хастари.

Защото смисълът прилича на бодил,
с копитца от листа почуквам плахо.
Това, което съм раззеленил,
два коса вместо мен изпяха.

Събиране на границите - онова, към което се стремят майсторите на киното - сълзата в усмивката, възторгът в риданието, топлината в скрежа... Или узряването на копнежа до тъмна сладка капка:

Колко малки негърки тази нощ
са узрели в черницата. Искам
капки от този африкански разкош
върху възглавницата ти да изстискам.

И всичко, поднесено в такъв ненатраплив, но прецизен, класически кадър, че дори не разбираш кое точно те разплаква...

Да, казвала съм на Николай, ще го кажа и пред всички - за мен докосването от неговите стихове е толкова силно и някак ирационално, че обикновено или си крия сълзите, или смотолевям единственото клише, което ми идва наум - "Ники, много е хубаво!" И хем ме е срам от този постен коментар, хем дотам съм си изгубила думите, че освен много и хубаво, друго не мога да кажа. Такова ми е усещането от малко други неща - платна на Рьорих, сезоните на Вивалди, кадри на Фелини...

Вървяха си. Тя беше минзухар,
той беше есен. Тя нехайно каза:
„Не ме е грижа, че си много стар.
Прилича цветето на свойта ваза!"

И прецъфтя, и стана лято тя,
той стана пряспа - бяла и гореща.
И се стопи, и леко отлетя
към мястото на вечната им среща.

Нима може да се говори за вълшебството? Просто потъваш в него, предаваш се, оставяш се да те завихри, да те заскрежи, да те разтопи, разцъфти и пречисти... И излизаш като новородено - с насълзени очи и голяма беззъба усмивка. Къде тук има място за думи?

Затова казах на Николай Милчев, че за мен е чест поканата да представя книгата му. Той се засмя, разбира се - не го прие сериозно. Но истината е, че точно така се чувствам - едновременно благодарна, че най-сетне имам възможността да се опитам да кажа какво мисля за неговата лирика и в същото време - изплашена, че нямам думите, че няма думи за нея.

Да, съгласна съм с Антоанета Алипиева, която казва:

"Един от редките съвременни български поети, изграждащ света си върху самотния и крехък глас на детайла. Подобна художествена визия метафорично бихме нарекли "паяжина", чиито прозрачни нишки оплитат цветове, мириси, асоциации; в техния изтънчен и одухотворен пъзел полека и спокойно израства светла картина, самата тя - някакъв усамотен и случайно-неслучайно забелязан от поета къс от живота. Дали ще бъде пейзаж, дали ще е сюжет от битието, или пък просто обект, в който са съзрени дух и състояние, повечето от стихотворенията на Николай Милчев са кратки късове от метафорични детайли, чиято поезия идва от неочакваното, превърнато в открита от поета тайна."

Да, съгласна съм с много поети, които, като стане дума за Николай Милчев, просто поклащат глава и казват: "А, Милчев е друга бира..." И замълчават.

Да, съгласна съм с Тамара Караколева, която възкликна: "Този човек не пише стихове, той пише молитви!"

Всичко това е вярно. И всичко това казва едно и също - Николай Милчев е Различният в българската поезия. Той е, ще използвам пак негов стих:

Дете,
трева,
роса -
модел,
дошъл от детството на Бога.

Той е вълшебникът със стъпки на дете, който пътьом снима с очи и ни показва:

Две кучета жълтеят и цъфтят
с опашки от накъдрено доверие.
А между тях - ухаен път
следите им се мъчи да намери.

Следите им глухарчето покри.
И заекът замаян кихна.
Природата играе на игри,
в които само дивото пониква.

Той е алхимикът, който само от скреж може да извае:

В такава сутрин ветровете капят
или димят с препечената пара.
Безкрайно коте с малките си лапи
прозореца за сънища затваря.

Просто е той. Просто той е.

Неговите стихове са като влюбване - оставят те настръхнал, без въздух и с пеперуди в стомаха!

Неговите стихове са като бебешка люлка - оставят те насукан и помилван...

Неговите стихове са като внезапно просветление - оставят те зяпнал пред разбулените мъгли на чудото.

Достигам хълма от чемшири
и вземам неговата сянка.
Над шапката ми някой свири -
или е кос, или е ангел.

Струва ми се, че след като прочетете Николай Милчев, у никого няма да остане питанка дали е кос или е ангел.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2009, № 1 (110)