Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НА ЧАША ВИНО И ЕСЕНЕН ЛИСТ
Интервю с Никола Инджов

Мая Дългъчева

web

Тръгвам с намерение да правя интервю. Оказвам се, както се изрази Никола Инджов "В осветения от ноемврийско слънце двор на СБП на чаша тъмно вино и под жълт есенен лист..." Разговорът ни започва още по стълбите и разбира се, излиза извън всякакви набелязани въпроси и евентуални рамки.

Поезията днес - от беломорските помаци до изоставените нимфоманки. И в орбитата на Митьо Очите.

Писателят днес - забравен, но забраняван. И в светлината на "Простреляния Пегас".

Човекът днес - между опитите за промяна на миналото и опитите за промяна на бъдещето. Или кой се страхува от двамата Славейкови?

Думи за есенен лист...

 

- Много поезия се пише по света днес. Къде е нашето място?

- Понякога си мисля на колко езика освен на английски в шекспировската епоха на човечеството се е пишела поезия? На испански - Гóнгора, на френски - Ронсар, на италиански - Данте, на португалски - Камоинш... Поезията на руски е все още в епичните сказания и билини преди Пушкин - "Слово о полку Игореве". И на останалите световни езици като че ли няма писмена поезия, макар да съществува поетично наследство от мъртвите езици. На шумерски - епосът за Гилгамеш по керамичните вавилонски плочки, на латински - одите и елегиите на Вергилий и Хораций от Златния век на Рим, на класическия гръцки - Илиадата. Шекспировата епоха съвпада със Средновековието и като че ли литературната способност на европееца се проявява по онова време със смисъла на четириезична догма в литературата. Тогава и в България липсва писмена поезия по известни причини - турското робство е прекъсване и отрицание на културното ни развитие, две столетия по-късно поети от други славянски народи ще възнесат нашите букви до поезията. Все пак сърцето на народа пулсира и от българската душа блика прекрасната поезия. В юнашките песни - "Балканджи Йово", в историческите - "Цар Мурад Мари думаше", в лирическите - "Два са бора ред по редом расли". И така нататък, но писмена поезия дори монасите от Атонските манастири не са прописали. Няма я още и американската поезия, етапът е предуитмановски. Не се е породила и латиноамериканската поезия на испански език. Вярно, конкистадорите намират там образци на поезията в доалфабетните говори - при ацтеките, маите, инките. Също устно творчество, което едва след завоюването на новооткрития свят бива записано от религиозни мисионери с буквите на латиницата и в превод на кастилски. По карибските архипелази се възражда митологичната поезия на докараните от Африка роби, но езическите песнопения на негрите мандинго и бамбара стават основа на забележителна афроамериканска поезия при появата на поети от двадесети век - кубинецът Николас Гийен, американецът Лангстън Хюз, хаитянинът Жак Ромен...

Кога един народ прописва поезия на своя език? Аз мисля, че именно поезията идентифицира момента на самоопределението на народността. Появата на поети означава възникването на личности извън царедворството и клира, може би при превръщането на етническата лава в хомогенна народна сплав. Например преди братя Миладинови в Македония няма писмена поезия - и няма самостоятелна македонска нация. Днес в неизбежната зависимост на етносите от универсалната култура езикът на македонските бугари е постигнал орфическа значимост като израз на лингвистично оформен народ. Днес на този език дължим проникновената съвременна македонска поезия и дори една налагаща се промяна в нашата политическа психология... Други народи прописват поезия чак през миналия век. Тогава в порива да обнови света чрез революция Русия предостави славянската писменост на десетки сибирски и далекоизточни племенни групи с неславянски характеристики. Русия създава и московския Литературен институт - висше училище за писатели, в което обучава и до ден-днешен на писмена поезия способни млади хора от безписменото свое население. Познавах някои от тях - нанаецът Георгий Ходжер, чукчата Юрий Ритхеу, на руски те творяха направо литературната класика на своите народи и създадоха предпоставки нанайците и чукчите днес да бъдат двуезични във всички перспективи на националния си живот. Понастоящем голяма част от човечеството прописва поезия постепенно, този процес не е завършен. Не съвсем отдавна в Пекин разглеждах удивителния Музей на китайската литература. На каменни колони бяха изписани заглавията на всички манускрипти и книги, сътворени от писателите на "Небесната империя" през вековете. Навярно стотици хиляди творби, но имаше оставено място и за първите книги на поети от съвременни езикови общности, които прописват поезия днес или ще пропишат поезия утре, примерно тибетците. Аз и досега не съм сигурен дали народите на Фиджи или Суринам, на Гренландия или на Нова Гвинея са родили вече поет, и дали въобще всички сто и двадесетина държави - членки на ООН имат за свои поданици зашеметени от поезията хора. Вярно е, че главният може би стимул към изящната словесност е наличието на национална писменост и национален език. Но съществува и обратен процес, той е, че в наше време изчезват национални езици, а също така се оформят няколко транснационални писмености, които узурпират съвременните лингвистични територии. Нашата кирилица удържа все още на съзнателните опити да бъде заменена с латиница, самата латиница шества победоносно навсякъде. Дори йероглифите лека-полека допускат и други азбуки, особено в икономиката, а пък арабските и гръцките букви са привидно устойчиви заради дълбока цивилизационна древност.

И така, много поезия се натрупа в съвременния свят, а изглежда, че читателите на поезия никога не са били толкова малко на брой. Не въобще читателите на книги, а читателите на поезия. Първопричините вероятно са в самата поезия. Защото несъмнено има гениална поезия, която обаче е гениална само в рамките на етническата общност. Извън оригиналния език - преведена или интерпретирана по всякакъв друг начин - и гениалната поезия губи своите качества, своето въздействие.

Именно тук е нашето място. Българската поезия, която тръгва от богобореца Ботев, и в която са заложени специфични национални мотиви, не би могла да въздейства със същата мощ и да поражда същата духовна енергия за читателите от друг народ, който е с различни проблеми, различни алтернативи. Вярно е, че някои процеси са паралелни, например борбите за независимост. А когато поезията е отглас на борчески идеи, то и творците на тази поезия се възприемат с разбиране не само на отечествена почва, но и там, където такава борба съществува. Ето, черногорците са един много малък народ от сръбски произход, но техният национален поет Негош е известен, поне на Балканите, и приеман с разбиране от балканския читател заради това, че е поет на свободата, а това е принадлежност към хуманистичните ориентири на историческата съдба. И тук трябва да си направим заключение за някои тенденции в съвременната българска поезия, които в голяма степен се отдалечават от привидно догматичните нормативни естетики. Най-общо казано, на патриотичната поезия се противопоставя някакъв вид социална поезия. Но социалният идеал не е по-висш от националния идеал. И не може да го измести. Борбата за отечеството е много по-съдбовна и обхваща много повече хора, отколкото борбата за бита и всекидневието. Още повече че класическите идеали на човечеството само на пръв поглед са социални, но не в същността си. Да вземем Великата Френска революция. Провъзгласените от нея равенство, братство, свобода не са социални, а са национални идеали. Във Франция равенството, свободата и братството се установяват като нравствена структура на цялото общество, а не на отделна класа или социална прослойка.

Своеобразен пример е творчеството на сегашните български писатели емигранти. Техните сюжети са от България, а не от страните, където живеят. В един-два случая поезията им е плод на носталгия, но общо творчеството на емигрантите представлява изобличение на българската национална действителност в периода до 1990 година. Сигурно някои от тях имат за това лични причини - и същевременно не намират основания да се вгледат в непосредственото си чужбинско обкръжение. Някогашният сборник с разкази на Матвей Вълев "Прах след стадата" си остава като че ли единствената българска литература със сюжети от живота на метрополиите. Но са минали почти осемдесет години от книгата на Матвей Вълев...

- Какъв е импулсът според теб един човек и респективно - един народ да поиска да се изразява чрез поетичното слово?

- Сега, когато цели народи прописват, възприемам явлението като спасение за световната поезия. Защото идват много нови мотиви, нова тоналност, нова ритмика. Преди няколко години бях на един международен поетичен симпозиум в град Мурсия в Испания - това е средиземноморски град със забележими следи от присъствието на маврите на Иберийския полуостров. Там имаше и една група поети, които сякаш бяха без определена националност. Да, те имаха някакво поданство - единият беше от Малта, другият - от Корсика, третият - от Мароко, ако не се лъжа. Но всички те пишеха на четири-пет езика - на италиански, френски, испански, в лексиката им се долавяха повеи от някакви местни средиземноморски говори. По лицата им не бяха изчезнали белезите на антропологическа принадлежност към номадските племена, вероятно дълбоко в кръвта им имаше циганска капка. Та тези поети, ако приемем, че са представители на етническа общност или на целокупен народ, който сега прописва, наистина внасят непознати досега мотиви в световната поезия.

Определено има народи, които прописват поезия едва в двадесет и първи век. Може би явлението се завихря и при нас, поне там, където досега не е съществувала поезия в писмен вид. Например при каракачаните. Познаваме техните носии, техните обичаи, слушали сме техните песни, но досега не сме чели каракачанска поезия. Нито на български, нито на гръцки, нали каракачаните са двуезични. Помаците, които населяват Родопите по беломорските склонове, и които са българогласни, българокръвни и българоглави, както ги наричам в една моя книга, имат ли писмена поезия и кои са поетите им? Аз познавам поселищата им, често пътувам натам по причини, свързани с историята на моя род. Селото, откъдето прораства моят корен, понастоящем се възражда след разорението на тракийците и дълги години запустение. Новите заселници там са поданици на Гърция, говорят езика на България, изповядват религията на Турция. От такова човешко духовно триединство е напълно естествено с взрив да се появи поезия. Още повече че там за осемте деца на първолаческа възраст откриха малко училище, където учебниците са гръцки. Тоест, там децата ще се докоснат до Омир. Не може ли от този допир с класиката да последва подтик към поезия?

Тук обаче искам да уточня нещо, което е принципно важно. Езикът определя националността на поезията и в този смисъл поетите не бива да се наричат каракачански, помашки и т.н. Това ме засяга лично, защото понякога ме наричат тракийски поет. Не, аз съм български поет от тракийски произход. Както български поет от цигански произход бе Усин Керим. Както български поет от турски произход бе Хасан Карахюсеинов. Както български поет от македонски произход е Христофор Тзавела.

Така че аз очаквам беломорските помаци да пропишат поезия. И колко хубаво ще бъде за българската поезия, защото което те напишат, ще го напишат на български. И това вече е много по-важно, отколкото да пропише поезия поредната прелъстена и изоставена нимфоманка.

- Нима си против поезията, писана от жени?

- С някои прекрасни изключения така наречената "женска поезия" у нас е загубила очарованието на "вечната и святата" лирическа героиня на Багряна. През книжовността ни е потекъл неудържим женски словесен поток без интонации и ритмика от мерената реч, без никакви стилистични и дори смислови елементи на истинската поезия. Не е дори и графомания, графоманията е белег на талант, замърсен поради неспазване на литературна хигиена. "Женската поезия" е онази полуграмотност, на която сме свидетели в немалко сфери на шоукултурата. Ако зависеше от мене, аз бих публикувал в някаква иронична рубрика на писателския вестник например текстовете на песните, с които телевизиите и радиостанциите проглушават ушите на съвременника. За да се види черно на бяло дивашкото насилие над българската художествена словесност, профанацията на българската поезия, малокултурието на поппевици и на ужким културжурналистки. Е, не само "женската поезия" навежда на гняв и присмех. Тия дни ми попадна в ръцете самиздатското книжле на някой си Л. В., подредил в къси редове описания на партийни конгреси и митингаджийски възгласи. Сложил човекът изненадващо поетично заглавие - "Прозрения", веднага ще се сетиш, че е присвоено. И понеже мераклията е чул, че всяка книга има редактор, а очевидно при него никой не се е съгласил да му стане такъв, в карето на изданието написал: "Автор Л. В. Под редакцията на автора." Ето ти една илюстрация на агресивна литературна неграмотност.

- Това, което разказваш като частен случай, има вече такива размери, че май спокойно би могло да бъде и обобщен образ, символ... В този ред "Простреляния Пегас" звучи с двояко тъжна символика. Какво се случва с него?

- С "Простреляния Пегас" се случват неща, които пораждат най-различни асоциации. Първо, това е един много хубав, много наш символ на българската поезия. Действително българските поети са символи на националната саможертва - Ботев, Гео Милев, Вапцаров... Техните имена бяха изписани върху една плоча при скромния обелиск с "Простреляния Пегас" пред стария дом на СБП на улица "Ангел Кънчев" 5. Покрай преустройствата тази плоча изчезна. И ако това е чисто криминално деяние - буквите бяха от метал, осигуряващ циганското препитание, то изчезването на плочата има и по-дълбок смисъл. Защото псевдодемокрацията побърза да направи политическата си спекула и там - били изписани имена на партизани и комунистически дейци. Е, да, поети партизани загиваха за отечеството, но на плочата бяха имената и на Стамен Панчев, на Димчо Дебелянов, на Матвей Вълев, на Иван Хаджийски - те са също простреляни български Пегаси. И е много страшно, че с физическото изчезване на мемориалната плоча изчезна като че ли и нейното отражение в душевността на съвременника, светите имена сякаш изчезнаха от съзнанието на сегашните българи. Вече са в действие поколения, които не знаят, че има такъв печален български мартиролог. Печален и славен - загинали за отечеството писатели! Това е първата асоциация, която поражда у мен метафората на Простреляния Пегас.

Другата асоциация е, че ние, непростреляните, не си вършим добре обществената работа. Може би Съюзът на писателите е най-виновен, тъй като обелискът е наша материална и интелектуална собственост. Сега ние трябва да го спасим от профанацията, на която е подложен. Въобще цялата отсечка на предишната писателска улица между "Солунска" и площад "Гарибалди" е превърната като че ли в макет на промените в обществото ни - мутри, настанени на мястото на писатели.

Като говорим на тази тема, аз съм против ранните паметници. Нарицателно е в нашите среди названието "вдовиците на класиците" - става дума за прекомерно и преждевременно възвеличаване на току-що починали писатели, без оглед на класическите мерки за живота и смъртта. Не може непосредствено след кончината на твореца, който и да е той, да му се издига паметник. Шекспир е бил забравен триста години. Аз съм разглеждал с удивление музея му в Страдфорд на Ейвън. Музеят всъщност е къщата на баща му - кожарят Шекспир. Там са съхранени работилницата, спалнята, кухнята, сайвантът. Без никаква материална следа, никаква вещ на Шекспир, защото просто няма такива. От целия Шекспир е останал недогорял къс от едно писмо, подписано "Шекспир". И днес в театъра в Страдфорд, който е създаден още по негово време, се играят само негови пиеси, макар да битува мнение, че да, съществувал е актьор на име Шекспир, но автор на пиесите не е бил само той. Че и Уилям Блейк е участвал в писането, че еди кой си също... Това, разбира се, вече няма никакво значение - Англия е създала един красив мит за гениален поет и драматург. Важното е, че Англия защитава велико свое и общочовешко културно наследство. "Простреляният Пегас" повелява същото и на нас. Ние защитаваме минало, което е неотменимо. Каквото и да правят политическите реваншисти, те не могат да променят съдбата на Вапцаров. Да, той е разстрелян. И е разстрелян от определен политически режим. И поради принадлежност към определена идеология. Да, Гео Милев е зверски унищожен, идентифицираха гроба му по изкуственото око в един череп. Да, Дебелянов е убит при Демир Хисар като български войник. Това не може да се промени. Но в развитието на нашето общество опитите за промяна на миналото са сякаш повече от опитите за промяна на бъдещето! Псевдодемокрацията се опитва да промени своето собствено минало, променяйки миналото на нацията. За да промени някак си бъдещето. А бъдещето е такова, каквото е заложено - не от вчерашното и онзиденшното Народно събрание. Бъдещето е заложено много отдавна. И всъщност, аз не мисля, че вече става дума за политически реваншизъм. Мисля си дори, че политическият реваншизъм бе опит за прикриване на моралния ревашнизъм. Опит за подмяна на изграден през вековете морал, според който народът почита своите Простреляни Пегаси. Не им трябва такъв народ на властелините на света...

- Бих искала да взема повод от думите ти, че днес писателите не си вършат работата и да те попитам как прозвучаха примерно тези твои стихове през 60-61 г., когато времето не е било твърде спокойно за писане на такива неща?

Аз оглушах от барабани,
одрипавях от знамена!

- Въобще не мисля какво ще се случи, след като някой с недобри очи прочете което и да е мое произведение. Това малко стихотворение, написано по онова време, остава като хроника за онова време. По-важното е дали днес пиша такива стихове. Защото и мене понякога ме обхваща обществената апатия, масовата умора от вечното българско чакане да се случи нещо добро в живота ни...

- Това, което ти наричаш умора и апатия - аз чувствам същото, но за себе си го наричам с друго понятие. Защо днес, когато уж има свобода на словото, не се чуват такива гласове?

- Аз, а предполагам, че не само аз, мога да кажа, че българският писател, или поне писателят от моето поколение, сигурно се чувства много самотен в сегашната етнокултурна ситуация. Причините са много, различни, известни. Представи си книгите ти да са излизали в четиридесет хиляди тираж, а сега изведнъж да паднат и под хиляда. Изчезнаха читателите. И се питаш: "Защо пиша?" След като толкова малко хора четат. И можеш да се отчаяш. Аз имам за себе си една максима - пиша, първо, за да съхраня себе си като човек на някакво действие, на някакъв дух. И второ, защото написаното от мене слово е единственото достоверно свидетелство за моя живот.

И искам да кажа тук. Свободите на словото, на печата, на радиото, на телевизията - това са илюзии, пълни глупости! След като всяка медия си има чорбаджия, единственото независимо слово може да бъде само писателското слово! Ето, питаш ме за онова, което съм писал преди петдесет години. Да, написах го. И не бих искал днес да правя спекулации и да се тупам в гърдите: "Вижте аз какво писах тогава!" Писал съм каквото съм искал и каквото съм могъл да напиша. Не съм Стефан Цанев, който се саморекламира като един много голям борец против тоталитаризма, нито съм Любо Левчев, който също се изкара и борец, и жертва на същия режим. Тия дни ми стана криво, когато Евтим Евтимов, към когото питая искрени приятелски чувства, се поддаде на същия показен героизъм, обяснявайки в какви зловещи обществени обстоятелства е написал романа си "За какво беше всичко". Парадоксалното е, че без тези шумотевици романът му щеше да има по-висока гражданска стойност, щеше да изпъкне като книга, изпълнена с дълбоката философска горчивина на едно уж благополучно писателско битие... Та сред такива борци се чувствам самотник. И заради друго - че тези, които сега прописват, не само че не са чели нас, те не са чели и нашите предшественици. Има пишещи, които не познават поезията на Яворов, на Дебелянов, да не говорим за Лилиев, за Траянов, за Разветников или пък за АтанасДалчев, за Александър Геров, за Павел Матев. За мнозина още - неотменими елементи в структурата на българската поезия. Днешните млади поети четат главно себе си, четат се помежду си, изграждат си митове около редове, написани на ресторантски салфетки.

Ние, освен че сме страната на разстреляните поети, сега сме и страната на нечетените поети. Няма българин, който да не знае името на Сашо Геров. Но колко малко хора са го чели!

Навремето на площад "Славейкови" имаше едно малко магазинче за книги с черна дъска отпред, на която пишеше какви нови книги са дошли. Направиха една анкета кои са най-добрите български поети. Класацията имаше следния вид: на първо място - Блага Димитрова, на второ - Стефан Цанев, на трето - Недялко Йорданов... на девето - Иван Вазов, на десето - Дебелянов и т.н. След това направиха друга анкета - кои са най-добрите български книги? "Под игото" беше вътре, но нито една книга от класираните на първите пет места автори не беше посочена, което говори за това, че критериите са други, критериите са вестникарски... Вестникарската известност понякога се смесва с творческата стойност, а няма връзка между двете неща. Може да си много известен, но в изкуството да представляваш кръгла нула, зачертана с две черти, както казваше Богомил Райнов. Какви са тези смешни дискусии, които се бяха развихрили около някой си Мартин Карбовски и група карбованци. Целият спор се завъртя с презумпцията, че именно тези хора създават образците на днешната поезия. И се хванаха талантливи и умни хора като Виктор Пасков на тяхната въдица, и започнаха да спорят с тях. Присламчи се и Любо Левчев, който писа черно на бяло: "Мартине, ти си като младия Маяковски". Да го питаш белобрадия поет кога младият Маяковски е писал стихове с понятия, които в медицината се произнасят на латински заради добрия тон в общуването, кога Маяковски е излизал извън естетиката на поезията? Той наистина е автор, заедно с Хлебников, Бурлюк и Кручених, на манифеста на кубофутуристите, и да бъде сравняван Карбовски с Маяковски е съзнателна грешка според мен, но да се абстрахираме от това. Проблемът е, че литературно нереализирани хора от време на време предизвикват медиен скандал, за да им се чуят имената. Този начин на самоизтъкване и самореклама се пренася и в по-сериозни сфери.

Например наградите в България. Прекалено много награди за литература има в България! Ни в клин, ни в ръкав, Хасково отреди награда за цялостно творчество на Валери Петров. Поетът, безспорно, заслужава да бъде изтъкнат, но в края на краищата се питаш - кои сте вие, дето награждавате Валери Петров? Ами вие сте много малки, за да окачите медалчето си толкова високо! В съседния Димитровград системно (с едно изключение - Петко Братинов), с наградата "Пеньо Пенев" удостояват писатели, които нямат нищо общо с неговите идейно-естетически позиции и които отгоре на всичко не го признават за поет. Но виж списъка на наградените там около уж демократичните промени - и си направи извода за политическото сметкаджийство. Други пък от някакво село учредяват и присъждат награда на името на поет с непознато в литературата ни име. Наскоро в друго село се провел конкурс с участието на петдесетина поети - хубава идея, селото живнало, събрали се хората около поетите. А председателят на журито - романист, мой мил приятел, поради което със сигурност знам, че четенето на поезия не е негова страст... Защо така?

Много са наградите, поради което критериите се губят. Ами тези награди, които се връчват от Фондация "ВИК"? Аз съм изпълнен със съмнения относно тях поради простата причина, че в журито участват журналисти - Георги Лозанов, Георги Коритаров. Те може да са добри журналисти, но какво общо имат с литературата? Доказани ли са техните възможности да оценяват литературни произведения, имат ли те критическо съзнание, критерии и възприятия? Някаква естрадна певица - Ваня Щерева, която прописала "женска поезия" в подражание на текстовете на поппесните, които пее, вече участва в жури за роман на годината! Това е направо обидно за обществото. Еврокомисарката Меглена Кунева, и тя там. Ама да си гледа еврокомисарските работи, тя е достатъчно известна и достатъчно умна жена! На какво ти приличиа това?

Не може преподавателите от Софийския университет да излизат с предложение да се премахне от програмата публицистиката на Христо Ботев! Това направиха проф. Валери Стефанов и проф. Милена Кирова. По този повод будната Велислава Дърева, използвайки Ботевата лексика, ги нарече "мудрословеснейши патки". Но имаше едно горчиво заключение в статията на Велислава - че само шест човека се намериха в държавата, които да протестират. Двама поети, двама писатели и двама журналисти. Аз се гордея, че съм един от тях.

Днес самотата на писателя изглежда като един от признаците за талант. Защото, както писа Пастернак:

Цель творчества - самоотдача,
а не шумиха, не успех.
Позорно, ничего не знача,
быть притчей на устах у всех.

Такива са времената за литературата - не са благоприятни. Но трябва да се пише, трябва да се създава. Защото, ако истинските писатели не пишат днес, този период след време ще бъде като една пропаст, в която нищо не свети, нищо не проблясва. А българският народ не е безплоден народ. Въпреки огромното прекъсване в културното ни развитие между Константин Преславски и възрожденските писатели - пет столетия прекъсване - все пак утробата се е запазила и духът се възражда.

- Говорехме за вината на писателите...

- Трябва да положим усилия нашият вестник да получи по-широко разпространение, защото е рупор на нашата истина, разпространител на нашите становища за литературата и въобще за живота в цялото му разнообразие. В обществото например се наслагва една колосална лъжа - че има няколко български литератури. Едната е литературата уж на новаторите, другата - уж на догматиците, едната - дясна, другата - лява и т.н. Каквото и да правим, българската литература е една. Но се създава впечатление за двойственост, между впрочем, тези конкурси на годината поощряват дясната литература и премълчават системно писателите, на които сърце не им дава да обругаят предишния живот на нацията. Какъв е този Георги Тенев, който получи награда за най-добър български роман с немощното съчинение "Партиен дом"? Ами нека да го отгърне критиката. Но този човек води по БНТ рубриката за книги. Аз разбирам съображенията, по които е дадена награда на този роман, те са само политически - да не се награди някой писател от лявото пространство. Дори членството в СБП предизвиква подобно отношение.

- Какво прави политиката в литературата?

- С награждаването на това романче председателят на журито май търси политическа индулгенция. Въобще политиката в литературата е инструмент на хората с комплекс за непълноценност. Ето ги Елка Константинова и Александър Йорданов - това са все хора с определени политически позиции. Разбира се, те са хамелеонски позиции. На масата, на която стоим сега, сме стоели с Михаил Неделчев, когато беше редактор в "Български писател" и сме разговаряли на същите теми, но от съвършено друга гледна точка, тогава бяхме съмишленици. Преди два месеца той ми даде една покана с думите: "Заповядай, ще има една вечер, аз я водя, на тема "Социалистическият реализъм и пораженията му", нещо такова, не помня точно... "Да, Мишо, ще дойда" - отговорих му. "И ако искаш, изкажи се..." "Дали ще имам време да се прибера до вкъщи, за да се подготвя..." "Защо бе - казва той, - ти си човек, който може направо да говори..." "Искам да си взема едни рецензии, които си писал за моите книги - отговарям - и в които ме хвалиш именно като писател на социалистическия реализъм".

- А той?

- Той има чувство за хумор, засмя се. "Е, сега не става дума за това..." - каза. А за какво става дума!? Питам го каква антология е издал в Гърция? Антология на българската поезия с четирима автори - Биньо Иванов, Николай Кънчев, Константин Павлов и не помня кой беше четвъртият... Не става дума за мене, казвам му, ами примерно за Дебелянов, за Лилиев, ако си чувал... "Ама виж сега, те това поръчаха, те за това платиха..." Аааа, те поръчаха, те платиха!

Такива хора определят в някаква степен литературата, която искат да противопоставят на литературата, писана от членове на СБП. И все пак аз съм убеден, че най-талантливите български писатели, които се отличават и с чувство за отговорност пред обществото за своите действия, членуват в нашата организация. Независимо от това, че има много безлични хора, има и много, за които се чудя защо са приети. Струва ми се, че механизмът за приемане в СБП е неточен. Нови членове приема Управителният съвет, но да си говорим честно - няма жив човек, който е в състояние да прочете книгите на стотици кандидати и да прецени кой отговаря на високите уставни изисквания. И обикновено гласуванията протичат с нечия намеса. Мине например Блага Касабова с един списък и ти каже: "Гласувай за този и този..." Аз вярвам на вкуса и критериите на Блага - и гласувам според нейното указание. Ето така става, иначе май и не може. Трябва да се промени концепцията. СБП е синдикална организация на творци. Съюзът не може да ти напише нито стихотворението, нито разказа, но Съюзът може да помогне за издаването, за разпространението, за пропагандата на книгата. Затова нашият вестник трябва да има по-голям тираж, той трябва да се чете не само от писатели...

- Тиражът зависи от потреблението. Смяташ ли, че ще има по-масово потребление, та да се увеличава?

- Нещата са свързани... Едно време, виж какъв парадокс, в България се разпространяваше вестникът на съветските писатели "Литературная газета". Аз тогава за кратко бях главен редактор на "Литературен фронт", когато той имаше 70 000 абоната в България, а "Литературная газета" имаше 60 000. Защото в Газетата бяха много силни в гражданската позиция, в обществената тематика. Което при нас не се получаваше, просто ние нямахме автори като Аркадий Ваксберг, който - такъв-онакъв, но беше прекрасен журналист, като Олга Чайковска. По обществени проблеми пишеха блестящо Юрий Щекочихин, Иля Фоняков, Александър Ципко, Феодор Бурлацки. Освен тях в разработката на обществената проблематика участваха големи руски писатели, крупни личности с присъствие, с позиция - Астафиев, Распутин, Жуховицки. Те привличаха и български читатели, тъй като обществата бяха сходни и проблематиката беше сходна. И в "Литературен фронт" тогава публицистичният отдел, наред с критическия, бяха най-важните отдели. Тогава съществуваше критика, тя регулираше читателския вкус. Не просто рецензентство, а критика. Имаше полемики, дискусии. Изчезнаха полемистите, изчезнаха и полемиките. В момента има пет-шест човека само, които пишат конкретни рецензии за конкретни книги. Няма ориентири в книжовността, ако не броим късополата ТВ журналистка, която казва: "Вие сте един от най-големите български писатели..." и набеденият за такъв разсеяно отвръща "Да, да..." Някакъв абсолютно неизвестен човек... По БТВ пък, когато разкриха досието на Георги Данаилов, една журналистка в сутрешния блок възмутена възкликна: "Как може! Името на един от най-големите български романисти..." Какви романи, той не е написал роман човекът, той пише пиеси, някакви есета, тогава ставаше дума за написани доноси... Ей тези късополи журналистки имат най-голяма аудитория и оформят общественото мнение. Разбира се, българският народ е обръгнал и думите им влизат през едното, излизат през другото ухо, нищо не остава.

Ами големият шум около "писателя" Георги Стоев, когото убиха? Лека му пръст на това момче, но какъв писател е?

- Хората сякаш навикнаха да приемат за култура жълтите новини, жълтата преса...

- И това не е случайно. Първо, в жълтите вестници има някакъв живот все пак, нещо по-различно. Отвориш уж сериозния вестник - едно и също. Главни герои - депутатите, и то трима-четирима едни и същи. Плюс няколко министри и няколко бандити. В последно време - Митьо Очите. Ние с тебе живеем в орбитата на Митьо Очите! Преди време бяхме в сянката на този нещастен турчин, който се самоуби. Цялата нация бе заставена да преживее едно самоубийство. Иван Пейчев навремето се шегуваше, виж каква ирония - "Не дай Боже, казваше, да умреш на някакъв празник - няма да ти пуснат некролога, да не развалят настроението на народа!" Той умря на един Първи май. И понеже вестниците бяха пълни с репортажи за манифестациите, за трудовите успехи, за Иван Пейчев не чухме нито дума и научихме много късно. И сега е така... Ето, през лятото, когато не излизаше нашият вестник, умряха двама писатели - Илия Буржев и Димитър Мантов. Никъде не съобщиха за тях. Тук вече нещата опират до един морал, който медиите налагат - това е зависим морал, робски морал. Нямало цензура! Цензурата е страхотна в България в момента. То се вижда и в нещо най-дребно. Аз съм човек любопитен, още помня, още ми е остро окото. Виж съобщенията на вестниците в рубриката "Днес рожден ден имат..." Много е любопитно! Аз от суета ги събирам, защото моят рожден ден във всички вестници се отбелязва. Двама души сме родени на 30 септември - режисьорът Георги Дюлгеров и аз. Но списъкът се мени... Слагат примерно, кой беше още, на същата дата. В "Дума" го има, но в "Новинар" го няма, в "Труд" го има, но го няма в "Експрес" и т.н. Ето, това е първият признак на селекцията, ерго - на цензурата. Значи има забранени имена...

Ами дали има забранени книги? Да, има - една моя книга е забранена. Литературни етюди и публицистика под заглавие "Приписки към времето", която получи наградата на СБП за най-добра публицистична книга за 2006 г., издадена от издателство "Христо Ботев", е спряна от разпространение от директора на същото това издателство Красин Кръстев. Той ми се обади една вечер с плачлив от алкохола глас: "Що пишеш против мои приятели?" В тази книга съм включил статията "Алхимичния опит за създаване на български елит", където имам по половин изречение за Марко Семов, Дончо Цончев, Недялко Йорданов и едно изречение за Любо Левчев в критичен аспект. В смисъл - че Марко Семов, Бог да го прости, непрекъснато си приписва нови и нови подвизи срещу тоталитаризма, че Дончо Цончев всеки ден си мени биографията, че Недялко Йорданов - един талантлив безспорно човек, се е отдал на естрадна поезия, а Любомир Левчев е споменат по повод целуването на ръката на Тодор Живков... Откъсът дори е изведен на задната корица от самия Красин Кръстев, тъй като той е редактор на книгата. И ми се обажда с плачливия си глас на алкохолик: "Що пишеш против мои приятели?" Аз онемях! Намерих все пак сили да му кажа, че той е редактор на книгата. Затвори ми телефона. Но спря книгата.

- Спря я!?

- Да, спря я, книгата не се разпространява. И понеже беше насрочена вече среща с читатели в Пловдив, нямаше как - отидохме до Пловдив. И се оказа, че срещата не е афиширана... И в Балабановата къща се изправихме аз, той, Елена Алекова, която трябваше да говори за книгата, и две-три мои познати от младостта ми, сега бабички - дошли ей така, да ме видят жив ли съм.

- Холера по време на демокрация...

- Да, такива ми ти работи... Как няма да се чувстваш самотен.

- В светлината на всичко, което казваш, какво според теб си мислят двамата Славейкови, гледайки площада "Славейкови"?

- Защо ли, мислят си те, на същия площад не поставят обелиска с "Простреляния Пегас"...

 

 

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2009, № 1 (110)

Интервюто е давано за в. "Словото днес".