МАЧЕТЕ, СЛЪНЦЕ И НЕПРЕСТАННО ДВИЖЕНИЕ
Интервю с Нанси Морехон

Мая Дългъчева

web

На приема в Кубинското посолство, организиран в чест на Нанси Морехон, поетесата се съгласява да поговорим. Пийваме "Куба либре", естествено, а разговорът тече непринуден, на моменти се заливаме от смях... И понеже ми е интересно и съм потънала в него, онази половина от мозъка ми, която обикновено помни, този път е разсеяна. Вкъщи разбирам, че запис няма. Опитвам да го възстановя по памет, но за съжаление, не е всичко.

Няколко дни по-късно, сутринта, преди да отпътува от България, Нанси Морехон прие да направим второ интервю.

Онова, което предлагам по-долу, е опит за съчетаване на двата ни разговора. Надявам се събеседницата ми да прояви снизхождение, разбирайки, че всичко е непрестанно движение...

- Чувала съм изказвания, че поетите са всъщност луди, че не е нормално човек да чувства по такъв начин и да се изразява така...

- (Смее се.)Аз не се чувствам луда. Много бих искала понякога да съм, но не съм. А може и да съм, а да не зная... Шегувам се. Не, не смятам, че поетите са луди по една проста причина - поезията не е само еуфорично излияние на чувства, някакъв делириум, тя е и работа. В нея има техника, отношение и прецизност към думите, мислене, редактиране, много труд, докато на бял свят се появи истинско произведение на изкуството.

- Присъствах на рецитала Ви в НДК и зная, че залата бе притихнала от начало до края. Това безспорно говори, че българската публика почувства и прие вашите стихове, духа на поезията ви... С какво свързвате Вие България за краткото време, в което сте у нас?

- Да, аз също усетих приемането и съм много щастлива от този факт. Какво е България за мен? Ботев и Вапцаров, поемата "Пловдив" на Николас Гилен, Тамара (преводачката Тамара Такова) - момичето, което помня от студентските ни години в Хаванския университет, когато нито тя, нито аз сме мислели, че някога пак ще се видим, че тя ще превежда моите стихове... Това е като конкретика. А иначе, онова, което усетих, е, че българите са топли хора.

- Никола Инджов разказва в свои спомени, че е чул Николас Гилен да казва на шега: "Вие, българите, сте кубинците на Балканския полуостров, а ние, кубинците, сме българите на Латинска Америка...". Какво е общото между българите и кубинците?

- (Смее се.) Да, приликата между кубинци и българи е очевидна и многократно доказана. Николас беше човек с много остра мисъл. Аз също обичам да сравнявам света на народите от Балканите със света на народите от Карибския басейн. Общото е голямото и топло сърце... Много радостен смях предизвикват у мен думите на Николас Гилен, защото това е един от най-симпатичните начини да бъдат определени българите.

- Разкажете нещо за общуването си с Гилен, което е променило начина Ви на мислене, тласнало Ви е напред...

- Аз работих дълго време с него и помежду ни наистина имаше дълбоко приятелство, въпреки че като възраст имахме голяма разлика. От него научих много неща, той беше като учебник за мен. Но съм му особено благодарна за концепцията му за ролята на литературата в обществото. А също така от него научих, че авторът трябва да бъде изключително взискателен към това, което пише. Той беше много взискателен към своите неща. Връщаше се безспирно и преработваше текстовете си. И докато не възприемеше текста си като изцяло завършен, не го носеше в печатницата. Имаше много висок критерий за литературата и поезията. Не му беше достатъчно едно произведение да носи справедлива и хубава идея, ако тя е защитена слабо и глупаво като литературна форма. Не понасяше това. Неговият принцип беше, че писателят трябва да пише добре! Той казваше също, че писателят не бива да забравя, че никога не е сам - той излъчва идеите си в средата, в която се движи: неговото семейство, неговите колеги, страната, в която живее...

- Казвате, че творецът има родина, но творчеството - не. В този ред на мисли поезията днес гражданин на света ли е, или бездомникът на света?

- По света има много бездомници, така че няма нищо лошо и да е бездомникът на света... В същото време е и гражданин на свата. Затова трябва човек да знае езици, много да чете, да опознава различни култури, както и да умее да изразява своите мисли... Но по-скоро поезията е над света - тя е друг, различен свят.

- Може ли да се възпита, да се изгради метафоричното мислене, или човек се ражда с него?

- Мисля, че се ражда с него. Аз поне съм се родила с него. Пиша от съвсем малка - от 9-годишна, и никой не ме е карал, нито насочвал... Може би само майка ми - тя ме насърчаваше да пиша. По-късно се срещнах с различни хора, всеки от които ми е давал нещо от себе си, научавала съм по нещо, но в самото начало, като дете, никой не ме е учил на това. Според мен човек се ражда с него.

- У нас има негласно деление на поезията на "мъжка" и "женска". Съществува ли такова и у Вас?

- Да, май навсякъде го има... Но за мен не съществува подобно деление. Аз лично деля поезията на добра и лоша. Има мъже, които пишат отвратително слабо, има и жени, които пишат великолепно и това се признава навсякъде. Може би жената е все още малко дискриминирана като пол. А освен това една жена отдава голяма част от енергията си на дома, на отглеждането на децата, което я заземява и прави по-трудно връщането й към себе си, вглеждането навътре, за да може да твори... Трудно не значи невъзможно обаче - аз съм жив пример за това.

- А коя поезия е добра и коя лоша според Вас?

- Няма смисъл да си губим времето и да анализираме лошата поезия. Качеството на поезията не бива да бъде свързвано с темите, които поставя произведението. Може да има добра поезия, която обаче на мен или на който и да било друг, не му харесва. Защо? Защото темите, които тя разработва, не го интересуват, не са му близки... Аз казвам, че стихотворението е добро, когато технически то е създадено правилно и добре. Така е. Това е едно безпощадно изискване. Ако вие пишете сонет, който няма 14 стиха, това не е сонет. Ако работите в свободен стих, трябва да използате ритъм, метафора... Това е арматурата на произведението, върху която се построява всичко останало... Ако тя липсва, няма стихотворение. Колкото и темата да е посветена на една благородна цел, ако произведението не показва, че авторът владее техниката, то е нищо. Просто защото няма произведение.

- В един свой стих казвате: "Между сабята и карамфила обичам хора на утопиите..." Кои са хората на утопиите?

- Това всъщност е цитат от големия испански поет Рафаел Алберти, който също е носител на "Златната корона" от поетичния фестивал в Струга. "Между сабята и карамфила" е заглавие на една много известна книга на Р. Алберти, публикувана в Аржентина през 40-те години. Това първо издание беше много красиво. Аз имах книгата, но я дадох назаем на една певица, която почина и така изчезна от ръцете ми. Необходимо е да се познава поетиката на Алберти, за да се разбере и това мое стихотворение. Тъкмо затова то е посветено на него. Аз защитавам утопиите, идеите във времето, в което живеем - време, което вече не е на Алберти. Идеите в наше време са възможните форми на промените и те могат да правят революции - според това как действат хората. Промените в самите хора променят и света... Аз вярвам, че един по-добър свят е възможен.

- В този смисъл - хората на идеите идеалисти ли са? И ако са идеалисти, имат ли силата да променят света?

- Всички хора по света можем да овладеем утопиите, можем даже да стигнем до небето!

Всъщност и литературата представлява една голяма утопия. Всяко литературно произведение, независимо в какъв жанр пише неговият автор - поезия, проза, драматургия - текстът представлява абстракция, утопия. Тоест ние като автори предаваме на листа нашите идеи, нашите утопии. Всичко онова, което е във въображението на автора се превръща във факт, когато е написано на страниците.

Например, ако гледаме една картина, независимо дали е формална, или абстрактна, ние виждаме посланието, което ни изпраща художникът. Не е така в писането - там всеки човек вижда сам себе си, сам се въобразява в написаното. Така че всеки текст влиза в уникална връзка с читателя, всеки текст има своя единствен, неповторим читател. Разбира се, за да се разбере езикът на текста, написаното трябва да бъде на езика, който читателят умее да чете и да пише. Но знаете, че има много неграмотни хора по света, така че много хора нямат достъп до идеите, които носи писаното слово...

- Как да стигнат тези идеи до неграмотните?

- Трябва да се борим с неграмотността.

Въпреки това има много национални култури, които притежават голяма устна традиция, обемно устно фолклорно творчество. И има литературни ценности, които се предават от едно поколение на друго именно по устен път. Аз мисля, че в съвременния свят трябва да има мост между тази устна традиция и писмената. Като не забравяме и дигиталното, електронното писане... Но вашият въпрос предполага реакция, алтернативна форма на това, как ще променим света. Не само ние, които раждаме идеите и работим с тях, а всички хора заедно трябва да го променим.

- Какво бихте пожелали на българските поети?

- Да виждат! Да гледат и да виждат. Не да витаят с поглед във въздуха и да чакат да се появят думите, а да наблюдават с изострени сетива, внимателно. И да усещат и пресъздават пулса на времето, в което живеят.

- Ако трябва да обрисувате Куба с три думи, кои са те?

- Веднага ви казвам - Куба е: мачете, слънце, непрестанно движение.

Мачете, слънце, непрестанно движение - не звучи ли и като определение за поезия?

В края на разговора поетесата ме моли да изключа диктофона и през смях казва едно стихотворение, с което е участвала в конкурс някаква поетеса от Салвадор. Стихотворението напомня леко неприличен виц - илюстрация за модерна лоша поезия. Няма да го напиша, разбира се. Пък и всеки от нас може да изрови от паметта си най-малко едно такова. За жалост.

За щастие, срещаме и поети, които, като гледат, виждат. Все едно дали живеят на Карибите, или на Балканите - хубаво е, че ги има.

2006

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2007, № 11 (96)