КОМПАС В БЛАТОТО
Интервю с Мирослава Кортенска

Мая Дългъчева

web

Какво ще рече да издържиш на нивото си във време, което омаскарява? За Гръбнака на безвремието и Матрьошките на реставрацията, за потъването, изплуването и компасът в блатото...

За всичко това разговарям с доц. д-р Мирослава Кортенска или просто Мира. Обръщам се към нея така, защото я харесвам от първия й прочетен ред и защото тя ми позволява. Което не ме учудва - високият не се нуждае от повдигане на ръста чрез степени и титли.

- Мира, четох книгата ти “Културен компас” и въпреки че съм извън театралните среди, за мен тя беше изключително интересна. Може би поради по-широкия й обхват, в който са включени както българската култура в контекста на Балканите, така и акценти от съвременната световна култура. На кого предлагаш своя компас? И той твой субективен ориентир ли е или считаш, че е обективен?

Първо, смятам, че в писането, в критиката, дори в науката, така както аз ги разбирам, нещата са от първо лице, единствено число, тъй като това са интелектуални пространства, където личността, собственият поглед има огромно значение. Обективни истини, в смисъл - обективизирани изцяло, няма. „Културен компас” е размисъл и равносметка за самата мен - от всички неща, които съм видяла и преживяла в българския културен пейзаж, на Балканите и в пътуванията ми по Европа. Това е изследване, в което пиша само за събития и личности, които лично познавам. Това не е умозрително предъвкване на информации от втора ръка, с цитати от енциклопедии или чужди проучвания. Именно затова изследването е живо и се възприема без проблем. Не го предлагам на никого - нека го ползва онзи, на когото може да бъде полезно. На младите, които могат да натрупат информация от тази книга - в смисъл да се запознаят по-отблизо с класиците на европейския театър, с непознатите балкански интелектуалци и с големите ни български режисьори, като Гройс, Стоян Камбарев... В този смисъл смятам, че книгата е в голяма степен образователна, тъй като вече в цяла Европа фигури като Бекет, Пинтър, Брук, Гротовски, са безспорни класици, върху чиито експерименти се гради модерното изкуство, модерната визия и новото мислене на 21. век. Но в книгата има и друг тип информация - за опита, за търсенията, за духовните открития на тези големи творци, започнали като бунтари. Смятам, че този компас е полезен, тъй като той може не само да образова, но и да облагороди, да окаже влияние върху формирането на нашата културна среда. В книгата ми има много авторитети, които предлагам на вниманието на читателя, за да ги ползва като ориентир между истинското изкуство и неизкуството, между ценностното и неценностното. Именно така личния път на героите в книгата има шанс да се превърне в реален критерий, вкус, пример в една културна среда. Така че компасът е както реален, обективен ориентир, така и динамичен инструмент, който се опитвам да използвам, за да насоча вниманието към определени ценности и търсения. Обективното и субективното са взаимосвързани.

- Прави впечатление, че назоваваш нещата смело и с истинските им имена, представяш както личности, достойни за подражание, така и такива, които не са чак дотам... Ако трябва да обобщиш - какво е лицето, специфичните черти на нашия, балканския интелектуалец? И има ли шанс сега, с влизането ни в Европейския съюз, да бъде отворен износът на българска култура?

Първо, искам да кажа, че в България и на Балканите има изключително талантливи хора, които на всякакъв фон, фестивал, общ културен пейзаж, ярко се открояват. Открояват се с дарба, с чувствителност, с богато усещане на случващото се... Балканският интелектуалец е специфичен и с това, че трябва да изпълнява много роли, тъй като има свои стратегически задачи, които са различни от тези на европейския творец и интелектуалец. Той трябва да изпълнява ролята на общественик, на просветител, на личност, която да бъде ориентир в контекста на Балканите. Докато в Европа всеки един голям творец е главно творец - той се занимава със собственото си творчество. Затова и една от главите в книгата съм нарекла “Ролите на Балканския интелектуалец”. Оказа се, че особено в този период на отваряне на българската, на балканската култура към европейската и световната, когато падна Берлинската стена, когато бяха отхвърлени характерната затвореност, ограничения, самоконсумация и уют за региона ни, творците ни трябваше да влязат в много роли. И в книгата съм посочила някои балкански интелектуалци, които с голям успех играят множество обществени роли и помагат на Балканите, на България да се отворят и да се придвижат в нова орбита.

- Успяват ли?

Да, разбира се. Големи стъпки са направени тук. В последните години нашият регион е неузнаваемо различен. Днес да се каже за Балканите, че са барутен погреб на Европа, вече е една грешна визия. България и Балканите сега са един любопитен регион именно с тази трансформация, която извършват. Тук започнаха дълбинни промени - в манталитета, в мисленето, в начина на живот. Тези последни 15 години ни побъркаха от промени, с които ние трябваше не само да свикваме - ние трябваше да ги овладяваме, доколкото можем. За новите предизвикателства, които застанаха срещу нас, бяха нужни нов тип личности. И ние ги имаме - както в България, така и на Балканите. В Европа такава фигура е Харолд Пинтър. Той е отявлен антиамериканист, обществено ангажирана фигура и направи така, че да се погледне на войната в Ирак по друг начин - не с папагалско одобрение към Великата сила. Около него има цял интелектуален кръг в Англия, който отстоява свое мнение по важните въпроси на Европа и света. Така че Големите си приличат именно по този признак - че са не само големи творци, а и големи обществени фигури, които променят мисленето на своите съвременници.

- Това предполага, че един творец трябва да носи вътре в себе си усещането, съзнанието, че има силата чрез онова, което изразява, да променя ситуацията и мисленето. Защо в последните години българският творец сякаш е обезверен, той не чувства тази сила у себе си? Любопитен парадокс, но сякаш именно свободата и демокрацията потиснаха този порив да излезеш и да кажеш своята истина?

Първо, защото на мястото на политическата дойде икономическата цензура. Икономическата цензура се оказа по-жестока, по-смазваща за хората на изкуството. Това доведе до голяма стагнация и сега ние се намираме в една страшна реставрация. Най-големите експериментатори, алтернативните фигури, които искаха да излязат от държавните структури, от един определен начин на мислене специално в театъра, сега са в най-конвенционална позиция. Бойко Богданов се превърна в лице на театър “Сълза и смях”, Теди Москов поставя в Театъра на българската армия - това са институции, срещу които нашето поколение виеше. Срещу начина им на работа, срещу зациклилите еднотипни неща, срещу успиването на публиката в една скука, безвремие и безверие... Сега икономическата цензура накара хората, които създадоха алтернативни пространства - примерно Възкресия Вихърова - да иска да поставя днес в Народния театър. Всичко влезе отново под покрива на държавните институции... Не знам защо на 25 години беше възможно да излезем от онези структури, а сега искаме да влезем в тях.

- Тъкмо този въпрос щях да ти задам - чийто отговор ти започна с “Не знам защо...” Защо?

Изследвайки нормалните европейски процеси, всеки човек като млад иска да е алтернативен, после става конвенционален и накрая, ако има потенциал, става майстор, класик. Това е нормалният път на талантливия човек. Но при нас алтернативното изкуство бе свързано и с нещо друго - с бунта, с промяната, с новия вид поведение... С разбирането за мястото на твоята мисия и че професията ти не е да слушкаш и да папкаш на една заплата, а непрекъснато да търсиш и да откриваш, да имаш собствено пространство, да работиш със съмишленици... Всичко това сега го няма. Сега експериментаторът Бойко Богданов работи с шоумена Тончо Токмакчиев... Говорим вече за пълните абсурди. Този цикъл, който сега се затваря, аз наричам “Матрьошките на реставрацията”. Икономическа цензура - обезглавяване на поколението - напъхването му в минал етап от неговото развитие... В момента стагнацията е факт, защото новите не са се появили.

- Казваш, че младите гледат от нас и затова няма нови лидери, но в същото време ти самата не се страхуваш да кажеш истината, поради което си навличаш и неприятности... Съществуването на такива примери не би ли могло да доведе до появата на лидери сред младите?

Според мен поколението на промяната само предаде себе си... Показаха на по-младите като Лили Абаджиева и Явор Гърдев, които се считат за новатори, че тяхна цел трябва да е да поставят в Народния театър. Това е смешно - авангардист, поставящ в Народния театър! Това е така нареченият български конвенционален авангард. Или примерно театър “Сфумато” - експериментален театър, който е субсидиран от държавата. Това е нещо като Държавния сатиричен театър, в който съм работила и който беше изключителен театър преди 10 ноември. Но това беше един български абсурд - значи, държавата създава институция, която да контролира как тя я критикува.

Всички тези български форми на абсурда сега вече са пуснали много сериозни корени. Тъй като скоро бях в Русия, искам да дам следния пример - Москва е градът, в който има най-много купени мерцедеси за календарна година. В Москва магнатите са стотици пъти по-богати и по-влиятелни в обществения живот отколкото нашите мутри. Там ми направи впечатление следното: Березовски например беше спонсор на Чеховия фестивал, едно от най-елитарните световни културни събития. Той казва, че за него е чест да финансира този фестивал и да застане до големите руски актьори, до големите световни величини в театъра... За него е чест да си купи ложа в Болшой театър. Какво говори това? Дори самият той се шегуваше на една пресконференция: “Добре де, не само аз спонсорирам Чеховия фестивал - ами италианската мафия спонсорира Миланската скала...” Такава зависимост съществува и те не я крият - хората с много пари искат да ги вложат в нещо елитарно, в нещо изискано, в нещо видимо и смислено, което да покажат на обществото... За съжаление представата на нашите мутри е различна от тази на Березовски и италианската мафия.

- Не им е развит дотам вкусът, че да градят имидж чрез подпомагане на културата?

- Не. Искам да кажа, че в Русия съществува все още този елитарен културен слой, така наречената висока култура,която се е запазила и до която всеки би искал да се докосне, да вземе нещо от нея... При нас такъв висок слой вече не съществува. Това е много тъжно сравнение. У нас представата на хората, които могат да станат меценати, опира до фолк певици или най-много до една телевизия, която да показва фолк певици.

Тук е унищожен този висок слой на културата, за да искаме някой да го подпомогне. Това ни е голямата грешка на прехода - че всичко премина под един икономически критерий - това се харесва, това се продава, това се купува и значи - трябва да правим това. Лесносмилаеми, тъпи, комерсиални неща, неща, които винаги ще се харесват - когато една жена танцува полугола кючек например... Но аз се питам следното: добре де, това се купува, това се харесва, но не е ли вината именно в творците? Не са ли те, които го допуснаха? Но този абсурд няма да продължи дълго. Днес, когато сме вече в Европа, ще се наложи да сложим ред в това, че една певица, която пее по кръчмите, получава повече пари и повече я питат какви са творческите (?) й планове от една оперна певица... Тази нецивилизована пошлост ще бъде урегулирана! Високата култура ще бъде съживена в България и тук ще се върнат сериозните ни певци, художници, танцьори... И ще получат своето признание.

- Казваш в книгата си, че човекът на изкуството със своята нравственост и вкус се противопоставя на средата и така се опитва да я преподреди, иначе става част от нея... Дотук, от това, което си говорим, за жалост е ясно, че човекът на изкуството, притиснат от битието, става част от масовата култура... Как да се противопостави?

Факт. Ние сме в стагнация в областта на духовното. Този момент е много тежък, тъй като хората на изкуството, интелигентните, чувствителните хора са изтикани в ъгъла. Обществото превръща в общовалидна истина за младите, че не е необходимо да си много образован, да си много чувствителен и да искаш някакви по-различни неща - за какво ти е това? Иначе можеш да живееш по-добре, да печелиш повече... Ценностите са разменени. Това е знамето, което се вееше в последните 15 години - прагматизмът. Оказва се обаче, че ако си наистина прагматик, не може да смяташ, че човек живее само с хляба. Ако ти си прагматик и гледаш нещата в тяхната реалност и цялост, знаеш, че човек има нужда от хляб, но има нужда и от нещо повече! Тоест, това беше криворазбран прагматизъм. Прагматизмът на политиците - че трябва да вършиш нещо, чрез което можеш да печелиш пари, а не да вършиш нещо качествено и добре, за което да ти се плаща прилично.

- В момента според теб има ли шанс човек, който се занимава с изкуство в България да прави нещо качествено и от него да се изхранва?

Не. Сега, след 17 години, у нас се формира културата на бедността, която обхвана трите най-важни области на духовността: Образованието - Културата - Медиите. Това, което се случва в нашето образование - тази неграмотност и профанация, тази агресия сред децата; доминацията на комерсиалната култура и абсолютно пропитите от чалга и лош вкус медии. В тази верига процесите са свързани. Не може да очакваме да имаме добро образование и вкус към хубавото, при положение че имаме доминираща пошла култура и медии, в които фолк певиците са представени като творчески личности, а манекенките са ВИП-персони. Хората на изкуството са част от тази верига и отговорността им е огромна. Те не можаха да застанат срещу разрушението, бездуховността, псевдопрагматизма и комерсиализирането. Те просто оцеляваха както могат... Но не е само това. Знаеш ли, имах един сблъсък с мой колега, актьор, който ми каза следното: “Ти нямаш право да критикуваш и да претендираш за каквото и да било, след като ние нямаме пет лева да оправим театъра, да направим постановка и нямаме един комат хляб!” Аз не вярвам в това. В конкретния случай той има джип, аз нямам. Той строеше апартамент, аз съм в старото си жилище. И така... В смисъл, че той не иска хляб - той иска разгул! Ценностите са подменени. Ако един творец може да се дисциплинира, да установи ценностите си и животът му да протича според тях, той няма да се фиксира единствено в „златния телец”. Защото последствията са ужасяващи. Днес 40 % от подрастващите слушат чалга, 80 % никога не са били на симфоничен концерт... Младите рядко има къде да видят нещо наистина хубаво и смислено, а да не говорим, че нямат вкус към него...

- А те са, които утре ще създават културата ни... Не е ли омагьосан кръг?

Да, това е процесът, който беше финализиран след 17 години по линията: Образование - Култура - Медии, наричам я Гръбнакът на безвремието. Разбира се, точно в такава стагнация, от самото дъно, от блатото, се раждат най-креативните хора. И си намират, може да е малък остров, но място, на което да стъпят стабилно, а не да продължават да потъват непрекъснато. За съжаление, сега сме в този много тежък период, когато са засегнати сакрални неща за всеки от нас: какво става с нашите деца, какво става с нашите души, какво става с нашата перспектива, изобщо - какво става оттук-нататък?

Това, което ти казваш - че аз успявам да удържам фронта, това е нещо много отчаяно. В смисъл - тук, в това блато, някакъв човек, преди да му потъне и ръката, крещи. Това са сигнали, но не зная дали те могат да променят нещата в някаква посока... Така че, бих искала доколкото мога и това не е самоубийствено, да давам такива сигнали. Но процесите са много тежки и трудно биха могли да бъдат обърнати в благоприятна посока. Смятам, че това ще започне да се случва в малки групи от хора.

- Имаш ли подобни наблюдения? Някой дава ли заявка за такова нещо?

Да. Впечатли ме фактът, че Азис не бе допуснат да пее в зала „България”. Ясно и категорично. Има чисто професионални групи, малки затворени кръгове, които не разрешават при тях да влизат подобни фигури и комерсиални критерии... Но тук става дума и за нещо друго - за това всички ние да си дадем сметка за ситуацията, за арогантността на днешните „звезди”. А не да разглеждаме нещата фрагментарно. Защото, за да бъдат в това състояние нашите деца, които се бият, бият учителите си и приличат на малки зверове, има голямо значение пошолостта и разврата, слободията, които ги заливат отвсякъде. Слава Богу, и днес има други пространства. Красимира Колдамова например, тази велика българска балерина, вече на уважавана възраст, ходи в софийското читалище “Петър Берон” и обучава едни такива мънички, петгодишни... Значи тя вижда смисъл в това и това е нейният път, нейният принос. Отива в читалището, където три пъти в седмицата по шест часа се занимава с тези момиченца. Това е пример за един голям творец - толкова голям, че не се бори да стане директор на Националната опера например и да командва всички балерини, а е избрал за смисъл на своя живот да се занимава с тези малки деца. И то, знаейки, че те няма да станат професионалисти. Тя просто ги въвежда в музиката, в танца, в света на изкуството... Това е нещо изключително вълнуващо! Това е Пътят.

Колко от българските писатели, артисти, режисьори правят това, което прави Красимира Колдамова? Те казват: “Това е самодейност, за него ни дават 60 лева, я да отидем там при големите пари...” Мисълта ми е, че има възможности и смислени пространства. Когато исках да напиша статия за Колдамова и нейните възпитанички, ми казаха: “Ама как може да се занимаваш с такава самодейност!” А всичко, което ни заобикаля, е по-лошо от самодейност - то е зловоние! Ако повече хора, ако всеки от нас направи своето малко нещо, даде своя малък принос, това вече ще се превърне в едно голямо усилие. Другото е да се лъжем и да се надлъгваме.

- Четейки книгата ти, ми се случи нещо смешно - попаднах на словосъчетанието “роден лидер”, но в контекста на прочетеното дотогава, подсъзнателно поставих ударението на “о” и се получи рОден лидер. Какъв е обликът на родния ни лидер?

Ами трудно му е на родния лидер в този момент. Защото сега, в тази среда, е много сложно да действаш. Много е сложно да не си оцапан. Не говорим за някакви ангели - въпросът е да чувстваш неудовлетворението, болката от случващото се и да Виждаш! Защото аз съм била и съм за промяната, тъй като виждам, че блатото ни трови. Но за промяната в такъв смисъл - хората да искат да променят и себе си, и това, което е около тях. Ето това е. А самите лидери, творците, спират по средата на пътя. Повечето. Казват си: “Ех, колко е хубаво да бъда класик!” Или главен режисьор на театър примерно... Колко това е удобно, лесно и приятно... И тук спират.

- Значи може би лидерът, освен да вижда и да боледува, трябва да има и вътък да продължи отвъд лесното и удобното?

Не знам... Струва ми се, че предишното поколение, емблематичното поколение в театъра ни на Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, Леон Даниел - те успяха да бъдат лидери и когато бяха низвергнати, и след това - когато станаха най-важните творци в българския театър, и сега вече като класици. Те успяха да издържат на своето ниво на талант и призвание. Времето много върти и омаскарява хората... Не всеки издържа.

- Наскоро ти беше приета в Съюза на българските писатели. Какво би пожелала на българския писател?

Аз съм човек единак, не вярвам в колективните начинания . Но смятам, че СБП е една сериозна институция и ще се опитам да бъда част от нея. Много ценя българското слово, българските писатели, и искам да им пожелая да пишат и да ходят при младите да им четат какво са написали. Искам да им кажа, че в Европа и под слънцето ще успеем, ако сме такива, каквито сме - с нашето слово и с нашата душевност. Периодът е труден, но пък ние сме жилава нация. Дано съумеем да се запазим и, разбира се, да продължим!

Преди няколко месеца на Празника на детската книга Бойко Борисов чете приказки на децата. Наздраве, братя по перо!

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Словото днес, № 4, 01.02.2007 (съкратен вариант).