Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА РЪКА - ОБРАТНО ВЪТРЕ В НАС...
Интервю с Калина Стефанова

Мая Дългъчева

web

Преди година един приятел оставя на бюрото ми книжка с думите: “Нали обичаш приказки...” Името на автора ми е непознато. И жанрът, оказва се, не е от най-популярните - приказка за възрастни. Я да видим! Каква ти приказка - цяла философия, поднесена на възрастния като на дете - приказно и с доброта... Кой и защо се е заел с това!?

Днес стоя в гостната на Калина Стефанова и си бъбрим за джуджета - от джуджетата на Калина до “Джуджетата на Ани”. Впрочем “Джуджетата на Ани” отскоро пътуват и по света - през април излязоха в Македония, а току-що, през ноември, в Южна Корея.

В специалния предговор за корейското издание пише: “Внимание! Това четиво не се препоръчва на хора, вярващи само в онова, което може да се пипне!” Бих поставила същото предупреждение и към разговора ни с авторката.

 

- “Все тичаме, все смятаме, все трупаме разни неща около нас. И все нямаме време за нещата вътре в нас.” - това са думи на едно от твоите джуджета. Кои са джуджетата на Калина, как ги откри и кое те накара да споделиш този нов свят чрез приказката за възрастни “Джуджетата на Ани”?

Много странна е историята на тази книга. Всичко започна през 1991 година, но я написах близо десетилетие след това. Бях на гости в Ню Йорк на близък приятел от ученическите ми години. Той отиде да донесе чай от кухнята и като се върна, го попитах “Къде остави джуджетата?” И досега не мога да кажа защо изрекох това... “Какви джуджета?” - попита той. “Ами твоите джуджета - продължих. - Останаха в кухнята да вземат нещо друго ли?” Той веднага влезе в играта: “Да, останаха да вземат бисквити...”. После се прибрах в квартирата си и разказах това на майка ми, която ми беше на гости. Започнахме да си играем и така започнаха да се появяват различните части на историята. В следващите години си говорехме за джуджетата с приятели, приятелки, гаджета - това стана наша любима игра. Пет-шест години по-късно, разказах историята на друг мой приятел - издател от Америка, и той възкликна: “Ама ти имаш златна мина! Веднага да седнеш да го напишеш - става на филм, на анимация, на всичко...” Аз обаче имах да пиша много други неща, свързани с театър, и нямах време да се заема с джуджетата. Започнах да ги пиша глава по глава. Първата се появи през 1996 г., по време на един скучен спектакъл в Лондон. Втората написах в Италия, третата - в Прага, четвърта - не помня къде...

- Това е световна книга в такъв случай... (смеем се). А какво означава твоят термин “монокъл за джуджета”?

- Това е един от колекцията магически монокли, която притежават джуджетата, и чрез които човек може да се научи да се самонаблюдава, да бъде верен на себе си и да не забравя кой е. Вътре в нас ние знаем кое е добро и кое - лошо. Това, което говорят - че всичко е относително, не е вярно. Има добро и има лошо. Относителни са малките неща, големите - не. Има нюанси, разбира се - нищо не е черно и бяло. Но Е черно, когато убиваш! Естествено, може да се каже “При самоотбрана...” и пр. Мисля обаче, че всички ние дълбоко в себе си знаем кога вършим добро и кога - лошо. Освен онези хора, описала съм ги, които нямат джуджета. Уви, има и такива хора.

Илюстрации към корейското издание- Имат ли нужда възрастните от приказки?

Когато аз самата задавам такъв въпрос, все по-често виждам скептични или огорчени лица. Причината да бъдат такива е ясна - поне досега новият век не изглежда като излязъл от приказките. Ако има въобще нещо приказно в него, то сякаш е резултат от вълшебната пръчка на зла магьосница. Войните, изобилието на оръжия, насилието във всичките му форми, стотиците хиляди деца, които измират от недохранване, екологическата катастрофа... Всъщност колко хубаво би било, ако имахме зла магьосница, която да обвиним за всичко това. За съжаление, нейната пръчица - по-скоро много пръчици! - са определено свързани с нас, хората, и техните имена са алчност, невежество, властолюбие...

Може да изглеждам наивна или непоправим мечтател, но вярвам, че тъкмо защото картината не е розова, ние отчаяно се нуждаем от приказки. Не от приказки, които да ни отвличат от реалните проблеми. Да не говорим пък за такива, които допринасят за увеличаване на насилието - имаме достатъчно от тях! По-лошо - те станаха дори модни... Телевизията услужливо ни ги предлага в изобилие и, уви, изкуствата също се заеха с тях с огромно удоволствие. Може би защото печалбата от тях е сигурна. Но не си ли забелязала как, въпреки че и в тези псевдоприказки се утвърждава в крайна сметка победата на доброто над злото, фокусът не е толкова върху тази победа, колкото върху насилието по пътя към нея?! Как се изпитва едва ли не някакво наслаждение от чувствата, които насилието предизвиква - от страха и омразата?! Дори когато се празнуваше годишнината на Андерсен миналата година, имаше тенденция да се търси тъмната страна на неговия живот и неговото наследство.

Не мога да разбера това толкова модно увлечение към тъмната страна на човека - към така наречените демони в нас, към дисхармонията по принцип... Може би светлата страна на човешката природа и хармонията във и извън нас са като добрите новини за медиите?! Тоест, не са новини, а нещо досадно и скучно?! Не разбирам това и не мога да бъда последовател на такава мода. Не вярвам, че човек е лош по природа. И не смятам, че дисхармонията е по-ценна и по-интересна за изследване от хармонията и добротата. Просто е по-лесно да се изследва злото. То е като в любовта - много по-лесно е да изредиш нещата, заради които не обичаш някого; много по-трудно е, дори невъзможно, да кажеш защо обичаш някого. За мен няма по-вълнуващо предизвикателство и приключение в изкуството от това, да поемеш пътя към изследването на чудото на любовта и на хармонията.

- Така е, но сигурно ще срещнеш хора, които биха ти казали, че само ако човек се осмели да се изправи пред себе си и да види своята тъмна страна във всичките й аспекти, той може да работи за преодоляването й. Как би оборила един такъв аргумент?

Когато казвам, че ние имаме нужда от приказки, имам предвид приказки, които са оазис сред насилието - реално и измислено (във филми и т.н.). Оазис не в смисъл на бягство, а като майчина прегръдка - място, където топлината и любовта буквално се просмукват в нас и ние научаваме интуитивно да ценим хармонията, състраданието, съчувствието като съзидателните сили в живота - най-важните в него в дългосрочен план. Защото Доброто е дългосрочно. Времето е на страната на Доброто. Злото е краткотрайно, преходно. За съжаление, не винаги можем да видим това в рамките на един човешки живот.

Та, приказките не са бягство... Когато си израснал в любов, си по-склонен да стъпиш здраво на краката си, да бъдеш уверен в това, какво е Добро и какво е Зло. По-склонен си да вярваш в Доброто, да очакваш добро от хората... Приказките водят читателя към живот, който е по-добър - не само като мечта, а и като философия. Тоест, приказките представят живота какъвто е и какъвто би трябвало да бъде. Те ни подтикват да го направим такъв, какъвто би трябвало да бъде. Вярвам, че това приказно “някъде” може да бъде тук и сега. Много зависи от нас.

Често например обвиняваме другите, че не ни правят щастливи и по-малко самотни. А правим ли всичко, което зависи от нас? Махнали ли сме всички бариери, които обграждат душите и сърцата ни, за да допуснем там другите, независимо колко уязвими ще ни направи това? Смеем ли да бъдем толкова свободни? Защото свободата, освен всичко друго, е да живеем без маски, да бъдем достатъчно смели да бъдем това, което сме - през цялото време, и със самите себе си, и в отношенията си с другите. Точно този тип свобода е реалната основа на щастието и на истинската близост с друго човешко същество. Хората много се страхуват. Страхуват се да не разочароват, да не допуснат някой да ги разочарова. Има една прекрасна реплика от един спектакъл: “Между нас и мечтите ни стоят само нашите страхове.”

- И си прекарваме живота в затвори, построени от самите нас?

Илюстрации към корейското изданиеДа, именно... Приказките ни водят за ръка обратно вътре в нас. Показват ни забравени неща, чувства, необходимости и ни помагат да намерим онова, което сме забравили, изоставили или захвърлили. Настояват да намерим кураж да назовем в името на какво сме направили тези предателства на самите себе си. И дали е имало смисъл. Показват ни силата на нашата интуиция и как понякога аргументите на разума ни подвеждат.

Приказките са като будилник, който иска да ни подсети да се завърнем към нашия естествен ритъм. А този ритъм няма нищо общо с голямото бързане и тичане, в което живеем. Защото технологиите могат да бързат, но основните неща в човешкия живот не могат - те си се случват със същата скорост, както са се случвали и преди векове.

Приказките са и някакво своеобразно предупреждение да не бъдем повърностни - животът не е просто екшън филм и човек не може да мине през него сякаш кара бясно по магистрала и край него профучават реклами... За да се наслаждаваме на красотата и на хармонията, е необходимо време. Няма нищо лошо в това да бъдем възпитани като отличници по вземане на бързи решения, но това не значи да пренебрегнем усвояването на по-трудното - да мислим, да съзерцаваме, да виждаме под повърхността на нещата. В нашия свят, фиксиран върху опаковката и фасадата повече, отколкото в есенцията на нещата, това наистина е двойно по-трудно. Приказките, както и изкуствата въобще, ни помагат точно в това. С две думи: учат ни на човечност. Помагат ни да опознаем себе си, да бъдем в мир със себе си. Канят ни в царството на духа, за да ни покажат истинския смисъл на живота - онзи смисъл, който е различен от оцеляването и е над материалното.

Скоро бях на конгрес на критиците в Корея, който започна с реч за духовната енергия Ги (или Чи на китайски).Представяш ли си - конгрес на критици, който започва с думи за духовната енергия! Толкова се зарадвах! Затова написах в предговора си за корейското издание на “Джуджетата на Ани”, че едва ли има нужда да обяснявам тъкмо на корейските читатели за какво е книгата. Някаква ведрина има там, някакво спокойствие, мъдрост, извираща от духа, от интуицията, не толкова от разума. За мен джуджетата са своеобразен външен израз тъкмо на тази духовна енергия, която в Азия наричат Ги или Чи, и която често пренебрегваме или просто не си даваме сметка за нея, улисани и задъхани във въртележката на ежедневието ни, където материалното по всякакъв начин настоява да бъде възприемано за вездесъщо.

Замислям се - дали пък възрастните в другите страни не растат по-бързо от нас тук?

Калина внезапно поглежда часовника и възкликва: “Мая, няма време! Моля те, опитай какаото - интервюто може да почака, какаото - не!” Отпиваме вкуса на бавното живеене - индианско какао, петифури, джинджифилов чай... Топъл миг. Човешки. От онези, които ни правят по-добри.

Опитайте и вие - точно когато няма време. От споделеното какао се расте по-бързо.

 

 

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2007, № 12 (97)