Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕЛЕПОТО Е ЧАСТ ОТ ЕЖЕДНЕВИЕТО, КРАСИВОТО ДЪРПА СВЕТА НАПРЕД
Интервю с Калина Стефанова

Мая Дългъчева

web

Калина СтефановаКалина връхлита в офиса ми и думите й се блъскат: “Мая, възмутително е! Не може да се мълчи за това!” Няколко дни по-късно се срещаме.

Говорим си за драмата на драмата, за освободеността и свободата, за нарисуваните мустаци на Дон Жуан и света-менте наоколо, за нафталинените лелки в метачовешкия театър на живота...


- “Откровеното насилие, превърнато в централна тема и представянето на злото и нещастието не като абсурд или обратното на доброто, а като нормална, и то единствена реалност, води до широко отваряне на вратите на театъра за безпричинното, самоцелно насилие, до увеличаване прага на търпимост, до нови загуби на публика в резултат на масовото отвращение на хората от новата сценична естетика. В пиеси, където виждаме само кръв, наркотици, жестокост и убийства, режисьорите и поддържниците на тази тенденция намират поезия и нежност, любов и оптимизъм...” Саня Никчевич говори за новата европейска драма, но тъй като ние сме тук и днес в България, как стоят нещата у нас?

- Тази нова европейска драма стана модерна навсякъде. Ние имаме голям късмет с това, че сме много прагматични. Поради прагматизма ни, слава Богу, тази драматургия не си проби такъв широк, булеварден път у нас. Да, ходят и гледат “Психоза” в СФУМАТО, обаче не е в централните театри. Притеснява ме по-скоро превръщането в мода на неща, които някак не са наши по природа. А чрез модата много лесно се промиват мозъци. Ужасена съм например, че младите хора слагат знак на равенство между политически, социално ангажирано изкуство и тоталитаризъм. Всичко, свързано с политика и социални теми, за тях се идентифицира с времето преди 89-та година. В момента по цял свят е изключително актуален - казвам актуален, а не модерен - политическият театър. Неслучайно в България Нобеловата реч на Пинтър мина почти незабелязано, докато по цял свят имаше направо взривяващ ефект. В мой материал за Пинтър, когато получи Европейската награда за театър, без да искат, бяха променили „политически писател” на “комунистически писател”. Знак на равенство между тези неща у нас се слага не само от младите, а и от поколението на средна възраст - вероятно с цел да се разграничат от онова време, приравняват социално ангажираното изкуство с тоталитаризма. Силно ме притеснява, че скоро между “красиво и възвишено” и “старомодно” също ще се сложи знак на равенство. Виж какво е написал Явор Гърдев в програмата си към “Старицата от Калкута” за нелепото „като естетическа категория”: “...Красивото и възвишеното паднаха жертва на устрема на нелепото и оттогава насам от тях се интересуват предимно нафталинени лелки, изпуснали всички възможни влакове заради предоверяване на неактуални разписания.” Уникум! И това е казано от един от най-известните ни и способни млади режисьори. Миналата година именно той получи наградата на нашето Общество на независимите театрални критици. Което обаче не означава, че наградените трябва да стават неприкосновени. Напротив според мен тъкмо към тези, които награждаваме, трябва да бъдем по-критични и по-взискателни. Нелепо е да се противопоставя нелепо срещу красиво. Нелепото е част от ежедневието, то е банално - красивото дърпа света напред.

Понякога имам чувството, че стоим върху плаващи пясъци, изгубили ориентация за ценностите... Преди няколко години в Румъния гледах постановка на “Фауст”, в която и на Дявола му беше мъчно за нас, изкушените от него хора, които не знаем къде да спрем в алчността си за пари и удоволствия, без това ни най-малко да ни прави нещастни. Не може 2000 години да са минали от новата ера, а ние да се връщаме да живеем по законите на джунглата! Плаши ме това изтласкване на човешкото като някаква старомодна, ненужна, глупава ценност, която не ти помага, защото примерно не можеш да спечелиш скоростно пари... Сложи се знак на равенство между неща, които не са равни: да бъдеш политик, значи да лъжеш; да бъдеш бизнесмен, значи да мамиш... Ами не е така! И това се пренася в изкуството.

Ние сме и много големи сноби. И мисля, че еднаква е опасността от пошлостта, чалгата - от една страна, и от снобизма, който се прави, че не вижда, че между високо и ниско изкуство съществува една голяма територия от публика, за която са създадени най-великите произведения. Шекспир например е писал за тази територия - за широката публика. Отказвайки да приемем този факт, пускаме там пошлостта. Така че това, за което говори Явор е уж обратното, но е същото, защото “Старицата от Калкута” са скечове, подобни на които може да се гледат в “Шоуто на Слави”. Как се събират тези неща, които са уж от двете страни на барикадата!? Този спектакъл е показателен за мен. А относно това, че понятия като красиво и възвишено са приоритет на нафталинените лелки - аз с голямо удоволствие приемам да съм нафталинена лелка. Но младите няма да искат да бъдат нафталинени лелки. И това е начин на манипулация, който ме ужасява!

- Какво може да се направи, за да бъде неутрализиран този процес?

- Да се прави колкото се може повече изкуство, свързано с красотата и с доброто, за да се види, че когато това изкуство е силно въздействащо, то действително води нататък. Спектакълът на Мариус Куркински “Сътресение” е точно такъв. Мариус се различава от всички останали по това, че е не само освободен на сцената - той е свободен! Нашите актьори са много добри, имаме страхотна школа. Но напоследък сякаш единственото, което има значение, е да бъдеш просто освободен на сцената: да нямаш задръжки и да можеш да се подиграваш и присмиваш на всичко и с всичко - като се почне от другите герои, актьори и теми, та до собствения ти герой. Може би това по принцип е много типично за нас: този предимно разрушителен хумор, който имаме, е част от защитните механизми на оцеляването. А там сме в стихията си. Когато човек има по-големи цели обаче, той може да надскочи това ниво. За да си съзидателен, трябва да си свободен. Първо вътрешно. Не случайно имаме толкова точни нюанси на вариациите на думата свобода: освободеност, слободия и Свобода. Мариус е тъкмо свободен! Той не се притеснява да говори за щастие, за красота, за добро, за хармония. Той прокарва нови пътища, не просто просперира в оцеляването. На другите сякаш им е неудобно да говорят за големите неща. Защото много по-лесно е да пародираш, отколкото да показваш истински и дълбоки чувства. Освен това второто е и по-опасно - душата ти е на показ, ставаш уязвим. Но това също е част от свободата: да си силен такъв, какъвто си, без маски. На сцената много по-лесно е да кажеш “Абе обичам те...” и да се майтапиш с това, отколкото да кажеш истински: “Обичам те!” и да ти повярват в салона.

- Дали не е по-добре в такъв случай вместо всякакви сдружения на професионален принцип, да се сформира едно сдружение на ей тия хора на духа, които са свободни, които градят и творят съзидателни неща, за да могат те да си сътрудничат и онова, което правят, да става повече и по-силно? “Сдружение на нафталинените лелки” например? (Смеем се.)

- Не знам какъв е пътят... Смятам, че просто не трябва да се страхуваме да правим добро и да правим красота в изкуството. Притеснява ме тази наша склонност ей така да се подсмихнем, да се поприсмеем на нещо... То е като хитруването ни - много го обичаме и много го можем. Особено на дребно. И затова сме я докарали до това дередже. В крайна сметка лъжем себе си. Ако се бяхме обединили всички заедно да протестираме срещу това, което става в страната, то нямаше да става. Но някак си вътре в нас съществува нагласата: “Ако аз съм на улицата и протестирам, значи съм надхитреният. Как така ще се призная за надхитрен!”

Тревожно е, че българският театър не се занимава със социално ангажирани теми. В Латвия направиха спектакъл за положението на възрастните хора - потресаващ спектакъл, който обиколи света! В България Станислав Стратиев написа „От другата страна” в началото на 90-те години: в нея възрастните хора ги слагаха от другата страна на перваза - просто ей така, никой не ги бута, техен е изборът как да живеят там. Това е пророческа пиеса! Голямото изкуство има такава способност. Оттогава насам обаче колко хора в изкуствата се занимават с този проблем? А сме свидетели на отцеубийство толкова години. И си седим и мълчим. Нашият театър не се занимава с тези неща. Може би са скучни и тоталитарни?... Ето защо модата толкова ме тревожи.

- Радвам се, че поиска да кажеш тези неща. Хубаво е и че хората започнаха да ги усещат, защото сякаш дълго време живяхме в някакво сънно затъмнение. Едно, че петстотин години робство продължава да тегне в мозъка и в сърцето, друго - че както всяко робство, то донякъде угнетява, ала донякъде те люлее и успива...

- Да, робството е спокойно нещо. Свободата е трудна. Пък и масовото съзнание е лесно манипулируемо. Особено с това насъскване един срещу друг, което върви у нас толкова години вече.

- Какви неща се правят по света в сферата на изкуството?

Прави се всичко, но се ценят изключително красивите и дълбоки неща.

А модата?

- Мода има навсякъде. Живеем във време и свят, в които на опаковката, на външното, на повърхностното се придава голямо значение. В “Дон Жуан” на Морфов - особено в петербургската му постановка, която е класи над тази в Народния театър - това е илюстрирано прекрасно: Дон Жуан не е просто съблазнител, той играе ролята на съблазнител. Сяда пред огледало и се заема със своя грим и прическа: надява грозна перука с нелепи бакенбарди, рисува си още по-нелепи и грозни мустаци. Тоест, заприличва на съблазнител. По-точно, на клишето за съблазнител, доведено до смехотворна и доста отблъскваща крайност. Театърът, който Дон Жуан си е измислил, е неговото спасение от досадата (постоянното му вътрешно състояние), а може би и от предчувствието за безсмисленост и празнота на безцелното консуматорство?! Има един момент - големият и окончателен обрат в спектакъла по посока на пълната безперспективност. В този миг за всички нас става ясно, че театърът в живота не е приумица и приоритет само на Дон Жуан. Че това е самата същност на света около него. И че това дори не е точно театър, нито дори маскарад, а просто достоверно изглеждащ заместител на истинското - било то чувства, взаимоотношения, идеали, вяра. Тоест, изправени сме пред един цял свят - менте. Затова и Дон Жуан, толкова очевидно отблъскващ с нарисуваните си мустаци и нелепата си перука, е харесван от жените в този свят - там имитацията и ментето вече са станали норма.

Плаша се, когато моите студенти ми споделят колко маски слагат, колко се страхуват да бъдат истински! Защото щели да изгубят позиции... Ето джунглата! Моя студентка ми казва: “Сега е модерен метачовешкият театър.” Представяш ли си - театър, който не се занимавал с човека... Ами изкуството, ако не се занимава с човека, с какво да се занимава? И с космоса да се занимава, то е пак заради човека. Или “Що се вземаш насериозно?” като се каже... Това може да се отнесе до някои неща в живота, но когато става дума за изкуство, ако не се вземаш на сериозно, какво се получава - псевдоизкуство, някакво шоу. Изобщо, сякаш има нещо нередно в това да се вълнуваме...

- Защото е много опасно да докоснеш душата на човека - ще вземе да се събуди...

- Да, вълнението те прави уязвим, сваля ти бариерите... Че ако не те развълнува едно изкуство, за какво е цялата работа?

Бузите на Калина са зачервени, очите й блестят - симптомите на “нафталинената лелка”... Дай Боже повече!

 

 

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2007, № 6 (91)