Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЕЗ БРЕГОВЕ,
или няколко въпроса към художника Иван Димов

Мая Дългъчева

web

 

Иван Димов
Иван Димов

Световните галерии или “Палавеевата къща”, където след броени дни ти предстои изложба - кой е по-уютният дом за творбите ти?

- Най-уютният дом за картините ми е моето ателие. Обичам да са при мен, да се гледаме, старите да редактирам, новите - да разнообразявам. За „Палавеевата къща” - веднага и с нетърпение, с умора и очакване за нещо различно! Копривщица е една магия и за мен е лично предизвикателство да подредя различни камерни неща в това възрожденско пространство. С вяра и надежда, в „Палавеевата къща”, разбира се...

Художникът на прашинките, който ни връща в златните чертози на детството със своите картини, направени от памет и тъга - това са щрихи, с които те обрисуват Радичков, Даниела Горчева, Георги Господинов... Памет за какво? Тъга по какво? Пазиш ли детето у себе си и с какво те мами детството?

- Искрено казано, с тия „прашинки” ми дойде дотук! Аз не съм инфантилен художник и ми омръзна пишещите братя да се пързалят по най-малкото съпротивление, цитирайки непрестанно думите на Радичков. Ружа Маринска, сериозен критик по изобразителни изкуства, доста пространно и вярно определя моите опити и достижения в занаята. Аз съм професионалист, учил съм десет години занаята - учих се да рисувам, да композирам по сюжети и замисли, напоследък се уча и да мисля (смее се)... Старая се моите неща да са професионални и откровени.

Памет и тъга. На пръв поглед - литературно. Аз обичам миналото си, горд съм с произхода си от калта, от селото. Врекох се да му служа с цялото си можене и така ще бъде. Тъга - не виждам нищо тъжно в това да бъдеш верен на себе си и да рисуваш онова, за което мислиш. Детството ми беше бедно, но хармонично. Детството ми беше, перифразирайки Фотев, монументално. Е, и какво? Та аз съм възрастен човек. Видях световните музеи, шедьоври, градове, държави... Другарувах с най-различни хора. Трупах опит, имах възможности в соцвремето за пълна изява - отстоявам позициите си и тогаз, и сега. Мисля, че нещата ми са достатъчно сериозни и професионални, за да се говори само за детето. Ако има светлина, доброта, положителни послания в картините ми, нека това да е плод на дългогодишното ми слугуване на моя занаят.

Зная, че си ценител на поезията - тя ли оставя отпечатък върху творбите ти или обратно - поетичната ти сетивност поражда потребността от изящна словесност?

- Обичам поезията от дете - тя ме обогатява и ме кара да мечтая. Тя е състояние на духа. Тя е едно особено светоусещане - четейки Яворов, Ботев, Багряна, Далчев, Иван Пейчев, Фотев, човек се възнася в друг свят. Чета и се възхищавам на формата, на мисълта, на емоцията у тия люде. Но какво общо има това с рисуването? Нагласата - да бъдеш смирен, чувствен, да виждаш глухарчето, мравката, да страдаш за човека с въженцето в джоба... Но какво общо има това с рисуването, с правенето на картини? Ако има нещо да ми пречи в работата ми, това са навеите от литературата. Страшно много я обичам, чета и това, за съжаление, ми пречи в работата на художник. Малко парадоксално звучи, но за мен е така.

 

Иван Димов - Лунна светлина I
Иван Димов - Лунна светлина I

Какво е рисуването за теб - работа, мисия, друг език? Какво казваш на хората с четката?

- Рисуването за мен е начин на живот. Труден и интересен начин на живот. Мисия - не мога да твърдя, доста отговорна дума е тази. Та аз се забавлявам понякога, рисувайки... Друг език - ето едно вярно попадение. Разбира се, друг език - пластика, познания по анатомия и по живот, световноразбираем език, песен, поема...

На хората нищо не казвам с четката си - първо го казвам на себе си, на няколко приятели, дузина колеги, много критици. Хората в мнозинството си не се интересуват от изобразително изкуство, не го разбират. За кого рисуваше Ван Гог - за себе си, за брат си, за Гоген и, прощавайте - за никой друг. Един лекар от лудницата като че ли го разбра донякъде. Е, и един литературен критик, който единствен му купува картина приживе... Каквото и да казвам на хората с четката си, то остава мой личен авторски акт. Би ми се понравило, ако бъдат разбрани моите послания... Но да не се лъжем - това рядко, много рядко се случва. Аз бих им казал: работете, обзавеждайте се, пътувайте, харчете наляво и надясно, но, понякога, отбийте се в музей, в галерия, купете си и си сложете на стената оригинал - вече не са много скъпи. Друго ще ви стане в къщата и в душата!

В картините ти няма крясък, драма... Как се справяш с болката?

- Не обичам крясъка. Избягвам, доколкото мога, и не предизвиквам драми. Обичам спокойствието, съзерцанието и тишината. С болката, а тя периодично идва и ме тръшва, не мога да се справям - приемам я като нещо неизбежно и понасям, доколкото мога. Никога не я рисувам, пък и да опитам, едва ли ще се получи. Но къде няма болка? Аз я приемам официално, смирено и очаквам по-бързо да си отиде...

От кои художници се възхищаваш?

- Художникът от пещерата „Ласко” в Южна Франция, Боянския майстор, Микеланджело и Леонардо, Гойя и Бош, Пикасо и Салвадор Дали, Водкин, Шагал и Модиляни, Сутин, Иван Милев и Бешков, Милко Божков и Майсторов, Кольо Карамфилов...

Как би определил себе си?

- Реализъм без брегове; личен абстракционизъм - разходка из стиловете; синтез, провокиран от фолклора; пълна свобода, преливане и смесване на жанрове, техники и гледни точки...

Малцина навярно знаят, че ти си и експерт-оценител, разкажи повече?

- Преди месец в Париж, в реномирана галерия на авеню „Матиньон”, в движение, пред погледа на двете галеристки назовавам платната по автори, без да гледам надписите - Пикасо, Шагал, Брак, Карзу... Казвам: „А това е Вилфредо Лам” . Но той е от Латинска Америка - недоумяват те. По-точно, той е от Куба, уточнявам аз. Това им дойде в повече и ме наградиха с разглеждане на депото, където имаше една превъзходна живопис от съвременен китаец. Уви, нямаше как да му уцеля името (смее се)...

Кои от книгите, които си илюстрирал, са ти най-скъпи?

- Първата, „Горчив залък” на Фахри Ердинч - най-трудната за работа и за редакция. Адска мъка беше! „Яростно слънце” на Андрей Германов - бях студент в трети курс, стана неочаквано бързо и добре професионално. „Палечко” на Валери Петров - най-добрата, според мен, досега. Получих писмо на ръка от него. Пише: „Те (илюстрациите) са: селски, поетични, модерни и смешни.” Никой критик не го може това. Би ми се искало и за цялото ми зографско дело да важат думите на поета.

 

Иван Димов - Аязмото
Иван Димов - Аязмото

Преподавателят проф. Димов?

- Късен уклон към преподавателска дейност... По-скоро по икономически причини. После усетих, че не е лошо сред студенти, когато има учебно-трудов процес. При сценографите имаше взаимно разбиране, взаимна ангажираност и, надявам се, беше успешен. Сега, при живописците, е много различно. Те не работят по рисуване. Подценяват го. Нямам диалог с тях, пък и монологът не върви... Но има отделни случаи, когато си заслужава трудът на преподавателя - просто виждаш резултата. Те стават рисувачи. Имах трима-четирима такива студенти - Надежда Олег Ляхова, Васил Абаджиев, Никола Тороманов... Много съм доволен и от тях, и от себе си - че им помогнах да прогледнат в рисуването.

Родината?

- Родината - единствена на света. След Париж, Лондон, Виена, Москва и т.н., ето я - малка, опоскана, унизена, заплашена от какво ли не, тъпкана и оплюта, но ето я - самолетът се снишава, гордо се простира Балканът... Бедност, неразбории, мръсна и непочистена, но ето я - ти не можеш без нея, а тя може без теб. Родината е като майка ми за мен - единствена и топла, пълна с обич, всепрощаваща и не искаща нищо, само обич и ласка...

Жената?

- „Жената - това е целият свят, който можеш да обгърнеш с две ръце”, както каза един селянин по радио „Хоризонт” преди години... Жената за мен е другопланетянин, изумяваща и неразгадана, красива и привличаща, не мога да си обясня защо е толкова различна от нас, мъжете. За мен е загадка, въпросителна...

Страхът?

- Най-честият навестител в нашето съществование. Страх ме е от змии, от светкавици и гръмове, от себе си, от околните люде... Страх ме е от нощни гробища, лоши сънища и от неразбрани жени, от „умни” критици, от утрешната прогноза за времето и от старите ми болести. Страх ме е...

Възторгът?

- Възторгът - от разпасания Пикасо и неразбрания Модиляни, от брата на Ван Гог, от топлата супа и студения гювеч, от уж завършеното вече платно-живопис, от миналите перипетии, от предстоящите пътешествия с любимото момиче по села и градове, по провинциалните провинции, по... всичко, което едва ли ще сбъднем...

Любовта?

- За любов, простете, не се говори. Тя е толкова тиха и плаха - като кошута. Всеки момент може да отлети... А когато е тук - любовта е дума неказана, от пръв поглед е (уверен съм в това), божествен дар, подарък за другия, не за теб, не за теб... При мен дойде на 5 години, дойде и на 67. Каквото и да кажа, никой не ще повярва. „Блазе ти!” - каза ми един голям поет. Какво повече?

 

 

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2010, № 6 (127)