Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТЪТ Е МЕТАФОРА НА ЧОВЕКА
Интервю с Евгений Евтушенко

Мая Дългъчева

web

Евгений ЕвтушенкоРешавам да се срещна с Евтушенко в последния момент - заради това, че е от любимите поети на майка ми, че е от големите имена в световната литература, че имам възможност да уловя шанса и да поговоря с него днес, тук и сега, защото ако се вярва на източната философия “Утре няма.”

Сутринта в таксито към хотела си нахвърлям въпросите. Не съм сигурна дали срещата изобщо е възможна. Всичко това се оказва без значение, защото както често се получава - нещата си тръгват по свой собствен план - Евгений Евтушенко ме кани на закуска.

Говорим си за поезията като футбол и жалването като глобализация, за Мандела и шарените ризи, завистта и умението да говориш с пшеницата - неща, които могат и не могат да се поберат във време за една закуска...

 

- В своята “Преждевременна автобиография” вие казвате, че поетът е нещо неблагополучно, колебаещо се, страдащо и съдбите на почти всички големи руски поети са трагични. Защо е така?

- У вас в България те са още повече.

- Да, така е. И изобщо това е явление според мен - големите поети трудно оцеляват. Защо?

- Първо, аз бих попитал - какво е това поет? Поетът е метафора на човека. Всички хора, които се раждат на земята са трагични - заради това, че трябва да умрат. Всяка крачка, която човек прави на тази земя, е крачка към гробището. Дори когато детето прохожда, то прави крачка към смъртта. Тоест, абсолютно щастливи хора няма. Щастието е нещо мимолетно, не съществува постоянно щастие. И всичко е относително. Отделни хора изглеждат щастливи, но всъщност и те имат своите трагедии. Неслучайно се ползват с такъв успех сериали от типа “Богатите също плачат”. В тях и милионерите са нещастни... Ако парите станат смисъл на живота, това е лудост. Когато всичко се прави заради пари, пари и пак заради пари, човек полудява - не можеш да спреш, то е като пиянство, някакъв вид алкохолизъм... Няма насищане - все едно да пиеш морска вода, когато си жаден.

Поетът събира в себе си всичкото страдание и го изрича. Затова поетът изглежда по-нещастен от другите - защото той е сгъстена метафора на човека! Той преживява не само своята болка, а и болката на всички останали - иначе никога не би могъл да е голям поет... Това се отнася не само за поетите, а и за писателите естествено. Да вземем Гогол - той е чувствал болката на малкия човек, чиновника, на когото са откраднали шинела... Всеки има своя откраднат шинел, нещото, което му е отнето - от хората или в крайна сметка от самия живот. Ако щете дори животът е онзи шинел, който смъртта ни отнема с безжалостна ръка.

Има много нещастни хора - болшинството хора обичат онова, което могат да купят с пари. Но има и по-щастливи хора - онези, които обичат онова, от което печелят парите си, например, своята работа... Много селяни например обичат своя труд - те разговарят с конете, както прекрасно е разказал Чехов в “Тъга”, с пшеницата, със земята, с небето, с облаците, с времето... И са радостни.

Завистта обаче е нещо страшно! Богатият човек например често е много завистлив. Ще попитате - за какво да завижда? Ами за нещо друго, което му липсва. А най-страшната категория са бездарните хора, които завиждат на талантливите.

Но това е естествено. Аз не им се сърдя, просто не им обръщам внимание.

- Защо да е естествено? Не е ли по-естествено да се опитват да усъвършенстват себе си?

- Не, бездарието е безнадеждно, нищо не могат да направят...

- Може би просто не съзнават, че са бездарни?

- Напротив - знаят, но не искат да го признаят. Смятат се за обидени, неоценени. Нито един човек не признава дори пред себе си, че е бездарен.

Ще ви кажа нещо - всеки е чудесен адвокат на самия себе си. Ако Сталин можеше да се вдигне от гроба, щеше да почне да обяснява съвсем убедително колко нужен е бил терорът. Щеше да изложи хиляди аргументи. Много хора и до ден-днешен разправят как при Сталин е имало вяра, ред и дисциплина...

Най-ужасното обаче е, когато талантливите хора са изпълнени със завист. Имат дарба, имат слава, но въпреки това все им се струва, че някак им е малко... Пак ще повторя - все едно да утоляваш жажда с морска вода.

Завистта е най-страшният порок според мен.

Аз мисля, че и в основата на всички войни и революции е завистта. Само да получи власт, човек започва да завижда. Струва ми се, че от всички овластени на 20. век изпитанието на властта преминаха Ганди и Нелсън Мандела. Защото те показаха пример за отношение към властта. Нелсън Мандела прекара 27 години в затвора. Нормално би било да възненавиди цялото останало човечество, което е извън затворите. Би могъл да си помисли: “Аз седя тук, а те не се борят за моето освобождаване!” Нищо подобно. Когато излезе, той сам завърши делото си.

Впрочем, много се радвам, че с него сме родени на една дата. Имаме и друго общо - и двамата обичаме пъстрите ризи! Той е единственият човек на света, чиито ризи са по-красиви от моите. Аз сам си измислям моделите, избирам десените, тъканите, правя скици... Ще ми се да се запознаем и да го питам откъде си ги поръчва - той е единственият, на когото аз завиждам от цялото си сърце! (смее се)

- За ризите?

- За ризите, разбира се (през смях)... Но да се върнем на темата - да се мисли, че поетът е по-нещастен от другите, е глупаво. Всички хора са нещастни в определен смисъл. Трябва да се примирим с това. Или да се опитаме да го променим, подобрявайки живота си. Аз например обичам страшно много неща в живота - обичам футбола, обичам книгите, обичам жените, виното, добрата храна, пътешествията, красивите ризи... И изобщо - май не приличам особено на човек, който чете книги. А всъщност чета много. Спомням си, че някакъв критик беше писал: “Не мога да си представя Евтушенко да напише книга за изкуството...”. Бях направил една антология. А за да я съставя, трябваше да изчета стотици, стотици книги... Изобщо, на пръв поглед явно изглеждам като лекомислен човек...

- Аз смятам, че ако човек знае много, може много и се чувства свободен вътрешно, не се старае непременно да изглежда така, както очакват от него - той просто се държи естествено...

- Правилно. Сещам се за Пастернак - той безусловно е гениален... И в душата на такива хора няма място за завист. Те непрестанно са заети с нещо, мислят, творят - не им остава време за дреболии...

- Как понякога обаче се случва така, че един голям талант може всъщност да е “малък” човек?

- Що се отнася до големите, има нещо, което навярно не е точно така, както изглежда на пръв поглед. Може би той съвсем не е “малък човек”, а просто си позволява да се държи така. Вземете Пушкин - бил е трън в очите на всички. Шегаджия, женкар, обичал да пийва... И изобщо, изглеждал съвсем лекомислен, пълен развейпрах...

- Имах предвид не толкова лекомисленото поведение, а по-скоро непочтеността, дребнавостта...

- Ами вижте, моят приятел Василий Аксьонов например, колкото пъти спомене името ми, толкова пъти започва да говори как не му харесва начинът, по който се обличам. Казва примерно: “В края на вечерта се появи Евтушенко, както винаги облечен в един от своите папагалски костюми!”. Това е пълна глупост, просто смехотворно! Какво му става на тоя човек, чудех се. После разбрах - той в момента не е в най-добрата си форма като писател. Него го мъчи друго, но за другото не може да говори. Ядосан е на самия себе си, това е всичко.

Спомням си и Пикасо - той също изглежда понякога като изключително несериозен човек. Само че величието на гения личи в блестящото му излизане от такава ситуация: кани ме в ателието си да разгледам новите му картини. Предлага да ми подари една от тях - която аз си избера, при условие, че цената им е от порядъка на хиляди долари. Аз ги разгледах и му казах, че не искам картина. Обясних му, че в новите му неща ми липсва предишната топлота и повече ми допадат предишните му работи. Той не очакваше това. Би могъл да се засегне - обидно е да предложиш подарък и да ти го откажат. Вместо това обаче, Пикасо вдигна наздравица с думите “Да пием за Русия, която казва истината!” Ето това е отговорът на големия! Той разбра, че не отказвам картината му, защото не го обичам или не харесвам работата му изобщо, а защото конкретните картини не ми допадат толкова.

На мен и у Пушкин някои неща не ми харесват. И на Маяковски много стихове не ми харесват. Но когато чуя някой да хули Маяковски, аз съм готов да умра за него! Защото може да е написал куп лоши стихове, но е написал и една гениална поема, с която остава в историята. Това е факт, който никой не може да оспори.

- Вие казвате, че поезията много прилича на футбола. Какво означава да вкараш гол в поезията? И има ли автоголове?

- Разбира се. Много от стиховете на Маяковски се оказаха такива - не издържаха проверката на времето. Той сам е предусещал това - “Умри, мой стих, умри като войник, като безименен във щурма...” и т.н. Така и се получи с много от стиховете му. Оказа се, че той загуби, той не се състоя като политически поет. А Анна Ахматова, която никога не се е смятала за политически поет, написа великата поема “Реквием”. Маяковски сам си поставяше социални задачи, но не искаше да види онова, което се случва. Когато започнаха да арестуват хората през 30-те години, Маяковски се боеше, че ще го убият. Ала за това не е писал.

А Анна Ахматова написа “Реквием”, когато за това беше опасно да се пише. Тя е носела поемата в ума си и когато веднъж една жена, която обикаляла около затвора, я попитала: “А можете ли да напишете това?”, отвърнала “Мога.” И я написала. И е изпълнила своята социална задача. Същото е и с Цветаева - никой не я е смятал за социален поет. Но покрай любовните си стихове тя написа историята на Гражданската война.

У Маяковски има някаква, да го наречем, наивност - опитва се да смесва любовта с политиката. Например, когато се влюбва в една емигрантка, което е в противоречие с революционните му убеждения, той пише следните стихове: “В поцелуе рук ли, губ ли, в дрожи тело близких мне, красный цвет моих республик тоже должен пламенеть” (в груб превод “В целуването на ръце, на устни, в трепета на тялото червеният цвят на моите републики трябва също да пламти!”) Пълна глупост! Тъжно ми е за него, защото разбирам, че това е плод на чистотата му и вътрешната му борба. Но трябва човек да бъде по-искрен. Иначе е смешно. И трагично.

В тази връзка - вчера Любомир Левчев ми разказа една история, която ме потресе. За един мой приятел, грузинец, когото убиха. Той беше кръстник на сина ми Женя. Когато му предложих да му стане кръстник, не ми е минавало през ум, че това може да има някаква връзка с политиката. Любомир Левчев ми разказа, че преди ритуала моят приятел го помолил да вземе партийния му билет и да го прибере в своя джоб. “Защо? - попитал го Любомир.” “Защото аз все пак съм член на партията и като такъв не мога да вляза в църква - отвърнал моят приятел. - А Евгений може да се обиди.” Едва не заплаках, когато чух това. Разбирате ли - то показва колко чист човек е бил, какъв идеалист - не е искал нито на мен да откаже, нито да бъде нечестен пред лицето на партията... Никога не бих се досетил за това! Сега сякаш го познавам по-добре - какво невинно момче е бил, как е вярвал в идеите си, заради които в края на краищата го убиха...

Маяковски е нещо подобно.

- В Библията се говори за творящата сила на Словото. Вярвате ли в това, че думите са преносители на енергията и са способни да създават и разрушават?

- Убеден съм в това. В момента работя върху една антология, чието заглавие е тъкмо “В началото бе Словото”.

В тази връзка Гумильов има гениален стих: “В оный день, когда над миром новым Бог склонял лицо Свое, тогда Солнце останавливали Словом, Словом разрушали города.”

Всичко - и хубавите, и лошите неща, започват от думите. Дори войните започват най-напред с вербални войни.

- Отдавна работите в Америка. Всяка държава, също както при хората, си има свой дух, своя индивидуалност. Какво от руския дух бихте искали да пренесете в Америка?

- Защо трябва да пренасям нещо? Нали аз самият съм там.

Когато провеждам някакъв урок примерно, показвам много от себе си. Буквално се изповядвам пред моите студенти - споделям, разказвам неща от личния си живот... И те също започват да споделят с мен. Взаимното изповядване е велико нещо! Разбира се, винаги съществува вероятност някой да ви се присмее, но това не е важно.

Скоро обсъждахме с учениците ми една моя любима поема, която е преведена на много езици, с изключение на български. Получавал съм доста писма във връзка с нея - хората ми пишат, че тази поема е спасила живота им. В нея има такъв стих: “Навярно няма на света човек - да не е мислил за самоубийство...” Когато децата предадоха работите си, оказа се, че на всички до един им е минавала мисълта за самоубийство! А учениците ми са на възраст 17-19 години. На някои от тях тази мисъл им е идвала още в детството. Значи наистина може би няма човек, който да не е мислил за самоубийство. А фактът, че моята поема е помогнала на някого, дори това да е един-единствен човек на земята, ме прави особено щастлив!

Това е може би нещото, което бих искал да пренеса - умението да бъдеш открит, да можеш да изповядаш себе си. Казвам на сина си, когато развива някаква тема: “Женя, не теоретизирай, пиши повече за себе си...” А той ми отвръща: “Само че за това никога не бих получил висока оценка...”

Така че, виждате каква е разликата между американците и руснаците. Главната разлика е в следното: срещат се двама американци на улицата и единият пита: “Как си?”. Другият отвръща: “Окей!” Това, разбира се, е чиста формалност, вид поздрав. Какво ще рече “Окей”, когато жена му го е напуснала, примерно. Или е преспал със случайна жена и го е страх да не е пипнал СПИН. Или шефът му го е уволнил... Американците считат, че не бива да дотягат на останалите хора със своите проблеми. Това, от една страна, е хубаво, но от друга - не, защото така човек се барикадира в черупката си. Те ужасно се страхуват да не би да изглеждат като неудачници...

А какво прави руснакът? Всеки път, когато го попиташ: “Как си? Как живееш?” - е, не всеки път, но често съществува такава опасност - той ще те дръпне и ще започне надълго и нашироко: “Дай сега да не стоим на улицата, сядай да пийнем и да ти разкажа... Жена ми забягна с друг, началникът ми е ужасен, появяват ми се тук някакви странни пъпки... ” и т.н. Въобще, руснаците обичат да се оплакват, обичат да изглеждат неудачници, направо люлеят бедите си като любима кукла... Раздират се от драми - как всичко е толкова лошо, толкова ужасно, дявол да го вземе!... И никой не се интересува от това, че ти разваля настроението примерно.

Хубаво ли е това само по себе си? Разбира се, че е хубаво - човекът е открит, споделя. И в същото това време е лошо - натоварва те с проблемите си.

Ето как едно национално качество може да бъде и хубаво, и ведно с това - лошо.

Напоследък наблюдавам нещо такова и у италианците - откакто влязоха в Евросъюза. Оплакват се през цялото време, повече от руснаците даже! Колко са поскъпнали жилищата, социалните услуги, как им е писнало всичко... Наистина, за тях стана по-трудно след влизането им в Европейския съюз, но пък такова нещо като италианец да се оплаква от живота досега не бях чувал! (смее се)...

Влизам в тона му:

- Ето резултата от глобализирането на света навярно - всички започват да се оплакват по един и същ начин, уеднаквяват националния си характер...

Евтушенко кима, смее се на шегата и ми записва имейла си, за да му пратя интервюто, когато го напечатам. Хубавото на глобализацията е, че прави времето и разстоянието относителни понятия... Донякъде.

 

 

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.06.2006, № 6 (79)