Мая Дългъчева - Чико и Рико

ЧИКО И РИКО

Чико и Рико са две врабчета
с пъргави крачета.

Излюпиха се заедно в гнездото меко,
заедно в небето се носеха леко,
заедно търсеха денем зърна,
заедно спяха под лятна луна
сред перушинки и тишина...

Заедно пискаха, видят ли враг -
примерно стария лаком котак!

Даже, щом Чико запееше
"Чииик...",
Рико мигом довършваше
" ...рииик! "

И нямаше приятелство по-велико
от това на братлетата Чико и Рико.

Но веднъж,
додето се люшкаха на едно клонче,
под дървото премина старец на конче,
без да усети как от торбата
някакво залъче тупна в тревата.

Ала Чико го зърна, надолу се спусна
и извика:
- Ама че хапка вкусна!
Ммм, как ухае... И сиренце има!
Охааа, ще си похапна за трима!
Ще си напълня тумбака догоре!

- Тъй ли? - блъсна го Рико. - Какви ги дърдориш?
Този залък препечен, братленце, е мой!

Чико настръхна:
- Искаш ли бой? Аз пръв го видях как пада в тревата!

- Пък аз го подуших още в торбата! -
Рико накокошини перушини.

Сбориха се в треволяка,
смачкаха синчеца, мака
и така се накълваха,
че едва не посиняха!
А сред меките им перушини
се издуха тумбести цицини!

През това време
сто мравчици в стройни редици,
без да се карат, орониха залъка на трошици
и една подир друга в мравуняка близък се скриха.
И си похапнаха дружно - мирно и тихо.

На къртичето даже търкулнаха къшей в тунела -
да си прави сухари за зимата дълга, дебела.

А когато врабчетата най-сетне спряха,
от залъка даже троха не съзряха.

Чико и Рико за миг се спогледаха
и смутено перчеми наведоха.

Чико рече:
- Вместо да се гневим...

Рико кимна:
- Можехме да го поделим.

- И щяхме и двамата да сме сити...

- Пък сега сме и двамата с цицини по главите.

Така врабчетата разбраха самички,
а после разказаха и на другите птички:
ако някой с някого иска да спори,
нека опита да поговори!
Защото, когато се стигне до бой,
всеки е с рана, но никой - герой.