ПЪСТРИ ПРИКАЗАЛКИ

Мая Дългъчева

web

Сива

Какво ли ще е, ако този свят красив осъмне ненадейно утре сив?

Цветята ще поклащат сиви чашки, тъй сякаш са поли на Пепеляшки.
Тревите ще личат едва-едва като набола дядова брада.
Сред сивите умислени дървета унила Сива шапчица ще крета.
Снежанка, с бузи сиви като прах, принцеса върху сиво зрънце грах -
ще имат малки сивички мечти. А сбъдват ли се те, или почти?
Петелът, до перчема посивял, каква ли сива песен би изпял?
Навярно звуци дрезгави и диви, подобно пушек сиви и лютиви...
О, не, не искам вече да се чудя - копнея в цветен свят да се събудя!
А сивотата - нека сивотата
да съществува, ала само във мъглата.

Жълта

Слънчо намисли с жълти боички да боядиса по пътя си всички.
Първо помилва с длани нивята и засияха в съня си житата.
После в поточето цопна и ето - слънчеви зайчета мигат и светят,
и изрусяло, поточето тича покрай поляни, покрити с лютиче!
Слънчо пътува, нататък рисува:
драсна спиралите на пчелите, спря в ореолите на липите...
Патета - пухени жълти помпони - с меката слънчева четка подгони!
Пъпеши! Дюни! И автопортрет - ярък, красив и напет слънчоглед!
...И завъртя се планетата в кръг - жълта, подобна на пресен жълтък.

Цял ден рисува Слънчо с лъчите, капнал е вече - затваря очите.
Ала преди да заспи в планината, тази картина надписал е: "Лято".

Червена

Утро - разпукана диня, сълзи.
Захарна струйка в небето пълзи
и след минута изплува червен - палавник сънен - новият ден!

Хуква, подире си стъпки реди: макове, макове - ясни следи...
Спира и багри в ливади, в градини: ягоди румени, шипки, малини.
Нека да види целият свят колко е весел червеният цвят!

Като калинката - капка зора и като есенна стара гора,
като калпаче на мъдър кълвач, като лисича опашка по здрач...
Нека узнае целият свят колко е топъл червеният цвят!

Вечер заспива, загърнат в сумрак, залезът - старче с ален мустак.

Зелена

Едно зелено буболече замисли се и тъжно рече:
- Защо така е наредено - като трева да съм зелено?
Костюмът ми по мярка шит е, пък не изпъква сред тревите!
Изглеждам, сякаш съм невидим - изхлипа то с гласец обиден.
- Ех, как мечтая за блестящ, атлазен, лъскав, моден плащ!

Внезапно слънцето напече зеленичкото буболече
и чудо! - в гладките крилца изгряха милион слънца.
- О, щастие невероятно - та аз съм златно, златно, златно!

Обаче, както често става, след миг бедата се задава
в лицето на доволна сврака, която гладно с човка трака:
- Ммм, майски бръмбар за ордьовър - какво бижу, какъв шедьовър!
Обичам хапките красиви. Аман от буболечки сиви!
- О, майчице! - дочу се крясък. - Защо ми беше този блясък? -
и буболечето се сгуши под схлупено листо от круша.

Наоколо - треви зелени.
"Красиви - също като мене!"
засмяно под мустак си рече зеленичкото буболече.
Прозя се...
Даже ми се струва - зелени сънища сънува.

Синя

Нейде в бездънния син океан синя медуза шие юрган
и го бродира с морски звезди, та като звездно небе да блести.
После пощипва по сините бузки своите палави сини медузки
и ги приспива с две раковини, дето припяват приказки сини.
Люшкат безкрайните сини вълни сто водорасли със сини ресни.
Сини делфини нещо свирукат, рибките сини шушукат-бълбукат...

А океанът скришом гребе синьо от синьото звездно небе,
за да осъмне син великан, по-син дори от мастило в буркан!

Тази история скрита е в папка - спомен от малка мастилена капка.

Розова

През розовите очила по детски всичко розовее -
прелита розова пчела и капе розов мед след нея,
блещука розова роса по вечнорозови елхици
и баба, с розова коса, поднася розови мекици!

Същински захарен памук, глухарче розово се люшка,
над него кос - свирук-свирук! - издува розовата гушка...
И розов като сладък сок ръми дъждец на сладки капки,
в пенливия бъбрив поток цамбуркат розовелки-жабки,
сред розовия треволяк се щура розова пътека,
отнейде като розов сняг тополов пух се сипе меко.
Врабчета с розови перца кълват трохи порозовели,
изгряват розови слънца и вечер розова се стеле.

Потънал в розова мъгла, светът те мами и се смее -
през розовите очила по детски всичко розовее!

Бяла

Една приказка бяла през гората вървяла
и изобщо не я било страх,
че е малка все още, че наоколо нощ е,
че е в нощничка кратка от воал снежен прах.
Дървеса олисели без пернати капели
ѝ изшъткали -
я да мълчи!
Вредом сенки чепати, вредом храсти рогати…
Един бухал на стража само светел с очи.

Тази приказка бяла обаче не спряла
и дори полетяла напук!
И със снежни петички отпечатала птички
по гръбнака замлъкнал на стария бук.
Плела меки качулки, окачила звънкулки
и сияйни гирлянди от сняг!
И с пискюли от скреж в смешен бял таралеж
се превърнал един най-свадлив храсталак.
А пък бухалът даже подир нощната стража
и с диоптри от лед се сдобил -
ококорен и смаян в този рай, до днес таен,
цял ден с ято снежинки като ангел кръжил!
...Една приказка дребна, тиха, никак вълшебна,
цяла тъмна гора освети.
Днес при теб ще се гушне,
днес на теб ще пошушне,
че това го умееш
и ти.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2001, № 8 (21)