НЕ МОЖЕ БЕЗКРАЙНО ДА ПОТЪВАМЕ - ПРИНЦИПЪТ НА МАХАЛОТО Е БЕЗОТКАЗЕН

Мая Дългъчева

web

Иван Голубничний, Максим Замшев и Владимир Бояринов

Наскоро в България във връзка с премиерите на техните книги гостуваха Владимир Бояринов - поет, преводач, първи зам.-председател на Международното съобщество на писателските съюзи, гр. Москва, Иван Голубничий - поет, преводач, секретар на Международното съобщество на писателските съюзи, гр. Москва, гл. редактор на в. „Московский литератор”, и Максим Замшев - поет, преводач, изпълнителен секретар на Международното съобщество на писателските съюзи, гр. Москва, гл. редактор на сп. „Российский Колокол”. Ето какво споделиха те за словото, книгата, писателя и бъдещето им:

Иван Голубничий: “Да престанем да се комплексираме от това, че сме такива, каквито сме.”

- Вие пристигнахте в България заедно с М. Замшев и Вл. Бояринов за премиерата на вашите книги - каква е оценката ви?

Първо бих искал да кажа, че книгите ни, които очаквахме с огромно вълнение и нетърпение, се явяват пореден етап от нашето сътрудничество, почнало по време на Международната писателска среща в София. Изданията са на европейско ниво. Радваме се, че ги публикува такова авторитетно издателство като “Български писател”, че имената ни прозвучаха в българската литература.

- Има ли днес в Русия интерес към поезията в сравнение с 15-20 години назад?

Няма да е голямо откритие, ако кажа, че днес като цяло духът на времето е доста материалистичен. Ако по времето на СССР литературата беше част от правителствената идеология и един от механизмите за възпитание ако щете, сега не е така. Днес са популярни развлекателните четива, хумора в някакви рекламни варианти, което изважда литературата от нейното високо предназначение. В Русия писателят винаги е бил нещо повече от просто съчинител. Бил е носител на висши истини, родеещ се с религиозните водачи. На писателя винаги са вярвали - да вземем Достоевски, Толстой, Некрасов - те първо са владеели художественото слово, разбира се, но редом с това цялото им творчество е пронизано с човеколюбие, с хуманизъм. Докато, ако проследим литературата на 20.-21. век, оформят се някакви течения, в които човешкият дух почти липсва. Появиха се естетики, които са дотам субективни, че ги споделят една шепа хора. Но не това е най-страшното, а че литературата от обединяваща духовна сфера се превърна в самоцелно занимание на отделни малки групировки, изгуби влиянието си върху духа на хората като цяло, съответно - върху развитието на обществото. А изкуството има смисъл тогава, когато има човек - когато значението на човека се отрича, изкуството губи смисъла си.

- А на какво се дължи това?

Въпросът може да бъде разглеждан от различни гледни точки. Ако погледнем философски, животът на човечеството се развива спираловидно. Дълги години по времето на социализма ние живеехме в ограничения. Тези ограничения се натрупваха, натрупваха и когато казаха на човека “Ти си свободен!”, той прие това буквално. Прие го като освобождение от всички ограничения - и морални, и физически, оказа се неподготвен за свободата. Тези процеси са донякъде естествени и аз се надявам, че те, също така естествено, ще отминат. Надявам се, че когато човек погълне най-сетне всичко, което му е позволено, сам ще достигне до идеята, че за да бъде щастлив, трябва да почне сам и съзнателно да си поставя граници. Защото, ако задълбаем още повече във философията - нашето тяло, нашата физика имат предели в консумирането на удоволствия и ако не искаме от пресищане съвсем да изгубим вкуса си към живота, трябва малко да се самоконтролираме.

- Да се обърнем навътре, към душата си?

Именно - да се върнем и да потърсим радостта в душата си. Аз лично с тъга наблюдавам как хората някак си се променят. Човек сякаш все повече престава да чувства. Или чувства, но на някакво примитивно ниво. А чувстващият човек е по-склонен да си поставя ограничения. Страхувам се, че с това обезчувствяване, когато проумеем в какво сме превърнали живота си, ще бъде късно да поправяме пораженията...

Какво се случва в частност в литературата: всеки днес може да издаде книга, ако има пари да си я плати. Можеш дори да издадеш стиховете си в един екземпляр и да ги подариш на жена си. И идва някой, издал три книги - полуграмотни и глупави, но понеже има книги, и понеже липсва редакторско сито, каквото имаше преди, съществува вероятността този човек да стане член на писателския съюз. Страшното е, че това му дава основание да смята себе си за писател. Още по-страшно е, че то дава основание на другите хора да мислят, че днешният писател е такъв.

- Какво би пожелал за себе си и изобщо за бъдещето на литературата?

Най-напред бих пожелал завръщане към нашите национални традиции в най-добрия смисъл на думата - дотолкова, доколкото духът на отрицание на миналото, който се наложи напоследък и е обоснован в голяма степен, ни ориентира и фиксира в негативното. Иска ми се най-сетне да избягаме от това и да си припомним, че ние имахме и голяма руска литература. Да се върнем към добрите си образци и да вземем най-хубавото от тях, вместо сляпо да копираме западната и американска псевдодуховност. В литературата, а и в обикновения живот, ние ставаме заложници на стереотипи, които сме безсилни да отблъснем, тъй като ни се натрапват чрез средствата за масова информация. На думи може да ги отричаме, но те ни заливат отвсякъде. Стигаме дотам, че понякога дори не знаем как е родната ни дума за нещо - казваме примерно “лидер”, вместо водач. С две думи - бих си пожелал да се върнем към своите първоизточници и да бъдем самите себе си. Да престанем да се комплексираме от това, че сме такива, каквито сме.

А що се отнася до българските писатели - ще ми се да знаят, че политиката, която провежда Русия в изминалите 20 години и която понякога е озадачавала българите - в случаите, когато Русия е действала против самата себе си и на България се е налагало да защитава редом със своите и руските интереси... Та, иска ми се българите да знаят, че политиците и руският народ не са едно и също. Че нашият народ обича българския народ и цени общата ни история. Че потребителят на руска литература живее в България, в славянските страни, както и потребителят на съвременна българска литература живее в славянските страни, в Русия. Всички ние от Източна Европа дълго време се опитвахме да излезем навън, да покажем творчеството си на запад... Най-сетне сякаш почнахме да проумяваме, че такива, каквито сме, там на никого не сме нужни. Така че просто сме обречени да обърнем лице един към друг, да се познаваме, да споделяме общата си славянска съдба. Иначе, поотделно, ще ни унищожат - не говоря за оръжие, просто ще подменят същността ни, ще ни превърнат в нещо друго...

Владимир Бояринов: “Талантът на писателя е не само да пише добре, но и да живее над преходните неща. ”

- Разкажете нещо повече за Международното съобщество на писателските съюзи...

Международното съобщество на писателските съюзи е огромна организация, приемник на Съюза на писателите в СССР. Помещава се в дома на Ростови - същата сграда, където се разиграва действието в Толстоевия “Война и мир”. Зданието ни е наследство и ние сме отговорни, освен да пишем произведенията си в него, да го съхраним, тъй като властите сякаш не са заинтересовани да опазват онова, което е скъпо за писателите.

Към днешна дата МСПС обединява всички обществени, неполитизирани писателски организации от бившите републики на Съветския съюз, без да поставя каквито и да било граници. В състава му влизат Украйна, Белорусия, Молдова, Киргизия, Казахстан, Азербайджан, Армения, Грузия. С Грузия например политическите отношения са доста сложни, но ние правим вечери на грузински писатели при нас, не само без да се влияем от това, а даже въпреки този факт. Защото литературата не бива да страда от това, че някъде на някой политик му щукнало нещо. Талантът на писателя е не само да пише добре, но и да живее над преходните неща.

МСПС осъществява плодотворно сътрудничество със Съюза на българските писатели, благодарение на Николай Петев - човек от европейски мащаб, талантлив писател, много добър ръководител, който прави всичко по силите си, независимо от политическите интереси, между творците, особено между писателите, да се осъществяват именно творчески връзки.

- Освен поет, Вие сте и преводач. Споделете повече за труда на преводача, който нерядко остава в сянка.

Аз дълго време съм се занимавал с преводи на творби на народите от бившия СССР, работил съм в редакции. Нерядко се е случвало - автор иска да бъде преведен, да кажем. Търси преводач, който също да е талантлив писател. Събираме се вкъщи, хапваме, пийваме вино... Жена ми се връща у дома, вижда този гуляй, но тя разбира, че ние сме се събрали не за да пием вино, а да разговаряме за поезия и да ратуваме за поезията. Какво се случва после - аз виждам, че този човек е поет, че освен това е много близък до моето светоусещане. Избирам от подстрочниците стиховете, които са ми най-близки - не съм алчен и не държа на всяка цена да преведа всичко, което ми предложат. По-скоро ще посъветвам автора към кого да се обърне, за да преведат по-философските му стихове, а аз ще се заема със стиховете с фолклорни мотиви, с любовната лирика. И така в скоро време творбите му се появават в “Литературная Россия”, в “Литературная газета”, в няколко големи списания... Това е знак, че са се срещнали двама талантливи човека, в резултат на което в периодичните издания са се появили талантливи творби. Следва издаване на книга. Какво по-хубаво от това едно приятелство между творци да доведе до такъв творчески резултат! Горд съм с тези мои приятелства с поети от европейска величина. Никъде по света няма да откриете такава поезия, както в Дагестан или Иркутск примерно - затова, защото там виждат света от съвършено различна гледна точка от Испания или Америка. Това обогатява и моята чувствителност, и моя светоглед, и моята поезия съответно...

Максим Замшев: “Какъвто е бил човекът преди хиляди години, такъв и ще си остане - със същия химически състав, със същите чувства...“

- Какви са проблемите на литературата днес и как виждате нейното бъдеще?

По цял свят в момента за словото и литературата не е най-доброто време - ясно е, че са изгубили онова влияние върху умовете и сърцата, което са имали през 19. век например. Не давам оценка на това явление - това е естественият ход на събитията. Медиите и компютърните технологии по-пряко въздействат върху ума и в резултат те формират общественото съзнание днес, а не литературата. Неслучайно писателите плачат, че правителството не ги подпомага. Този плач, така да се каже, е в три направления: “Дават, но малко...”, “Дават, но не на когото трябва...” и “Нищо не дават...”. И ако по времето на Съветския съюз плачът беше предимно в първите две насоки, сега е предимно в третата. Това не е учудващо - правителствата вече не гледат писателя като проводник на тяхната идеология, тъй като тя се огласява чрез други способи. Затова се налага да се заемем с мащабни проекти в други области - примерно интеграцията на нашите писатели, които живеят по света. Тук стои големият въпрос за съхранение самобитността на словото на всяка отделна страна - особено днес, в този поливалентен век, в който хората се разпръсват по целия свят. Виждам, че това касае не само руснаците, българите също живеят в различни краища на земята. Това малко или много прекъсва духовните връзки и налага необходимостта те да бъдат поддържани, възстановявани. Такава наша инициатива е Конгресът на руските писатели, живеещи зад граница, който организираме с помощта на руското правителство.

Друг проблемен въпрос е взаимното превеждане, защото няма как да те познават и да влезеш в световната литература без превод. Радвам се, че има движение в тази посока между България и Русия.

Проблем е и големият крах в руската литература след разпадането на СССР. Всички писатели - и обслужващите съветската идеология, и дисидентите, така или иначе бяха обединени около тази съветскост, тя беше техен център. Но ако литературата на съветския период несъмнено наследи традициите на руската класика, то рухването на империята доведе до рухване и на литературата. Сега, след редица смутни години, започва да се появява нова литература, но тя е сякаш малко без корени. Разбира се, има своите корени - това са руският език, руската проблематика... Но понякога е смешно да се четат млади писатели, които описват своя живот, вълненията си - колко ужасно е примерно, че живеят в общежитие или че влезли в казарма. И това им се струва някакво страхотно откритие, някакъв нов реализъм или натурализъм, ново течение в литературата... А световната литература, в това число и руската, отдавна е минала този период. И отново се разделят на някакви лагери: едни - при демократите, други - при патриотите-националисти... Което е пълна глупост, защото писателят днес трябва да осъществи себе си извън всякакви материални или идеологически мотиви. Ако предишното поколение се стремеше да влезе в литературата заради престиж или материални блага, или защото в общи линии това е бил един все пак достоен жизнен път, то днес в литературата влиза онзи, който не може да не пише. Днес пишещият е принуден да се изхранва по друг начин, нерядко да живее на ръба на оцеляването. И ако въпреки трудностите съхрани своето вдъхновение и продължи да пише, да публикува, да присъства в литературния живот, това е знак, че той се е състоял като писател.

Друг проблем е комерсиализацията на издателствата - да публикуваш нещо сериозно днес, е практически невъзможно. Предпочитат да вложат парите си в книги, които така или иначе ще се продадат - кулинария, зодии, любовни романи... Поезията? Тя се превърна в елитарно изкуство, което се предлага на някакви специални вечери в много тесен кръг. Но за поезията това отчасти е разбираемо. Какво да кажем обаче за млад автор, написал сериозна проза - 99 % ще получи отказ. Защото кому е нужен някакъв си роман, с някакви там страдания и умозрителни терзания?...

Ако тази ситуация не се преодолее, бъдещето на литературата е, меко казано, лошо. Затова ние, в Международното съобщество на писателските съюзи, правим всичко възможно да променим нещата - не издателствата да контролират пазара, а обратно, да се издават стойностни книги. Защото писателят - това е неговата книга. Времената на самиздат безвъзвратно отминаха.

- А не Ви ли тревожи фактът, че ако издателствата имат такава продукция, то е защото хората масово купуват еднодневки, жълти романи... Това не е ли знак, че духовните ни потребности са доста занижени?

Не, не бих казал. Не може да се твърди, че хората или народът имат или нямат духовни потребности. Това зависи от моралния климат в дадено общество, който се определя от маса различни фактори, в това число и от книгоиздателствата. Когато у нас казват, че не раждат заради тежкото материално положение например, това също не е истина - през войната са раждали. Просто моралният климат в обществото е бил друг. Сега моралният климат е такъв, че човек се бои не дали ще може да изхрани детето си, а дали то изобщо ще оцелее като човек. Защото обществото ни е построено върху принципите на пазара, а един от тях е примерно: “Не е важно какъв бизнес въртиш, важното е да си честен”. Тоест, ти може да продаваш наркотици на децата, обаче главното е да не лъжеш онези, с които търгуваш... Ето този морален климат е страшен за човечеството.

Иначе духовните потребности не се променят. Какъвто е бил човекът преди хиляди години, такъв и ще си остане - със същия химически състав, със същите чувства... Днес сме в такова състояние, но утре ще се оттласнем. Не може безкрайно да потъваме - принципът на махалото е безотказен.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2007, № 6 (91)