ДУХЪТ НА ЧОВЕКА НЕ ПОЗНАВА МИТНИЦИТЕ
Интервю с Бранко Ристич

Мая Дългъчева

web

В България се превежда и масово се чете Дан Браун. В Сърбия за пръв път от български език е преведен Вапцаров. Колко масово се чете, не зная - за жалост ми звучи като въпрос с предизвестен отговор... Естествено, далеч по-пикантно е да се прелистят отношенията между Мария-Магдалена и Исус Христос, отколкото нечии отношения с отечеството. Всъщност, оказва се, все още има хора, за които това е неестествено - рядка напоследък порода. Такъв е и моят събеседник - сръбският писател и преводач доц. д-р Бранко Ристич, който казва: “Моята ограда в моето село е по-стара от Американския Конгрес.”

- Разкажи ни повече за себе си... Кое породи интереса ти към българската литература?

- Роден съм в едно малко сръбско село - Велики Шилевац, община Крушевац, Централна Сърбия. Крушевац е бил столица на Сърбия през Средновековието, по времето на княз Лазар, преди Косовската война. На село завърших основно училище, а в Крушевац - гимназия. Литература учих в Скопие, след което завърших следдипломна квалификация и магистратура. Докторат по българска литература защитих в Нови Сад при академик Зоран Константинович, а тук бях пет години в Софийския университет, където специализирах българска литература при проф. Милена Кирова и проф. Валери Стефанов.

Интересът ми към българската литература се корени още в моето детство. Бях в трети клас, когато имахме урок за “Ян Бибиян на луната” от Елин Пелин. Това беше първото ми запознанство с български писател. Влюбих се в това хлапе Ян Бибиян!... В гимназията се срещнах със стиховете на Багряна, която е и приятелка на нашата Десанка Максимович. Срещнах се и с Йордан Йовков - с разказа му “Овчарова жалба”, с “Под игото” на Вазов... Така се роди интересът ми към вашата литература...

Днес чувствам българската литература като част от мен. Сравнявайки сръбската и българската литератури, ще видим, че те имат много близки проблеми, теми и образи - и в народното творчество, и в разказите, романите... Това само потвърждава тезата, че ние сме народи с един корен - славяни, християни, православни.

Балканите са някаква енигма за света. Защо? По света не познават балканската душа - не познават Долината на розите, не познават моята поляна... Както казва големият съвременен сръбски писател Добрица Чосич: “Сърбинът като се озове пред голяма вода, казва: Е, това е поляна!”... Ние си живеем на Балканите с нашата балканска мъка и радост. Ние нямаме никакви проблеми с разбирането помежду си - другите нямат желание да разберат нас. Затова нашите литератури се покриват и в мислите, и в идеите.

За пръв път по време на специализацията ми в Софийския университет се срещнах с разказите на Чудомир. И открих, че това са образи, които аз виждам и в моето село, в Сърбия. Този Лъжлив Съби например живее навсякъде, универсален е... Направих подборка за първото издание на Чудомир и го отпечатах в Нови Сад, в Бистрица. След това, през 2005 г. направих и втората му книга - “Консулът от Голо бърдо” в същото издателство в Нови Сад. И там се срещнах със сегашния Председател на СБП г-н Петев, с прозаика Веселин Стоянов и др. автори... Заговорихме се за сръбските и българските писатели и приказката се завъртя около Никола Вапцаров. Петев ми предложи да направим превод на Вапцаров. Аз подбрах стихове, преведох ги и се договорихме по-късно да подготвим двуезично издание - на сръбски и на български. Оказа се, че за пръв път се прави превод на Вапцаров от български на сръбски език. Известен е още един превод, по-стар, може би от 1947-50 г., не съм съвсем сигурен, но той е от македонски на сръбски.

След това преведох трета книга на Чудомир - заглавието е “Бръснар” и я посветих на баща ми, той е бръснар. Преведох и голяма част от разказите на Йовков - последното, върху което работих, са “Дядо Давид” и “Песента на колелетата”. Иска ми се, живот и здраве, да издадем в Сърбия три тома избрани творби на Йовков. Той е автор, който наистина представя лицето - една пълна и хубава картина на България.

С Петев се договорихме да направим и антология на съвременната българска поезия - на автори от 1945 г. до наши дни. Поезията при вас е в подем - имате чудесни поети! Късият разказ - също. Може би има известна криза в романа, но бъдещето ще покаже...

- Имаш ли наблюдения дали сръбският читател проявява интерес към съвременната българска литертура, дали я усеща така, както ти, когато я превеждаш?

- Да, сръбският читател я приема, усеща я. Проблемът е, че няма такъв голям контакт, преводите не са толкова много и се случват по-скоро като резултат от лични връзки между хората. В този ред смятам, че двете държави, двете Министерства на културата трябва да направят един тим - един екип от преводачи и да се тръгне по-сериозно. Естествено, не е лесно - хората днес, притиснати от бедността, нямат възможност или време да четат както преди. Също така Западът нахлу в ежедневието ни с един начин на живот, който не е наш... В тази връзка ми се ще да споделя свое наблюдение: в днешната сръбска поезия все още се проявява хубавата национална нишка - при вас тя е някъде загубена.

- Каква е причината за това според теб?

- Причината... Много млади хора от България заминават в чужбина. Но интелигенцията бяга и от Сърбия - младите хора у нас също заминават да се реализират другаде. Може би постмодернизмът е причината... Четох наскоро една страхотна книга на Розалия Ликова за българския модернизъм и разбрах, че наистина се чувства кризата на националното самосъзнание. Може би при нас събитията в Косово поддържат този национален дух. Но и за сърби, и за българи се отнася в еднаква степен - ако загубим националната си идентичност, ще се загубим и ние.

Ние имаме прекрасна литература - нашите езици са богати, не са като немския или английския... И много трудно ще откриете сръбски или български писател в Англия, Франция или Америка.

- В тази връзка ми се ще да те попитам следното: разказа, че интересът ти към българската литература се корени още в детството. Но би могъл да останеш просто потребител, читател. Това, че си се заел да превеждаш Вапцаров, Йовков, Чудомир, съвременни наши автори, на какво се дължи? Имаш ли някакво усещане за мисия?

- Да! Аз живея за един миг от живота - ако даде Господ един ден, когато тръгна от Крушевац за София, или Казанлък, Пловдив, Велико Търново... И ти или моят приятел Петев тръгнете за Белград, за Ниш, за Крушевац - да няма митница, да минаваме свободно! Това е целта. То не е глобализация - просто културата, духът на човека не познава митниците.

- Какво мислят сръбските интелектуалци - поети, писатели, художници - за проблема Косово?

- Сръбската интелигенция - писатели, езиковеди, художници и изобщо хората - до последния сърбин, който живее на този свят, никога няма да дадат Косово. Косово е част от нас, то е нашето сърце. Ние можем, няма проблем, но да погледнем Тексас и Флорида - нека мексиканците си поискат тяхното! И да видим какво ще направи Америка тогава? Лесно е да дойдеш в една страна и да кажеш: “Парче от тази страна даваме на еди кой си...” Албанците имат държава. Втора държава на Балканите - не. Ислямският момент, който се проявява тук, се засилва в цяла Европа. През всички времена България и Сърбия са били онези стени, които са защитавали Европа.

За какво е всичко? Защо изведнъж Албания, която е създадена през 1912 г. има апетити към част от Гърция, част от Македония, част от Сърбия...? Какво е това, докъде ще ни доведе? На нас войни не ни трябват. И сърбите не мислят в такава посока. Президентът Тадич го каза добре: “С всички демократични сили и методи ние ще защитаваме страната си. Косово е част от Сърбия.” И нашите писатели и художници със своите творби застават пред света и заявяват своята позиция - какво би станало, ако Америка даде, сякаш е нейна земя, част от Сърбия.

Моята ограда в моето село е по-стара от Американския Конгрес. Със Сърбия не се разговаря така.

Американецът не чувства Америка така, както аз чувствам Сърбия, както вие чувствате България. Аз обичам България повече, отколкото най-големият американец обича Америка. Повече чувствам България - ние имаме душа, те нямат...

Какво ще стане по-нататък с тия политически надмъдрувания, ще видим. Трябва да седнем на масата на откровена дискусия, а не априори... Но Сърбия няма да даде Косово. Албанската мафия може да го плати? Техен проблем, нека плащат. Ние не продаваме. Душата не се продава.

Душата не се продава... Докато последните думи на Бранко отехтяват в съзнанието ми, се умислям - ако всеки от нас пази така и малката си, лична човешка душа, може би няма да ни е свито гърлото, когато от своята ограда се опитаме да повторим: “Не бойте се, деца, за утрешния ден!”

07.08.2007 г.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2007, № 8 (93)