КОЕТО ВЪРВИ ПО ВОДА, ОСТАВЯ ВОДНА СЛЕДА
10 години от смъртта на Петя Караколева

Мая Дългъчева

web

Андрей Яхонтов

Десет години след смъртта на Петя Караколева Лилия Сокуренко, заслужил художник на Русия, рисувала портрет на Петя в болничната стая, където ги е срещнала съдбата, изпраща статията на Андрей Яхонтов "Вечният куршум" на сестра й Тамара Караколева.

Десет години след смъртта на Петя Караколева в България, дори в родния й Кърджали, почти никой не помни името й. Вечният куршум...

Мога да изредя дълга биография от сухи факти:

"Родена на 28 май 1944 г. Творческият път на Петя Караколева започва с приказката и остава белязан завинаги с приказността, все едно какво и за кого пише. Работата й като редактор в "Детска редакция" на Националното радио скоро надхвърля служебните й задължения и тя става автор на над 500 радиопредавания, с които осигурява рубриките "Лека нощ, деца", "Добро утро, деца", "Ранобудно петленце", "Радиосписание "Светулка", "Друмник-сладкодумник", "Хайде да играем", "Радиотатко", "Голямото междучасие", "Зайченцето бяло", "Педя човек - лакът брада" и др. на програмите "Хоризонт" и "Христо Ботев".

Извън тези рубрики тя създава и авторските сериали "Петьо, наречен Трошичката", "Крокодил - Автомобил" (издаден като самостоятелна книга през 1980 г.), "Комбинат за истински услуги" и др. С "Комбинат за истински услуги" (по-късно превърнал се в първия роман-приказка в българската литература "Най-златното злато", издаден през 1986 г.) Комитетът за радио и телевизия се представя в Хелзинки, а "Крокодил-Автомобил" получава награда от Фестивала за детски радиопредавания в Токио. Всяка нейна детска книга се превръща в радио-сериал, реализиран от артистите Слава Рачева, Славка Славова, Надя Топалова, Коста Карагеоргиев, Никола Анастасов, Костантин Коцев, Борис Арабов, Асен Кисимов, Видин Даскалов, Татяна Лолова и др. Музиката е дело най-вече на композиторите Борис Карадимчев, Петър Гюлеметов и Димитър Вълчев.

По поръчка на Киностудия "Бояна" Петя реализира сценарий за анимационния филм "Сабята на щурчето", представен по Българска телевизия и в кината.

Сборникът от приказки, песни и куклена пиеса "Ох, Зъбчо" (1989 г.), посрещнат с изключителен интерес от стоматолози, педагози и деца, се превръща в 4-сериен филм - "Лунчо от Луната", комбинация от игрално кино и анимация. По радиопредаванията на Петя Караколева "Балкантон" издава плочата "Вятърка", а по "Ох, Зъбчо" - "Приказка от синята поляна". Член на СБП.

На 35 години Петя Караколева е пенсионирана по болест и до края на живота си пише своите книги, превръщайки се в една съвременна Шехерезада, която всеки ден спасява - или заслужава отново и отново - живота си, съхранявайки на белия лист своя Божи дар: умението да наблюдава и да обича. Умира на 26 декември 1997 г." (Из биографията, съставена по архива, съхраняван от сестра й Тамара Караколева и публикувана в сайта на Националната награда "Петя Караколева", <http://www.petiakarakoleva.hit.bg>.)

Мога да изредя дълга върволица случайности, които ме доведоха до книгите й, прашасали в библиотечните складове, до сестра й Тамара, посветила живота си да изтрие този прах от името Петя Караколева, до намирането ни с хората, които, веднъж влезли в светлината на думите й, остават завинаги там - набъбващото семейство на Петя: Никола Радев, лауреат на Международната литературна награда "Михаил Шолохов", поетът Петър Анастасов, литературният критик Георги Чобанов, главен редактор на LiterNet (<http://www.liternet.bg>), Маргарита Дюлгерова, дфн, която разработи методически указания за работа с романа "Най-златното злато", поддържа сайта <http://www.zlato.hit.bg> и работи с децата, независимо че романът липсва на книжния пазар; художникът Петър Станимиров, дарил илюстрациите на "Сабята на щурчето", защото душата му е закопняла за образите на Петя; режисьорът Цвете Янева, чиято постановка на "Сабята на щурчето" не слиза от репертоара на Шуменския драматично-куклен театър вече 10 години и с която театър "Цвете" обиколи бежанските лагери на бивша Югославия, за да стопли измъчени от война и болка детски души; заслужилият художник на Русия Лилия Сокуренко, тръгнала на собствени разноски от Москва, за да стигне родния град на Петя и там да остави портрета й, опазван от нея вече 25 години; десетки доброволци, които не познават Петя лично, но докоснали се веднъж до творчеството й, остават завинаги при нея, при книгите, които липсват в книжарниците и все по-рядко се намират в библиотеките... Но няма да се бавя повече в кривулиците на пресечените пътища - важно е намирането.

Мога да разстеля пачуърк от рецензии и отзиви - и куршуми, и мехлеми:

"Какво наблюдаваме тук? Наистина пълна липса на запомнящи се образи и открояващи се характери. Неумението да се изгражда вътрешно богато и пластично завършено светът на героя, за да остане в детските преживявания. Вместо това надделява прекомерният стремеж да се използва силата на словото, да се строят красиви лексикални единици, да се активизира ролята на епитета, на декора, на ефектната фраза..." (Ваня Добрева, 1986 г. Сп. "Деца. Изкуство. Книги", бр. 5, "Каратите на "Най-златното злато").

"Роман-приказка из областта на детската литература, може да мине за шедьовър, като се конструира диалог между Зайко, Прасчо, Хипопотамчо и други нещастни герои и се вложат в устата им безплодни реплики, които едновременно да очертават сюжета, психологическата характеристика, идеята... Малките читатели никога не биха заспали, когато чуят, че "...стъмнеше ли се, тополите правеха от листата си зелени лъжици и даваха на гората на пие тишина" (моите деца заспиваха усмихнати след такива редове - бел.авт.). С подобно изкусно езиково майсторство и отговорност за мисията на твореца-романист се представя Петя Караколева в "Най-златното злато" (изд. "Отечество", 1986)..." (1988 г., сп. "Септември", бр. 2, Татяна Христова).

"...Вътрешната спойка на романа "Най-златното злато" е главното му достойнство... Стройният ритъм обединява творбата от атомите на звукописа, през мелодията на фразата и градирането на събитията, до пълнозвучието на една цялостна, завършена композиция. Композиция, изкристализирала от лавата на метафоричното мислене... Не мога да не спомена и чудесното хрумване на Петя Караколева - да приобщи децата към същината на творчеството, чрез образа на дъгата, която славеят изпива, за да му е пъстър и извит гласът, а горските жители не му се сърдят, защото той веднага запява и пее, "докато във висинето заблести нова дъга, още по-извита - като славеева песен"... Под перото на Петя Караколева оживяват всички предмети и явления. Едни - одухотворени за миг, колкото да привлекат вниманието ни към очарованието на ситуацията или явлението, да ни покажат отзвука на чувство или състояние: "вир, напил се до гуша с вода", "водата се цупеше с прозрачни устни"... Дори и хиперболата, изградена от най-обикновени думи с прякото им значение, звучи поетично в изпъстрената с метафори образна тъкан на романа. Например описанието на утринната тишина: "ставаше все по-тихо, чуха се дори стъпките на една мравка, шляп-шляп - шляпаше мравката с боси крачета по четирилистната детелина"..."(Маргарита Дюлгерова, дфн, <http://www.zlato.hit.bg>, 2003 г.).

"Виждам в Петя Караколева една българска мадам Колет. И това е казано неслучайно и нито под формата на комплимент. Като мадам Колет и нашата писателка е вкарала живописта и музиката в прозата. Като знаменитата французойка и нашата българка е майстор в предаването на българския колорит, в нарочно наивистичното описание на света. Това е една от най-хубавите наши прозаични книги и най-хубавата книга, написана от жена. Това е необходимо да се каже, защото в злощастните 45 години тържествуващият полицейско-критически шабаш успя да потули, да набута под миндера всичко значимо, което по един или друг начин успяваше да се яви на бял свят. Тази книги трябва тепърва да получат своята критическа оценка. В името на националното достойнство." (Владимир Свинтила, "Българската Мадам Колет", 1992 г., 1 декември, в. "АБВ", бр. 48, из рецензия за "Къщата сутрин").

"Романите на Петя Караколева "Къщата сутрин" и "Свестен човек, ти казвам" излъчват шеметен магически реализъм." (Никола Радев, Лауреат на Международната литературна награда "Михаил Шолохов", 2005 г., 20 октомври, Кърджали, Връчване на Националната награда "Петя Караколева").

Мога да изредя още куп неща - днес Кърджали има улица "Петя Караколева", България има портрет на Петя, подарен от заслужил художник на Русия, литературата ни има Национална награда "Петя Караколева"... Щеше да звучи чудесно, ако и повече българи знаеха коя е Петя Караколева. И колко е.

Може би е достатъчно показателен фактът, че "вечният куршум" - от гръд в гръд, стигна и нея. Умира болна, гладна, охулвана приживе или мълчана...

Може би е още по-изумителен фактът, че сякаш словото й заживява свой собствен живот - книгите й сами отърсват паяжините и прахоляка, и тръгват от уста на уста, от душа в душа, почти апокрифно... Случайно ли? Или е закономерност светлината винаги да си пробива път, приказката рано или късно да се добере до щастливия си край?

Ще ми се кърджалийци да се радват, че вървят по една от най-светлите улици на България... Ще ми се носителите на наградата "Петя Караколева" да знаят, че тежи - да я приемат не като поредната литературна награда, а като честта да пренесеш нататък светлината. Ще ми се децата ни да заспиват вечер с: "Кърпикожухът започна да кърпи с лилави кръпки одрипавялото кожухче на поляната"; да разберат, че "според бобърския закон, когато се разваля едно полезно нещо, за да се построи друго полезно нещо, не се получава наистина полезно ново нещо..."; или да се умислят над "Глупаво е да носиш свещ - обяснявал Дени, - вятърът може да я угаси. По-хитро и от свещ, и от факла, и от фенер е да събудиш светлото ръбче на нещата." И да сънуват светли сънища. И да родят едно утре, в което "вечният куршум" е потънал в прах музеен експонат. Ще ми се родителите им да чуват гласа на Велян: "Броде - рече тихо, ама гласът му беше такъв, че в ехото се отвориха кладенци, откъдето дълго извираше: "Броде... роде... де... е..." Ще ми се да я познавах приживе, за да мога да я прегърна...

За жалост, онова, което мога да направя, е нищожно - само да се надявам, че повечко хора в потопа от пресата, ще поспрат в тези тъй тесни шест машинописни страници и ще ги затворят не с чувството, че знаят достатъчно, а с гложденето, че искат да узнаят още повече за Петя Караколева.

Няма да завършвам с "Мир на праха й". Нека й го кажем, като избършем праха от словото й. За да ни свети. И да ни напомня за нея с нейните думи: "...което върви по вода, оставя водна следа. Не схващам защо я търсите под земята, не е логично...".

Което върви по вода, надживява вечния куршум.

септември 2007

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2007, № 12 (97)