* * *

Отплаваме към острова Света Анастасия
(преди години беше
с друго, не поетично, а патетично име,
но сега древното име
е възкресено).

Лодката се отлепя бавно
от брега
и душата ми отлита
от страх, че се оттласкваме
от дъното.
Един, два, три четири пет...
не броя нататък метрите,
които ни дърпат към вътрешността
на морето.

...Всичко, което разказвам,
е нашата малка история
отпреди няколко светлинни години.
Още не познавахме
децата си,
а те дори
не подозираха за нас.

Ето го островът -
скалист,
облечен с мидени
черупки
(това е втората му кожа,
с която го оприличавам
на мъртъв броненосец).
Влизаме в запустяло
заведение
и когато отварям
скърцащата врата,
за миг зървам в гръб
скелета на веселието
да танцува с Призрака на
пържените картофки.

Пием навън по бира,
която не успява да се изпари
в жегата.

А когато си тръгваме
най-подир,
ти започна да куцаш,
а аз се уплаших
да не би да е нещо сериозно.

Ти седна на брега
и събу сандалите си
(единствено Хермес
изува така внимателно сандалите си
от страх
да не изхвърчат
без него).

В случая нямаше нищо
митологично -
истината беше, че
подметките
от край до край
бяха изхапани от мидени черупки.
Подметките ти бяха изядени
от отдавна
умрели миди.

Това ни се стори много весело
и се смяхме, когато се отърва
от сандалите
и се качи бос на палубата.

Толкова се смяхме,
че лодката се люшкаше
чак до Бургас,
сякаш непрестанно
се носеше
по огромни вълни.

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Мира Душкова. Мириси и гледки. Пловдив: Жанет - 45, 2004.