Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРНИ ТРАНСФОРМАЦИИ НА ХИМНА "ШУМИ МАРИЦА"

Мира Душкова

web

Интересно е да се проследи дългия, пълен с перипетии живот на националния ни химн "Шуми Марица" и литературните му трансформации през годините. Избрах за литературен материал разкази от Иван Вазов и Васил Попов, защото най-добре отразяват как един и същ текст може да бъде включван към различни политически ситуации, да поражда свободни смислови валенции1.

Първоначалният текст на "Шуми Марица" е написан от Никола Живков2 - учител и поборник - в гр. Плоещ през 1876 г., а мелодията е заимствана от известна за времето си немска песен, която по-късно е "побългарена" с текста "Слънце-зорница"3. В статията си "Историята на "Шуми Марица" Иван Шишманов обобщава, че "песента "Слънце-зорница" може да се смята ...за преходна форма между "Wenn die Soldaten" и "Шуми Марица" (1891: 353).

По това време Н. Живков участва като доброволец в Сръбско-турската война под командването на генерал Черняев4. Именно това е генералът, за който става въпрос в "Шуми Марица" ("Марш, марш с генерала наш"). Дори в своите ранни публикации бъдещият химн е известен като "Черняева марш". За първи път той става обществено достояние чрез драмата "Ильо войвода"5. В края на трето действие цялата Ильова дружина запява "Шуми Марица". Никола-Живковите другари - първите зрители на пиесата - харесват текста и това стимулира авторът да го изпрати за публикуване във вестник "Новинар", издаван в Букурещ6. Следващата публикация (без авторови корекции) намира място в книгата му "Гусла с песни"7. По-късно текстът "Шуми Марица" е печатан в почти всички "народни песнопойки" (Кауфман 1983), което спомага за популяризирането му.

Повечето автори посочват, че песента се пее от Филип-Тотювите четници, доброволци в Сръбско-турската война, при влизането им в гр. Зайчар (юни 1876 г.). Нека да припомня, че Никола Живков не само е секретар на четата, но и самият той събира доброволци за Сърбия и участва във войната в щаба на ген. Черняев. Руско-турската война (1877) и боевете при Стара Загора, Шипченския проход, Шейново поддържат легендарния живот на "Шуми Марица" и от възрожденска песен тя се превръща в победен боен марш. След Сръбско-българската война започва да се изпълнява на официални празници и тържества, на военни паради, на забави, вечеринки, литературно-музикални утра. Полковите оркестри свирят този марш и по времето на последващите войни - Балканска, Междусъюзническа, Първа световна и Отечествена война. От 1885 г. (Сръбско-българската война) до 1947 г. "Шуми Марица" е официален национален химн на България.

Нямам данни дали и други български поети са предлагали свои поетически опити върху "Шуми Марица", но е факт, че запазената й късна редакция от ноември 1912 година дължим на Иван Вазов8, който след многобройни промени достига до последния вариант. Амбицията на Вазов, приживе обявен за патриарх и народен поет, е България да има един силен и представителен химн. "В нашия национален марш, с изключение на първия куплет и първите два стиха на рефрена, всички останали стихове са крайно несмислени, като не отговарят и на темпа на музиката. Поправянето на марша отдавна се налагаше. Аз струвам днес това и давам почти цял текста му в нова редакция" - казва Вазов и, позовавайки се на своята популярност като автор, продължава мисълта си. "Желателно е у нас в тая форма да се възприеме от всички, за да имаме национален марш, и по съдържание колко-годе за пред хората" (Вазов 1976: 30). След публикуването на "новата редакция" в периодиката, Вазов включва текста (с малки изменения) в книгата си от 1913 г. "Под гръма на победите" (Вазов 1976: 30-31), а после и в "Песни за Македония" (1913-1916). При тази последна публикация Вазов отпечатва и следната забележка: "За жалост, и днес, било по привичка, било по незнание новия текст, а може би по неизцеримото наше безвкусие, "Шуми Марица" се пее, когато това стане нужно, повечето по стария глупав текст, за който се срамим пред чужденците, когато им се преведе" (Вазов 1976: 47). С включването на "Шуми Марица" в две от своите книги, Вазов на практика узаконява новия текст на химна и изисква от българите да се съобразят с "изправената" редакция.

В много свои други произведения Иван Вазов споменава "Шуми Марица". Тук ще изброя само няколко (писани до 1912 г.), без да имам претенция за изчерпателност: разказите "Два врага. Епизод из превземането на Пирот" (1886), разказа-портрет "Епоха - кърмачка на велики хора" (1888), "Gronde Maritza teinte de sang" и "Изпъденият марш. Възпоминание от Русия", писани през 1890, "Пред Пирот. Възпоминания от Сръбско-българската война" (1900), "Пролог за тържественото откриване на Народния театър на 3 януари 1907 г.", писан през август 1906 г., драмата "Хъшове" (явление 15). Явно е, че "Шуми Марица" заема наистина важно място в съзнанието на нашия български писател. От цитираните заглавия ще разгледам текстовете на Иван Вазов, писани през 1890 година - "Gronde Maritza teinte de sang" и "Изпъденият марш. Възпоминание от Русия", защото ми се струва, че те показват истинското отношение на автора към "Шуми Марица".

По думите на Вазов сюжетът на "Gronde Maritza teinte de sang" е почерпан от книгата на д-р И. И. Любенов "Моето възпоминание от Емен" (цит. по: Вазов 1970: 312-319). В този текст отново е подхванат традиционният Вазов мотив за изгнаничеството, за скитането немил-недраг из чуждите земи. В случая персонажите на разказа са "загубени из пясъците на Арабия", "парясани в чужди нам народ". (...) В Хаче се събират двама изгнаници - героят-разказвач и Каранов, който в действителност е на заточение в тези земи, наказан заради укриването и препращането на бежанци от Панагюрското въстание. Каранов е "запратен там и забравен без никакво известие какво става в България, без надежда да я види пак". Всяко споменаване на България буди трепет у него и затова разказите за последните новини от войната го вълнуват много, той е непрекъснато между чувствата на възторг и скръб, "детинска" радост и мъка, преизпълнен с "патриотично възхищение" пред българските победи. Двамата съотечественици страдат от болезнена носталгия по родината и все им се струва, че ще умрат далеч от нея. И ако това се случи, би ги сполетяло най-страшното наказание. А за Каранов още по-страшно ще бъде, ако не види свободна България.

Най-силно Каранов иска да чуе новият български марш, за който е разбрал от френската преса. За съжаление нашият разказвач не знае "ни думите, ни мотива". Самият Каранов е научил само неговото начало и - като по ирония - знае го на френски: "Gronde Maritza teinte de sang". За него в "Шуми Марица" думите са "страшни" ("страшни думи", "чувстваш ли какво страшно нещо има в тия думи" - к.м., М.Д.), въпреки буквалния превод, който съвсем свободно им дава: "Гърми Марица, вапцана с кръв" (в случая "страшно" може да се замени със "силно", "въздействащо", "величествено"). Но той не само рецитира и "превежда" химна, а го изпълва с още по-голямо (историческо) съдържание: "Нашите опълченци с тоя марш са се хвърляли в боя и умирали!" Думите са почувствани като "страшни", а самият марш - като "кървав", точно такъв, какъвто - по неговите представи - трябва да бъде националният марш на България.

Каранов знае само началните думи на марша, но не и мелодията, затова след рецитирането на думите, той запява "някоя френска шансонетка, но с твърде войнствена интонация": "Gronde Maritza teinte de sang/ Gronde Maritza teinte de sang/ Gronde Maritza teinte de sang,/ De sang, de sang, de sang...". Той умножава многократно началото на марша, за да придобие той по-цялостен и по-завършен вид. За героя си Вазов пише, че когато пее "Gronde Maritza...", той "хвърляше в арабското небе тия гръмливи звукове, които то не разбираше, па се спираше внезапно и впиваше очи в голата планина на хоризонта на север и се ослушваше, като да получи през нея отзив от гръмливия ек на марша и на войната в България...". "Gronde Maritza" е не само национална легитимация, но и противопоставяне на "другия свят". Той е и маршът, с който се празнуват българските военни победи (след битката при Плевен, за която героите разбират, макар и със закъснение, те стоят будни цяла нощ, а Каранов е "в един вид полуда и често скачаше и пееше своята Gronde Maritza teinte de sang...". Той само с напева на тоя стих облекчаваше сърцето си от приливите на скръбта и възторга...").

Припознат като един от символите на нова, свободна България, химнът придобива за Каранов огромно значение. В един момент се оказва, че между българския марш и родината е поставен знак за равенство: да чуеш "Шуми Марица" е все едно да видиш отново България. "Да го чуя веднаж, па да умра тогава... А топовете гърмят сега и люлеят Балкана... Боже, защо не сме там да видим как се освобождава България!" (Срв. "...но без да видя свободна България, без да я видя никога, боже мой!" - подч. мое, М.Д.). Дори и на смъртното си легло Каранов бълнува за "Марица", погрешно изтълкувана от доктора Джемал ефенди като някакво женско име "...вика още и някоя Марица... Коя е, някоя българка... види се?"... "Да, сестра негова", отвръща героят-разказвач. Събрал последните си сили, болният вика високо, гледайки на север, към родината: "Gronde Maritza teinte de sang, да, право, право! Ура! Gronde Maritza teinte de sang! Gronde Maritza, Maritza!...".

На финала Иван Вазов ще възкликне: "Ах, той умря, без да чуе българския марш!" Ще възкликне така, както би казал: "Ах, той умря, без да види свободна България!"

"Изпъденият марш" е другият разказ на Иван Вазов (1970: 482-491), върху който ще спра вниманието си. Подобно на разглеждания предходен текст, така и действието на "Изпъденият марш" се развива извън пределите на България. Описаните събития произтичат в Киев, конкретното място е "Русский театър", датата - 18 юли 1888 година. Става въпрос за музикална вечеринка, в която е трябвало да бъдат представени маршове и химни на всички славянски народи, вечеринка, посветена на деветстотната годишнина от покръстването на киевчани. Това, разбира се, е голямо събитие, на което са поканени духовници, политически и културни деятели не само от Русия и от другите славянски страни, но и от неславянските Румъния, Гърция, Абисиния, Англия, Япония. Поради антируската политика на България по това време и обтегнатите й отношения с Русия, както обяснява Вазов, български представители, упълномощени официално от държавата или от нашето духовенство, не се очаква да присъстват. За да не би отсъствието на официални представители да бъде изтълкувано като обида към руската страна, а и за да се избегне евентуалният скандал, група от български емигранти (сред които самият Вазов) решава да присъства на тържеството от името на България, макар да не е упълномощена от нашата държава.

Музикалната вечеринка се явява "епилогът на празнуванията". Тя е в чест на всички славянски гости, като е предвидено всички национални химни да бъдат изпълнени от "знаменития Славянски" (тук тавтологията с името явно трябва да подчертае всеславянския празник, който руската страна иска да устрои). Най-големият удар за българите е, че на това "почти всеславянско тържество" от "афишата" е задраскан българският исторически химн, "една дебела черта със син молив беше теглена въз словата". Този химн единствен е "изгонен" от тържеството, сякаш е счетен за недостоен да бъде редом с другите химни. За българската делегация това е тежка обида, "презрение, хвърлено въз лицето на България", за един от героите - дядо Цанков - това е "цял маскарлък". В крайна сметка се оказва, че отпадането на "Шуми Марица" от музикалната програма е причинено от "деликатно естество", най-вече, за да "не се наранят някои чувства, някои самолюбия". За българите става ясно, че въпросът е свързан със сърбите, защото, както казва Вазов, "България беше престанала да бъде галеното дете на Русия - такова изглеждаше да става сега Сърбия". Но проблемът е може би не толкова политически, колкото наистина емоционален - за сърбите "Шуми Марица" се свързва със Сръбско-българската война, с победите на България и звучащия победен български национален химн над сръбските земи. Оказва се, че "Шуми Марица" се приема не само като български химн, един от важните символи на държавността, но и като един наистина исторически химн, преживял много славни български времена, носещи неприятни спомени за някои държави (в случая Сърбия).

Наистина на вечеринката са изпълнени всички славянски химни, с изключение на "осъдения" български марш. По тази причина българските делегати не успяват да почувстват тържествеността на вечерта, не съумяват да се слеят с "това интимно, почти семейно славянско събиране". Ненадейно за всички присъстващи в края на музикалната вечеринка един руснак - "абисинският герой" Ашинов - извиква към изпълнителя Славянски: "Ш у м и т М а р и ц а !" След него и други в залата започват да викат "Ш у м и т М а р и ц а !", докато накрая тези скандирания завладяват цялата зала. (Интересно е, че първоначалните подвиквания тръгват от военни люде - от един стар генерал, от руски офицери). Славянски е изненадан от всеобщото желание на публиката и в крайна сметка българският марш зазвучава "сред пълната въдворена тишина". Това е едва ли не моментът на възмездие за присъстващите българи. Тук ще си позволя един по-дълъг цитат от разказа, защото той прекрасно илюстрира значението на "Шуми Марица" и Вазовото отношение към него - чувството на гордост, на пиетет, на национално самочувствие, което - струва ми се - не е повторено от други писатели след него: "...Станали прави, разтреперани от неописуемо вълнение и щастие, порасли до небето от гордост, ние слушахме с очи, обърнати към хора, нашия мил и славен химн (...) Хорът пееше стройно, с увлечение; потресающата сила на тая песен въз блудкаво игрив немски мотив, без войнствени удари, но пълна със спомени за дни на славни борби и събития, ехтяла в домовете на битките, в урата на победите и триумфите, покърти до дълбочините нашите изтерзани в изгнанието и унижението български души. Сякаш тази чудна песен беше един силен протест против посягането връз българската чест; сякаш тя събра в себе, кристализува в звукове всичко високо и добро, което имаше у нас, всичките слави на българския народ".

Изпълнението на химна като епилог в тъй важната музикална вечеринка е необходимият за разказа сюжетен обрат. За изпъдения химн, зачеркнат от музикалната програма, настъпва истински триумф: той е изпят веднъж и силно аплодиран, а след това извикан на бис още два пъти. "Шуми Марица" завладява всички присъстващи: "Очевидно магията на тая песен обхващаше душата и на публиката, чрез други психологически процес вероятно, но със същата сила". Реакцията на публиката от изпълнението на марша е сравнено с неукротими природни стихии: "ураган от ръкопляскания", "залата се потресе"; "нова гръмовна буря, театърът зафуча цял от стотина "бис!". Вазов счита тройното изпълнения на българския химн за възмездие, за "бляскаво удовлетворение".

В "Изпъденият марш" се разкрива отношението и на чужденеца: след изпълнението на "Шуми Марица" при нашите делегати се втурва генералът, който втори след Ашинов извиква "Ш у м и т М а р и ц а". Той е развълнуван, просълзен: "Господа, господа! Това е скъпо за нас, руските люде - казва той. - Аз чувах тия звукове, когато водех българската дружина под огъня при Стара Загора, и сега оживяха в старешкото сърце могущи спомени...". С тези думи отново е повторена част от личната легенда на българския химн - боят при Стара Загора, една от славните битки, която завинаги остава в нашата история.

Явно е, че и в двата Вазови разказа химнът "Шуми Марица" е онази необходимост на българите в чужбина, която ги предпазва от (в) чуждото пространство и им помага да запазят националната си идентичност. И в "Grande Maritza teinte de sang", и в "Изпъденият марш" текстът на химна присъства на чужд език (във френски вариант е "Grande Maritza", а в руски - "Шумит Марица"), в музиката също има други национални "примеси" (съответно - френските шансонетки и "блудкаво игрив немски мотив"). Но за силата на българския химн това остава без значение. В първия разглеждан разказ "Шуми Марица" се изправя срещу чуждия арабски свят, чрез нея героите от втория текст се приобщават към голямото славянско семейство, но едновременно с това откроявайки своята национална специфичност. И чрез двата текста Вазов се придържа към своята писателска стратегия да издига на пиедестал всичко българско, да припомня великите събития в нашата многовековна история, да посочва българските герои - малки и големи, с които да се гордеем. В случая "Шуми Марица" е важен национален символ, имащ значение на памет за българската история, но и отстояващ свободна България.

Интересно е, че Иван Вазов продължава да цитира "Шуми Марица" дори след като е приета неговата поетична редакция от 1912 година и вече е възприеман като новия автор на химна. За разлика от разглеждания предходен период, маршът е цитиран предимно в стихотворения: "Мъртвите долини в Македония" (1913), "Освободените градове" (1915), "Радостта на македонските долини" (1916). Трудно ми е да определя дали Вазов продължава една своя ранна стратегия за популяризирането на българските символи или това е своеобразна автоцитатна рефлексия. А може би и двете едновременно. Във всеки случай "цитатният механизъм" (Никола Георгиев) е задействан.

Знаков е и моментът, когато "Шуми Марица" престава да бъде национален химн и е заменен с новия химн "Мила родино". Това става през 1947 година, когато България потъва за повече от четири десетилетия в зандана на социалистическия режим, обявил себе си за единствена ценност и противопоставил се на всички "буржоазни" събития - исторически, политически, обществени и литературни, състояли се преди ключовата дата 9 септември 1944 г. Няма да изброяваме имената на попадналите в тази категория литературни творци, но ще отбележим, че народният поет Иван Вазов също е считан за "(дребно)буржоазен". В този смисъл в новия политически режим съдбата на химна "Шуми Марица" е предначертана - текстът е написан от буржоазен поет, изпълняван е в буржоазно време, напомня за "стария" политически ред...

С идването си на власт българската комунистическа партия полага основите на една диктатура, която разчиства старите символи - написва се нова конституция, създават се нов химн и нов герб. От този момент насетне споменаването (напомнянето, изпяването) на "Шуми Марица" почти винаги е свързано с негативни асоциации. Един от най-добрите примери за това ще срещнем в разказа "Седянка" от Васил Попов от книгата му "Корените. Хроника на едно село" (1975). Писани в средата на 70-те години, разказите от сборника показват една много интересна гледна точка на обезземляването на българския селянин и обезлюдяването на българското село. Реалната история на българското село от 60-те и 70-те години на миналия век, разказана със средствата на магическия реализъм - това вече е писателят Васил Попов. Появата на "Шуми Марица", която е обект на нашето изследване, е доста интригуваща: Горския решава да възстанови старите селски традиции и поканва останалите в селото хора на "вечерна седянка-белянка", да се видят всички и заедно да белят царевица, както едно време. Идват "почти всички здрави, които бяха останали в село": Горския, дядо Стефан, даскала Димов, Председателя, Спас, Гунев, Дачо, Босьо и Жегъла. Идва и Улаха с Улахинката и единайсетте улахинчета (дванайстото улахинче е на път). Времето на 60-те и 70-те години е бодро (социалистическо) време, заредено с оптимизъм и (светла) вяра в бъдещето и затова Горския иска Улаха да изсири с кранелото си някой марш - "нещо бодро", "за повдигане на духа". Но се оказва, че Улаха знае само два марша - "Шуми Марица" и "Интернационала". Съзнанието на Улаха е поставило знак за равенство между тях - щом са маршове и щом могат да се свирят, няма никакво значение кой от двата ще прозвучи. Не така стоят нещата за Горския. Както при всеки (верен) партиен човек, на Горския веднага му светва червената лампичка и той начаса контрира: "Ти "Шуми Марица" вземи, че го забрави... Фашистки маршове не ни са необходими. Гледай изобщо да го забравиш!" Но Улаха, който продължава да не прави разлика между двата марша, възразява: "Не мога да го забравя..., щом нещо съм го научил веднъж, никак не мога да го забравя." Естествено е Горския да вземе положението в свои ръце и да се намеси авторитетно:

"- Ще го забравиш - светна очи Горския. - А ако не го забравиш, ще си теглим изводи. - Той направи някакво неясно движение с ръка, но Улаха по интуиция усети накъде отиват изводите и побърза да каже:

- Щом казваш, чорбаджи, май ще го забравя... Ами ако не мога?" (цит. по: Попов 1980).

И така всичко е уговорено - Улаха няма да изпълнява "Шуми Марица", а каквото му кажат. То така или иначе кранлето "всичко може да свири". Решено е (когато Горския даде знак) да се включи към седянката с "Интернационала". Занареждат се песни и спомени от предишния богат живот на селото - от сватби, годявки и предишни седенки. Улаха се улисва и забравя обещанието, дадено на Горския ("какво точно беше му поръчал да свири - "Шуми Марица" или "Интернационала? И ако сега даде знак, с какво да почне?") Равенството между двата марша отново е сложено. С голяма доза ирония Васил Попов изяснява страховете на своя герой: "Улаха беше отчасти посветен в историческите и социални промени на времето и знаеше, че сега е времето на колектива, както беше пояснил и на домочадието си..., но не можеше да свърже тези неща с музикалните произведения. Той умееше да свири и двата марша с много завъртулки, кранлето можеше да изписка и на двата на определени места, малко игриво за маршове, ама много приятно, и след това да подеме следващата част на мелодията. Той се изпоти от страх, привидяха му се някакви неясни изводи и гърлото му се схвана".

Малкограмотният Улах не може да си обясни разделянето на маршовете един от друг - защо единият може да бъде свирен, а другият - не. Той вижда в тях само музика (със завъртулки на места) и не намира никакъв исторически повод единият марш да бъде пренебрегнат.

Седянката малко не се получава, както я мисли Горския - освен че се сдърпват със Спас, Жегъла започва да философства за човека и нечовека, тълкувайки безсловесния Босьо ("Може сега да мълчи, гледаш го отвън като паметник, а вътре може да си води някакви разговори. Отвън и на човек не прилича, само лицето му дето е човешко"). Горския се ядосва и се обръща към Улаха, комай единственият човек в цялата компания, от когото "няма да го заболи глава". Улаха целият трепери, като да е болен. Горския му казва: "Слушай, Улах, я вземи че изсвири нещо бодро, да ми олекне душата". Това вече е знак за Улаха и неговото кранле да се включат към седянката. Ето как писателят описва този момент: "Разтреперан още по-силно, Улаха хвърли последен поглед към своя род и бръкна в зебловия чувал. Извади кранлето и като се прости в мислите си със спокойствието на бъдещите дни, засвири. Кранлето изписка, направи една майсторска завъртулка и над седянката се понесоха звуците на "Шуми Марица".

Това е финал, към който Васил Попов бавно води разказа си. И това, че "Седянка" завършва с "Шуми Марица" изпълва читателя с радост и задоволство, че Улаха в своето политическо "невежество" избира емоционално близкия марш, а не по-далечния, но с по-добра политическа протекция "Интернацианал". "Интернационалът" е оставен от Васил Попов за друг разказ - за "Лозунги" (Попов 1980: 100), където няма място за емоция, а всичко трябва предвидливо да се направи по смисъла на историческата повеля за коопериране на селото: "Докараха първия трактор, музиката на Цанцито свири "Интернационала", издула бузи, тракторът пърпори и хвърля назад облаци син дим". Но този марш не е нашият, кооперирането не е за българското село и затова "Хората вървят след него, газят пръстта на изораните межди - едни пеят или пригласят, други кълнат тихичко, трети направо реват". Единствен Горския е на поста си, както винаги, и вижда в бъдещето това, което малобройните му съселяни не успяват да видят: "стъпил до тракториста, Горския, загледан в хоризонтите, в сияйните хоризонти на комунизма, а знамето плющи над главата му". Но тук, в този текст, "Шуми Марица" не може да зазвучи дръзко и предизвикателно. Тук може да има "Интернационал", "Съюзъ със СССР" и... знамето да плющи!

През следващите години на сто процента е изпълнена "препоръката" на Горския от разказа на В. Попов: "Ти "Шуми Марица" вземи, че го забрави". Политическата стратегия по това време върви по правата линия на отрицанието, което успява да заличи от българската история някои факти (политически и литературни). Затова не е чудно, че още през 1983 г. Николай Кауфман констатира как "Шуми Марица" е "почти неизвестна за по-младите поколения" (Кауфман 1983: 110). Тогавашните деца използват нейната мелодия едиствено като музикален фон на детска игра, на която възрастните рядко биха обърнали чак такова внимание.

Както казва Никола Георгиев, "цитатът е един от мостовете между текст и текст" (1992: 3). В разработката си се опитах да обединя далечни автори като Н. Живков, Ив. Вазов и В. Попов на базата на цитирането на стария български химн "Шуми Марица". От първото му използване в драмата "Ильо войвода", през Вазовите разкази "Gronde Maritza teinte de sang" и "Изпъденият марш. Възпоминание от Русия" до Васил-Поповата "Седянка" текстът "Шуми Марица" се използва като един хиперсимвол, който пулсира със силен положителен или отрицателен заряд.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Умишлено няма да се спра на включването на "Шуми Марица" в поемата "Септември" от Гео Милев, защото става въпрос за христоматиен пример, обговорен твърде нашироко от редица наши критици като Кл. Протохристова, Ал. Кьосев и други. [обратно]

2. Никола Атанасов Живков (1847-1901) е член на БРЦК, опълченец, главен учител във Велес, сътрудник на Христо Ботев в Румъния за първия брой на в. "Нова България", секретар на Филип-Тотювата чета, редактор на вестници, създател на революционни комитети, директор на българските училища в Тулча (1881). Автор е на драми - най-известната е "Ильо войвода" (1877). Издател на литературния сборник "Гусла с песни", на прокламации и читанки. Член е на Търновския революционен комитет, като войвода води 80 четника, участници в Кресненско-Разложкото въстание около гр. Банско. Не е член на масонската ложа на Ведър, но има "майсторски" права. Народен представител и секретар на IV Народно събрание до есента на 1886 г. Въпреки тази голяма обществена дейност, в немалка част от енциклопедиите Живков или е пропуснат, или е споменат с едно-две изречения. Не навсякъде е посочен като автор на "Шуми Марица". [обратно]

3. Автор на "Слънце-зорница" е котленският учител А. П. Гранитски (вж. Кауфман 1983: 113). [обратно]

4. Михаил Григориев Черняев (1828-1898) е известен военен деятел, свързан с руската история. От 1873 е редактор на в. "Руски мир", застъпващ идеята на панславизма. От началото на Херцеговско-боснеското въстание (1875-78) заминава за Белград (1876) и е назначен за главнокомандващ на главната сръбска армия. През 1882-84 е туркестански генерал-губернатор. Генерал-лейтенант (1882). [обратно]

5. Премиерата й се състои в гр. Плоещ през 1877 г. - годината на създаването й. Отпечатана е едва през 1888 г. в София в печатницата на Янко Ковачев (вж. Шишманов 1891: 361). [обратно]

6. Тук се доверявам изцяло на думите на Н. Живков, цитирани в статията на проф. Иван Шишманов (1891). [обратно]

7. "Гусла с песни" е литературен сборник от 1878 г. с автор Н. Живков. Първо издание: Свищов, печатница Асен Паничков, с. 15-17; Второ издание: Търново, печатница Петър Стоянов, с. 23-25 (вж. Шишманов 1891: 359). [обратно]

8. Първата публикация на Вазовата "Шуми Марица" е в "Мир", XVIII, бр. 3733, 4 декември 1912 г. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1970: Вазов, Ив. Съчинения в четири тома. Повести и разкази. Т. 2. София, 1970.

Вазов 1976: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 4. София, 1976.

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Цитиращият човек в художествената литература. София, 1992. Също: Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/cit/index.html> (01.01.2008).

Кауфман 1983: Кауфман, Н. За българските народни химни. // Музикални хоризонти, № 8, 1983.

Попов 1975: Попов, В. Корените. Хроника на едно село. София, 1975.

Попов 1980: Попов, В. Оставете балкона отворен. София, 1980.

Шишманов 1891: Шишманов, Ив. Историята на "Шуми Марица". // Денница, II, № 7-8, 1891.

 

 

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Арнаудов сборник. Т. 4. Русе, 2006, с. 225-232.