КНИГА С МНОГО ИМЕНА

Мира Душкова

web

Когато си мисля за представената на български език стихосбирка на Андраш Петьоц, незнайно защо все ми убягва името й. И не защото заглавието не е точно, а поради наличието на няколко тематични линии, всяка от които би могла безпроблемно да бъде изтеглена като главна. Сякаш за първи път усещам колко условно може да е едно заглавие и по какъв различен начин би зазвучала книгата, ако името бъде сменено.

В случай че се концентрирам най-вече върху “героите”, бих нарекла стихосбирката на Андраш Петьоц “Книга с много имена”. Погледната от този ъгъл, тя започва да вибрира най-вече около човешките взаимоотношения, тъй като в нея много се говори за запознанствата на Петьоц с поети и писатели от различни държави, дошли като него в Айова.

Името на общежитието “Мейфлауър” (асоциация с известния кораб “Мейфлауър”), където живее цялото множество от пишещи, директно напомня за повторителността на историята. Писателите на Петьоц, неговите братя по оръжие, дошли от различни държави, са като първите заселници, пристигнали в Америка, като първите пуритани, акостирали на този далечен континент. Те са пилигрими, опознаващи непознатата, далечна Америка или, както казва Петьоц, говорейки за себе си и за Игал (за него ще стане дума по-надолу), те са “случайно озовалите се там от континентални далечини,/ жадни за разговор, неспокойни пътешественици”.

Разказването на чуждите истории, породени в американското общежитие (тук ми се ще да разделя думата на съставните й части “общо” и “житие”), разкриването на техните (интимни) връзки, изваждането на скритите желания не могат да съществуват без латентната сапунена сериалност на човешкия живот. Най-удачно е да преразкажа неосъществената любовна история на рускинята анастасия, влюбена в бернардо, с когото дори има еротичен сън, бернардо научава за еротичния сън от игал (и Петьоц), но той (бернардо) не се интересува от жени, а само от джо, а игал (и Петьоц) се опитват да обяснят предпочитанията на бернардо на олга (приятелката на анастасия), която е известна с това, че не знае английски, но олга, тъй като не разбира английски, отказва да разбере, че анастасия е нещастно влюбена в бернардо, който всъщност е с джо и т.н., и т.н. (Оттук нататък собствените имена и топонимите ще бъдат използвани с малка буква, както е в книгата). Тези и други засукани връзки са подправени изкусно (щипка клюка, сос пикант, но без чили) и поднесени от Андраш Петьоц с голяма доза ирония.

Сложните и навързани взаимоотношения наистина се асоциират със сапунените сериали. Тук много явно се самонатрапва междутекстовата съпоставка с романа “Леля Хулия и писачът” на Марио Варгас Льоса, в който колажно са налепени какви ли не (случайни) истории, съ-съществуващи успоредно на главния сюжет. Истории, които някога, някъде, някой може би ще досъчини. Както в “любовната история” на анастасия, така и в книгата друга голяма част от второстепенните “действащи лица” влизат в (около, помежду) основния разказ, за да прибавят малко повече колорит. Или, както се казва във филми, инспирирани от полудействителни случаи, “някои герои са добавени за по-добър драматичен ефект”. Към тези “персонажи” ще отнеса още синекосата дженифер, която ходи с аржентинеца фабиан, девствената рейчъл от някаква си “религиозна християнска общност”, роуина от филипините, която е много сладка, немкинята беатриче с голата глава, красивата мег и още, и още много, много други... Авторът три месеца е пребивавал с тези хора в Айова и на мен сега ми е трудно да изброя накратко всички, уви.

Описанията и характеристиките на Петьоц са много добри попадения, базирани на тънък психологизъм и остра наблюдателност: писателят ю пе минт, “мъжа чужденец”, за когото не се знае със сигурност дали е китаец или индиец, е наречен “загадъчния евнух”. Само с няколко щриха авторът успява да докосне същината му - “...лицето му е гумено,/ вместо очи има притаени мъниста/ движенията му са механични, усмивката му/ също е механична, не вдъхваща доверие”; “дебел и мек е, а тази мекота/ обърква и обезпокоява” и прочие.

Най-важен за книгата обаче си остава игал шарна от тел авив - съквартирантът “по кухня и баня” (от 37 стихотворения, игал присъства в единадесет). Той се появява още “в първите дни” (едноименното стихотворение, стр.11) на пребиваването в айова. Игал винаги е в центъра на вниманието и по-късно привлича към него и героя на Андраш Петьоц, за да бъдат верни до края на книгата, да се потвърдят думите, казани от автора - “почти винаги бяхме заедно”. Оказва се, че А. Петьоц много по-малко се съсредоточава върху собствените си (американски) чувства и преживявания, отколкото върху постъпките и думите на игал (какво ще каже игал, игал каза да се внимава и т.н.). И макар и да не говори на перфектен английски, той се разбира прекрасно с героя на Петьоц и дори му разказва своята семейна история, една от многото истории, които са намерили място в стихосбирката. Игал е интересен с това, че “в него е/ монтирано едно неизтощимо двигателче, знам/ ли, не спира и за миг” и макар самият шарна да обяснява, че “в израел/ всички са такива, вечно търчат насам/ натам”, неговите неспокойства, непрестанното му бърборене, въртене и човъркане, докато говори, привнасят в книгата неизтощимите енергии на един човек, който не спира да се движи във физическото и духовното (си) пространство, енергии, с които успява да зарази и другите. Неговото отпътуване предизвиква купон, на който “всичко е позволено” (“прощален купон”). Единственото писмо, преразказано в книгата, е също от игал, тъгуващият по айова игал, все още съществуващ паралелно в кафенетата на сънищата (“присядаме в кафенетата на сънищата ни”).

Другото заглавие на книгата на Андраш Петьоц, което ми хрумна, е “Място като айова или Три месеца в айова”, заглавие, което акцентува не само върху Америка и американския начин на живот, но и върху въздействието, което американското упражнява върху чужденците. Рекламирана от автора си като книга, пресъздаваща “истинската история на това тримесечно безделие”, стихосбирката се стреми да влезе в автентичния живот, разказвайки за Айова, видяна и усетена от Петьоц. Два са начините, чрез които е представена Америка. Първият е чрез целенасочено използваните клишета, известни в целия свят. Америка почти винаги е определяна като “далечна” и “свободна“, тя е “въплътена мечта”, американците са “щастливи”, последователи са на “пуританския морал”. Чрез стереотипи е предаден и американският начин на живот: бягането за здраве (виж например “единадесет сутринта” и “чак до черното дърво”), храненето за здраве (“тъпчехме се с кафяв ориз и риба/ и внимавахме всичко да бъде наред”; “в сладкишите има много въгле/ хидрати, трябва да внимавам,/ исках да отслабна, защото се страхувах/ от болести”). Стандартни за онагледяване на Америка и американското са дори прословутият сексуален тормоз, както и провъзгласяването свободната любов на обратните. И ако следваш тези клишета, сякаш лесно можеш да минеш за американец, особено ако успееш да овладееш и “загадъчните” американски усмивки, непринудеността и естествеността, за които често става дума в книгата. Америка е метонимирана до долари, хамбургери, мисисипи, бейзбол, бейзболна шапка, госпъл музика, калифорнийско вино - тези известни на съвременниците ни “символи”, които всъщност са най-обикновени клишета за презентиране на американското.

Но Америка е и невероятна, многоцветна страна, която може да ти покаже всеки път своето различно лице. Оттук нататък започва вторият, по-дълбок пласт на усещанията, скрити под повърхността на клишета, свързани с индивидуалните усещания на Петьоц. Веднъж той се натъква на сблъсъка между “техническия прогрес” на великата Америка и неговите достижения (“въплътена мечта”), от една страна, и живота на амишите, от друга, които живеят в осемнадесети век (“далечни и чужди същества”). Друг път вижда наркоман, умиращ с последната си доза (“чикаго нощем”). Америка е във възможността си да изравни човешките светове, но и едновременно с това да доведе до страшно объркване, като в случая с карен (едноименното стихотворение, едно от най-хубавите и оригинални в книгата), описана като “една едра канадска китайка, която/ се гордее с това, че е китайка, но/ същевременно е родена в канада/ и сега гордо учи в америка”. (Подобно е и представянето на aгнешка, полякинята, която всъщност се оказва французойка, “въпреки че е живяла и в тел авив няколко години, освен дето е родена/ в ню йорк, родителите й били поляци” - “в доброволен крематориум”). Неизбежни са поредните дози сапуненост, когато Петьоц трябва да обясни нещо омотано, за което помага чувство му за хумор. Америка е уникална, но все пак в нея всичко е китайско - чаят, дрехите, с разните му там “финтифлюшки” и сувенири.

Самият щат Айова е “многоцветен свят”, общност съставена от n на брой националности, една миниамерика, за която е характерно всичко, посочено дотук за Америка и американския живот. За Петьоц айова е място, огряно от слънцето, място, откъдето се тръгва с много тъга и с надежда, че отново ще се върнеш, дори само да попаднеш в кафенетата на сънищата си. Айова е мечтаното място на всеки писател - да бъде сред свои, сред хора с подобни (творчески) интереси, където да не правиш нищо друго, освен да наблюдаваш и да пишеш.

Наглед малката книжка на Анраш Петьоц провокира читателя да превърта по няколко пъти поетичните светове, вписани в нея, да търси нови заглавия. Важни са темите за английския език, за смешението на езиците, за начините хората да се разбират помежду си, за писателството, това приятно нищо-не-правене и други. Интересна е и подетата тема във финалното стихотворение (“присядаме в кафенетата на сънищата си”) за раздвоеното желание на човек да живее паралелно, да бъде навсякъде, където, както казва Далчев, “могъщо и безкрайно бий животът”.

За финал нека споделя някои мои впечатления от превода. Книгата на Андраш Петьоц се явява като един вид “упражнения” по писане и по стил на поетическата работилница BG-кондуктор (поетът и преводачът Николай (П.) Бойков и неговите студенти от Унгарска филология към Софийски университет). Тя е поетична игра, която увлича и потегля след себе си. Наблюдава се единност на преводаческите усилия, видни най-вече в поетичните изображения на основните герои (по-горе посочих като пример последователността в развитието на образа на игал шарна). В резултат - читателят не усеща, че преводачите са много на брой, тъй като гласът на автора Андраш Петьоц звучи с пълна сила от началото до края на книгата.

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Литературен вестник, № 21, 25.05.-1.06.2004.