ОСЕМНАДЕСЕТ ИСТОРИИ НА ОБИКНОВЕНАТА ЛУДОСТ

Мира Душкова

web

И новата книга на Иван Сухиванов “Къси истории”, както и предшестващата я “Лакуни” (2000 г.), е стегната и компресирана. Съставена е от 18 текста (авторът с право е предпочел да не ги нарича “разкази”, а “истории”), с общо звучене, което ги споява в единно цяло.

Най-общо бихме ги разделили на две групи: безсюжетни и сюжетни текстове. В първата група попадат истории като “Дубльорът”, “Тишина”, “Килерът”, “Лудата” и “Среща” (те заемат идеалната въвеждаща част на книгата), а останалите - с много уговорки - ще наречем “сюжетни”. Въпреки различията помежду им, чрез настоящия текст малко или много ще търсим съответните обобщения.

Текстовете от “Къси истории” не въвеждат предварително героите, а ги вмъкват направо в някакъв (случаен) отрязък от време, в някакво моментно състояние (малко от персонажите са снабдени с предварителна биография - “Регресивен инцест”, “Отказ” и др.). Тяхното “тук и сега” - едновременно важно и незначително, - моментните мисли и впечатления, кратките видения, срещите с непознати, без съприкосновение, без тълкуване; вдишването и издишването на мигновенията - ето кое заменя сюжета в безсюжетните разкази.

Тези къси истории разказват за хора, за кратко мярнали се в периферията на битието, хора почти без значение, запълнили празните отрязъци на ежедневното съществуване. В безсюжетните текстове те нямат собствени имена и животуват чрез анонимността си (обратно - в сюжетните разкази съществува тенденцията героите да имат имена - Иржи, Елеонора, д-р Алто Алтанян и проч.). Авторът не ги персонифицира (някакво “аз”, което не може да каже “аз съм” - “15 минути от началото на есента”), не изгражда “характери”, не ги въвлича в “конфликти” (“характерите” са заместени от описания на навиците, лицата само се “открехват”, “конфликтите” са причинени от вътрешни или външни безпокойства). Нещо повече. Той използва познатия в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век похват за разграждане, разфокусиране на образа и разколебаване на идентичността на героя, успешно прилаган, особено в диаболичната проза, от Вл. Полянов, Св. Минков, Г. Райчев и др.¹ Моментите на припознаване (многократно използван в “сюжетните” къси истории), на заместване на един човек с друг (“Размяната”), на сънуването (в случая става въпрос за своеобразно раздвояване на героя) са няколко варианта за разколебаване на идентичността. Сухиванов продължава по тази линия, още по-силно осезавайки повторителността и баналността на човека, който всъщност е дубльор на някой друг, а защо не и на самия себе си (“Дубльорът”). Дотолкова са уморени и притъпени сетивата, дотолкова успешно имитираме живеенето, че дори без да се замисляме можем да дублираме всеки човек, това “разписание с неясни знаци”. Липсата на характерност и идентификация е подсилена и чрез безсмислието на думите, които нямат никакво значение вече - “Аз или той, все едно (...), мислещ, разбира се, бог знае какво”.

Един от основните проблеми, който засяга героите, е невъзможността да останат сами. Те са поместени във вертикала и хоризонтала на трудното съвместно съществуване - обикновено в апартамент², заобиколен от други апартаменти, изпълнени с всевъзможни шумове. Но не по-малко подтискащо е присъствието на канализацията, тази “огромна и невероятна система от клоаки, чрез която слюнките му достигат до морето; частици от него се разпространяват чак до океаните...” (“Лудата”). Невъзможно е да бъдеш сам - навсякъде има чуждо присъствие или намеци за присъствие. Човекът е видян като непрестанен производител на шумове: “...Съненото ставане на стопанина, влачещ чехли по дюшемето; заглъхването на стъпките, когато преминават килима; оная скърцаща дъсчица пред вратата; трещенето на клозетния сифон... после бавното пълнене на казанчето...” (“Тишина”) - всичко е разказано с болезнена педантичност. Описвайки навиците им, Сухиванов избягва от “задължението” да характеризира героите.

Невъзможността на съвременния човек да остане сам е показана чрез затварянето и смаляването на личното му пространство. Стесняването започва още от собственото жилище - чрез затрупването с вещи³ - (“вглеждане на вещи във вещи”, “изтърваните вещи пронизват вътрешностите му...”), от една страна, и трудното съ-жителстване, от втора (в “Тишина” присъствието на другия е като чуждо тяло в живота на героя). Най-драстично е свиването на пространство в текста “Килерът”, където героинята пребивава в килер - едновременно пазещ и плащещ я.

За шумовите дразнители по хоризонтала и вертикала вече казахме, но има и зрителни дразнители, които все по-агресивно навлизат в нашата територия - телевизията и рекламните послания. Те са визирани повече в сюжетните текстове⁴ и като правило изместват нормалното общуване (“Косите й засипаха лицето ми; усетих пукота на електричество, комбиниран с дъх на прясно сено... През клепачи мернах екрана на телевизора: рекламираха швейцарски шоколад...” - “Регресивен инцест”).

С две думи - личното пространство се превръща в чуждо, от което героите се опитват да избягат (“Автентичното му желание е да избяга. Да емигрира. Да го няма. Във всеки случай някаква спасителна дистанция.” - “15 минути от началото на есента”). В книгата има няколко варианта за бягство от личното пространство и от действителността. Първият е чрез познатото от “Лакуни” състояние на полусън, полуспомен (вж. Душкова 2001), което в “Къси истории” още повече въздейства. Сънуване, събуждане, припомняне на съня и тълкуване на сънищата са части от реалността. “Животът е сън, а сънят е живот на квадрат”, казва за себе си един от героите от “Тълкуване на сънищата”, но обяснявайки така поведението и на други персонажи.

Втори вариант е чрез опитите им да се изключат от този свят, най-често чрез някаква фикс-идея (например отказ от храна - “Лудата”), вдълбаването във фикционалния свят (заменяне на действителността с литературната действителност - “Първи стъпки в литературата” или пребиваването във виртуалната реалност - “Липса на мотив”). Третият вариант е предзададен като авторова теза, осъдила героите си на някаква непълноценност, например - слепотата на героинята от “Килера”. (Тук бягството от света е двойно - веднъж чрез хиперстесненото лично пространство, втори път - чрез слепотата). Четвърти вариант са самоубийството (“Тълкуване на сънищата”) и убийството (“Липса на мотив”). Оказва се обаче, че тези бягства са невъзможни, защото героите навсякъде носят себе си.

Повечето персонажи от “Къси истории” притежават една изострена чувствителност⁵, можем да говорим за висока проводимост на чувствителността им. Те са изпълнени с всевъзможни безпокойства и ужасът ги спохожда ту отвън, ту отвътре (О. Сапарев). Затова и много от състоянията на лудостта, които всекидневно навестяват съвременния човек - параноята, стремежа към Танатос (убийство и самоубийство), шизофренността и др. - ще намерим в книгата на Сухиванов. Интересно е обаче, че в тях като че ли няма нищо клинично. За нас това е вече обикновената лудост на съществуването, в която пребиваваме по един или друг начин. Тези осемнадесет истории са истории на обикновената лудост, излезли от Нищото и влезли отново в него.

Използването на част от диаболичните похвати за разкриване на “действителността” е успешно съчетано с присъствието на фройдизма, цветотерапията, тълкуването на сънища, вглеждането в знаците от “кармичния закон” като пореден опит съвременния човек да бъде разгадан и поставен наясно в отношението към самия себе си. С оглед на книгата като цяло, смятаме, че тези похвати са приложени твърде иронически и ги приемаме като известно “заиграване” с модерните течения.

“Къси истории” на Иван Сухиванов работят с диаболичните натрапчивости, разказани от постмодерния човек, и създават една смес от двойната невъзможност: неспособността да пребиваваш в този (объркан) свят и непостижимостта да разкажеш за това. Късите пасове на повествованието са част от модерните маниери на разказването: премерено, бързо, кратко. Подобно на неумел актьор, който, излизайки на сцената, веднага се залавя за сабята си, така и всеки пишещ се “хваща” за сюжета, за да довърши разказа. Но ако опита да задържи вниманието на читателя чрез безсюжетност, ще проличи колко е трудно всъщност. И ще признае, че Сухиванов определено успява.

БЕЛЕЖКИ

1. Естествено в случая ние откриваме някои общи моменти в типа разказване и не искаме да увличаме съвременния читател в крайни типологични сравнения, още повече, че все пак диаболизмът като литературно явление се смята за преходен. Важно е и уточнението, че диаболистичните текстове са характерни със своята “стереотипност на концепцията” и с “мултиплициране на сюжетните варианти” (В. Стефанов), което не улавяме в прозата на Ив.Сухиванов. За диаболизма виж: Стефанов (1990); Игра на сенките (1983) и др. [обратно]

2. Освен жилищната кооперация, за другите топоси, използвани в книгата също е характерна множествеността - гарата, кафенето, църквата, улицата и т.н. Но тук трябва да отбележим и общото поместване на повествованието в една подчертано градска среда. [обратно]

3. Няма как, пак ще намесим диаболизма! От неговия реквизит са взети вещите, но без тяхната демоничност, мярват се фотографии - части от “мъртва епоха”, много често като важен повествователен елемент присъства и часовникът. В скоби ще вметнем, че в книгата времето най-често е видяно като абстрактна и абсурдна величина, която - сама по себе си - няма смисъл. Нищо не означава “шест без пет”, “шест часа”, “шест и пет”, “15 минути от началото на есента” (кои 15 минути, кое начало, коя есен?) и т.н. [обратно]

4. “Събуди ме силно сърцебиене. Екранът святкаше насреща. Някакъв научно-популярен филм...”; “Събуди ме истерична реклама на балсами.” - “Регресивен инцест”. [обратно]

5. В рецензията си за “Къси истории” Юлиан Жилиев говори за една “тревожна поетика”, характерна за книгата на Сухиванов. Виж: Жилиев (2005: 4). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Душкова 2001: Душкова М. Кентавърският свят. // Литературен форум, № 29, 18.09.-24.09.2001.

Жилиев 2005: Жилиев, Ю. Интроспекции. // Литературен вестник, № 13, 06.-12.04.2005, с. 4.

Игра на сенките 1983: Игра на сенките. Съставителство и предговор - О. Сапарев. Пловдив, 1983.

Стефанов 1990: Стефанов, В. Разказвачът на “модерните времена”. София, 1990

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Литературен вестник, № 3, 24.-31.01.2006.