ХРАНАТА В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
(Щрихи към “Под игото” от Иван Вазов и “Чеда на Балкана” от Кирил Христов)

Мира Душкова

web

Настоящият текст ще се занимае с част от ежедневието - с яденето, с храната, която българинът е слагал и неизменно продължава да слага на своята трапеза. На пръв поглед темата е обичайна и дори банална, на мнозина може да се стори дори и безинтересна. Но храната, изобразена в литературно произведение, постепенно се превръща в част от изкуството. Много често на храната и литературата се гледа като на две диаметрални противоположности - от едната страна е храната, която обслужва тялото и се свързва с физическото, с материалното, а от друга страна е литературата, свързана с духовното и със сферата на познанието. И все пак интересно е да се отбележат някои изрази, които свързват храната с литературата - за книга, която ни е харесала казваме “изядох я с корицата” или “погълнах я наведнъж”, а за литературата и за изкуството изобщо често се говори като за “храна на духа”.

Това, с което българският писател “угощава” своя читател, остава някак извън полезрението на литературната критика, сякаш няма никакво значение кой какво яде в българската литературна класика. В същото време сравнително оскъдните страници, посветени в някои произведения на този въпрос, могат да дадат отговори на много въпроси - например за обществените порядки, културата на обществото, традициите... И дори читателят да не познава в дълбочина историческия период, към който е обърнат даден текст, възможно е именно описаните “хранителни” сцени да му дадат ключ към разчитането на историята.

Да се пише за храната в литературата може и да изглежда несериозно и повърхностно плъзгане по литературните проблеми, но все пак тази тема трябва да се приема като нещо естествено, имайки предвид каква голяма част от човешкото ежедневие заемат “дребните” и незначителни на пръв поглед занимания, свързани с храненето - набавяне на продукти, приготвяне на храната и накрая ритуала на храненето. С оборването на тезата за маловажността на храната би се заела всяка готварска книга - “Храненето е крайъгълен камък и основа на човешкото здраве. Едновременно с това то е важна съставка на бита” (Петров, Джелепов и др. 1978).

Има една фигура в българската история, която можем да считаме за свързващо звено между темата за храната и българската литература. Това е Петко Рачов Славейков. Освен че е един от родоначалниците на българската поезия и събирач на народно творчество, през 1874 г. той съставя първата българска готварска книга с около 250 рецепти под заглавие “Готварска книга или наставления за всякакви гозби, според както ги правят в Цариград, и разни домашни справки”. Четири години след издаването й, книгата, добила голяма популярност, претърпява и второ издание. Да отбележим и факта, че един световен автор като Александър Дюма-баща също издава своя готварска книга, наречена “Големият речник на кухнята”.

В момента, в който решим да преровим българските класици, за да открием храна в текстовете им, идват и първите “разочарования” - напук на първоначалното очакване във “Вечери в Антимовския хан” не се поръчват вечéри, а вино и ракия, а миш-маш не е специфично национално ястие, а фейлетон от Алеко Константинов...

Все пак, когато се включим на вълна “литература и храна”, внезапно в съзнанието изниква една картина от началото на “Под игото” - първата глава “Гост”: “Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.” ^{(цит. по: Вазов 1970).} И макар податките за тази вечеря да са малко (в текста се споменават само “трапеза”, “хлябове” и “блюда”), смятаме, че трудът ни е възнаграден. За сметка на това се натъкваме на интересна информация за порядките в тогавашното предосвобожденско общество, както и за културата на храненето.

От първите страници на “Под игото” става ясно, че тогавашните българи са живеели в многолюдни семейства - освен бай Марко, старата му майка и “стопанката” му се споменават и “рояк деца - големи и малки”. Но общата семейна вечеря явно не била почитана у повечето семейства, а е разбиране на самия стопанин. Иван Вазов пише така: “Въпреки обичая на повечето бащи по онова време - додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите - Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват”. Явно е, че за тогавашните времена бащата е бил в центъра на своето семейство - той е бил авторитетът, от него всички останали са имали респект. Затова са и съвсем естествени наставленията, които дава на децата си по време на вечерята - единият син да не се присяга на масата, другият - да се смести и т.н. Всъщност именно по време на вечеря той обръща внимание на възпитанието на децата, тъй като “Марко само на трапезата виждаше народа си в куп”. Но бащата е не само глава на семейството, а и господар на дома. Като човек, който се числи към по-заможната част от обществото, той разполага със слугиня, а като господар на къщата именно той отправя заповеди към нея.

За културата на храненето ни говорят както използването на нож и вилица, така и употребата им по установени правила (чорбаджи Марко отправя забележка към един от синовете си: “Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба!”). За вилица се споменава и в главата “У чорбаджи Юрдана”: “Хаджи Павел, сватът, залисан от смях също, ядеше с вилката на Михалакя Алафрангата, който, поразсърден от това невнимание, гледаше навъсено около си”.

Децата пият от една обща “дълбока фарфорова паница”, докато “очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните.” Пиенето на вино също е едно своеобразно разбиране на бай Марко за възпитанието - “нека пият при мене - да не са жъдни за вино... Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат”. Освен “фарфорова паница” в някои от останалите глави на “Под игото” се срещат и други посуди и предмети от бита, които са обслужвали тогавашното всекидневие на българина. Повечето от тях не само че не се използват в съвременността, но за широката публика са загубили предназначението си или са придобили статут на остарели думи. В “Силистра-йолу” обедът се слага на тревата върху един шарен месал¹, споменава се и за бъклица вино. В “На гости у поп Ставря” всички сядат около презръчника².

Героите в главата “Гост”, “както по обикновение”, вечерят на двора, под лозата. Чорбаджи Марко е облечен с халат. Самият той, по установените правила, седи на масата гологлав, затова и обръща внимание на сина си Гочо: “що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра”. Видно е, че не е било възможно да седнеш на масата как да е. В главата “У чорбаджи Юрдана” за Кириак Стефчов се казва, че е облечен “контешки”. На масата трябва да се спазва благоприличие и затова Иван Вазов забелязва Хаджи Смион, зет на домовладиката, който “се смееше яката със залъка в уста”.

По стара българска традиция след ставане от масата човек трябва да се прекръсти, затова и дълбоко набожният и благочестив Марко отправя своя упрек: “Авраме, ти ставаш от софрата, без да се прекръстиш, протестантино!” А в главата “На гости у поп Ставря” дядо поп благославя вечерята.

След вечеря чорбаджи Марко се премества на “постланото с червен китеник одърче... и запуши с чибука си... а слугинята донесе кафето”. Трите думи “одърче”, “чибук” и “кафе” определено са ключови за ориенталските порядки, които са залегнали дълбоко в бита на тогавашния чорбаджия. В главата “У чорбаджи Юрдана”, след като се вдига трапезата, също се поднася кафе.

Прочее кога българите се събират на ядене и пиене. Освен при семейните обеди и вечери, в “Под игото” винаги се намира повод за веселба - канят се гости за разговор и компания (“На гости у поп Ставря”) или по някакъв повод - например гощавката у чорбаджи Юрдан е по случай “отвратки”³. Но весели дружини се събират и без повод за пиршества. Силистра-йолу, тази “зелена морава в манастирския дол, обиколена с кичести върби, високи брястове и орехи, до самата Манастирска река”, е място, което привлича “охотниците”.

Където има веселби, има и наздравици. В “У чорбаджи Юрдан” гостите чукат за наздраве чашите с вино, а в “Силистра-йолу”, както отбелязва Иван Вазов, наздравиците се вдигат една след друга, като по тогавашен обичай се правят седнали. “Дай да се чукаме!” - вика и Рачко Пръдлето в главата “Любезен познайник” - “Арш-марш! Да живей!”

Освен всичко друго, храната може да се използва и за лечение. Когато Огнянов се лекува във Веригово, неговата гостоприемна домакиня баба Мариница се захваща “да покаже своето готварско изкуство. Отточиха бъчвите с бялото средногорско вино; всяка сутрин по едно пиле се търкаляше обезглавено на двора - за да украси после трапезата на Огнянова, който ядеше сам, защото бяха коледни пости”. И всичко това - за да може болникът да се вдигне на крака. В случая се пренебрегват дори коледните пости, които праведните християни безусловно спазват. В един момент цялото село Веригово започва да изпраща храна на Огнянов - “...от ден на ден трапезата му ставаше по-богата: пържени пилета, яйца с масло, ориз с мляко, баница, даже често диви патки и зайци; разни вина се появяваха на трапезата му”. На фона на този хранителен разкош още по-отчетливо се откроява аскетичната вечеря, която Рачко Пръдлето поднася на Огнянов в Карнарският хан - “на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб” (“Любезен познайник”).

Не е невъзможно храната да служи и за изличаване на спомени. Ето какво пише Иван Вазов в “Силистра-йолу”: “Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, и изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то върхът на земното щастие”.

Изобразяването на храната и храненето в “Под игото” определено цели да разкрие правдоподобно максимална част от битието на българина. Но те са само една от страните на живота - далеч от човешките страсти и отношения, далеч от героичните подвизи. Затова и си разрешихме реконструкция на предосвобожденските (хранителни) порядки, събирайки разпръснатите из романа детайли, за да съставим една по-цялостна картина.

Прочитът на “Под игото” в светлината на интересуващата ни тема бе едно търсене и намиране на скрити детайли, разпръснати из произведението, до съставянето на цялостна мозайка, в която всяка подробност има свое собствено място и свое собствено значение. При друг един автор - Кирил Христов и неговата поема “Чеда на Балкана” (цит. по Христов 1967) - анализът трябва да тръгне в обратен ред: да разделим една картина на нейните съставки. В Песен пета от поемата се натъкваме на едно обстоятелствено описание. Читателят влиза в кръчмата на бае Кира, наречена “Клуб на мира”, и още от вратата вижда “безбройните мезета”, наредени зад тезгяха. И за да бъдем в тон с К. Христов, а и поради поставената тема, ще си позволим да ги фиксираме: луканки, пастърми, езици пушени, бутове, дробчета, кебапчета, шердени, момици, сърца, зеле, хайвер от щука, “зелен хайвер” от сини патладжани, “чушки пълнени с какъв не зеленчук”, червено зеле, доматчета зелени цели, лютиви чушки, пъпешчета дребни, карфиол, едра бамя. Включени са общо деветнадесет вида мезета, ястия и салати от менюто на кръчмата. Едва ли тази картина има аналог в българската литература. Достойни литературни опоненти на Кирил Христов биха били Дюма и Сенкевич.

Погледът на разказвача е фокусиран само и единствено върху кулинарните изкушения. Всичко друго извън храната е безинтересно и не спира погледа на Кирил Христов. Обстановката е без значение - от интериора на кръчмата са споменати само “тезгях”, “скара” и “дълга маса”, мимоходом са отбелязани “чинии кръгли и продълговати,/ и всички пълни, върховати” и то с цел да се разкрие изобилието на “безбройните мезета”.

Кръчмата, която обикновено свързваме с шумотевици, наздравици, спорове, суетни, тук е много по-различна и, както казва авторът, “такава втора няма”. Не случайно е наречена “Клуб на мира”. В нея се събират само “мирни хора”, които разговарят без крясъци и псувни, няма стрелби към тавана. В тази кръчма се яде и се пие по много - “поръчай си и пий, наздраве ти и еж!” При бае Кира и пред обед и пред вечеря идат “гостите най-скъпи” - разни минали величия, които в случая нямат значение. Те са редовните посетители в “Клуба”, които обичайно седят на дълга маса пред тезгяха, не само за да могат да оглеждат всички, но и тях да ги виждат. Те идват в определен час, пият си ракийцата или пелина и разговарят. Всичко друго разваля тази идеалистична картина.

Натуралистичното описание на храната е в тон с останалите части на поемата. Амбицията на Кирил Христов при създаването на творбата е да изобрази върху огромно платно цялостния живот на нацията в един драматичен исторически момент, обхващайки двете войни - Освободителната и Балканската. Това произведение е опит за създаване на български епос, обхващане на всички проявления на живота - от героичните моменти до всекидневните му дейности (например водене на ежедневни разговори, спорове, разходки, посрещане на гости, раздумки в кръчма и т.н.).

Да не забравяме, че К. Христов е държал епическата му поема да бъде сравнявана с “Илиада”, където наред с обрисовката на битки, военни действия, разговори, ловуване и прочие, са включени и немалко угощения, както приготвяне и консумиране на храни. Затова съвсем естествено в поемата на Христов се включва описание на менюто в кръчмата на бай Киро. И това е и обяснението на избрания стил на изображение - с максимална точност и конкретност да се стигне до тотален реализъм. В Песен втора на “Чеда на Балкана” също се откриват много интересни моменти от интересуващата ни тема. В нея писателят е обрисувал приготовленията и угощението по случай раждането на дете в едно българско семейство. Но тъй като контрастът с “Под игото” е по-виден в Песен пета от поемата, решихме на първо време да съсредоточим вниманието си върху нея.

Този текст никога няма да може да бъде написан изцяло. Така, както не може да бъде създаден един-единствен пълен рецептурник с всички възможни рецепти и техните варианти. Материал за нашата тема могат да ни дадат още много български произведения: “Чорба от греховете на отец Никодим” и “Печената тиква” на Елин Пелин, “Бай Ганьо” на Алеко Константинов, “Готвачка” на Гео Милев и други. Но засега ще се задоволим само с гощавките на Иван Вазов и Кирил Христов.

И накрая - извадете лист и химикал и запишете избрани рецепти от българските писатели:

Иван Вазов (мезе за ракия) - “зелена туршия, нарязана, поляна с дървено масло и посипана щедро с червен пипер”.

Кирил Христов (мезета):

- “зеле като кехлибар/ в зехтинец (уж току-така, за цяр,/ а плува!) и с червен пиперец не чирашки,/ а от мъж опитен поръсено: юнашки/ мастика да пие!”

- “като каймак/ хайвер от щука: със зехтин гиритки пак/ и със лимонов сок облян обилно,/ той с две-три вилици тъй силно/ и дълго блъскан е, додето побелей,/ запени се, сгъсти се и облей/ зърната мляко.”

БЕЛЕЖКИ

1. Месал - грубо платно, с което увиват хляба; бохча. [обратно]

2. Презръчник - дълга кърпа. [обратно]

3. Отвратки - част от сватбен обред - младоженците отиват след сватбата при родителите на булката; среща се още като отвратки, повратки, повратки, поврат. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1970: Вазов, Иван. Под игото. // Вазов, Иван. Събрани съчинения. Т. 3. София, 1970.

Петров, Джелепов и др. 1978: Петров, Любомир, Джелепов, Николай, Йорданов, Евгени, Узунова, Снежина. Българска национална кухня. София, 1978.

Христов 1967: Христов, Кирил. Чеда на Балкана. // Христов, Кирил. Съчинения. Т. 3. София, 1967.

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Арнаудов сборник. Т. 3. Русе, 2003, с. 233-237.

Текстът е четен на Третите Арнаудови четения, Русе, 25-26 октомври 2002 г. в секция “Литературознание”.