"БУНИЩЕ ЗА ЦИГУЛКИ" НА ЕВЕЛИНА ЛАМБРЕВА-ЙЕКЕР:
ОРИГИНАЛНОСТ, ПСИХОЛОГИЗЪМ И О'ХЕНРИ

Мира Душкова

web

В последно време се забелязва повишено внимание на българските писатели към писането на разкази. За активизиране на жанра заслуга имат и обявяваните конкурси за кратка проза на LiterNet - в осем поредни години, на издателство "Балкани" - за емигрантски разкази, конкурсите на имената на Рашко Сугарев и Димитър Димов, които откроиха различни, индивидуални писателски почерци. Всички тези натрупвания - качествени и количествени - доведоха до особения интензитет на жанра, повдигането на неговия статус и престиж и в крайна сметка наблюдаваме непрекъснатото му развитие. През 2009 г. правят впечатление няколко силни книги с разкази: "Гледната точка на Гоген", последната издадена книга на Виктор Пасков, "Кратка история на самолета" на Захари Карабашлиев, "Будистки плаж" на Васил Георгиев (предполагам, че има и други, убягнали от окото ми на книжен плъх).

В редицата на запомнящи се белетристични сборници за 2009 г. ще поставя и книгата на Евелина Ламбрева-Йекер "Бунище за цигулки". Авторката с право може да се нарече част от глобализирания свят. Въпреки че вече 13 години живее в Швейцария, тя продължава да пише на български език¹, а после да превежда своите текстове на немски език. Най-лесно, но затова пък и най-елементарно е да отнесем текстовете й към т.нар. "емигрантска литература" (вж. Аретов 2009). Терминът, според мен, вече е малко демоде поради прекрояването на географските и политическите граници и опростява разбирането за писането извън границите на България.

Лично аз имам своите възражения срещу използването му. Ще обясня защо. Би трябвало разясняването на проблема да тръгне от въпроса на какъв език пишат писателите-емигранти. Ако пишат предимно на български и post faktum превеждат произведенията си на други езици, ако мислят и сънуват на български и транслират чувствата си, ако сърцата им са български, както казва в едно свое интервю Силви Вартан, не трябва ли да мислим преди всичко за пребиваването в или извън езика, да говорим за една емиграция извън езика?

Отделно от това всъщност ние не познаваме географските измерения на "емигрантската литература". Едва ли някой ще се наеме да я топографира, след като подобно начинание е трудноосъществимо и за малката ни страна (в кой български град кои писатели живеят). Познавам (лично или задочно, чрез книгите им) малка част от авторите (включвам само поети и писатели), които пишат предимно на български език, извън границите на България, но съзнавам, че информацията ми е твърде нищожна: Александър Андреев, Златко Енев, Цвета Софрониева, колебая се дали да причисля и Емануил Видински (Германия), Свежа Дачева (Швеция), Евелина Ламбрева-Йекер и Румена Шиндлер-Коларова (Швейцария), Александър Градинаров, подписващ се като Ал Гарднър (Франция), Любомир Канов, Захари Карабашлиев и Николай Атанасов (САЩ) и много други. Едва няколко флагчета в отделни страни... Ще отбележа, че не всички от тях са познати на "широката публика". Струва ми се, че част от самите творци също се дразнят да ги отъждествяват като пишещи в категорията "емигрантска литература". В крайна сметка, в съвременния свят, в който падат териториалните граници, това понятие звучи доста изкуствено.

Трети проблем, свързан с "емигрантската литература" се поставя и чрез писателите, които са живели извън България, писали са извън родината на родния си език и след това са се върнали в страната (например В. Пасков, Ат. Славов, Цв. Марангозов и др.). Как да квалифицираме техните произведения? Пак ли ще ги поставяме в чекмеджето на "емигрантската литература" или ще се опитаме да ги назовем по-адекватно?

Тези мои размишления са породени от книгата на Евелина Ламбрева-Йекер "Бунище за цигулки". Те са колкото отклонение, толкова и въведение към нейните текстове.

Защото, ако се говори за "емигрантска литература", най-важното в случая е по какъв начин българите, които не живеят в България, но пишат на родния си език, обогатяват съвременната ни литература, как се съизмерват с българската литературна традиция или с новите тенденции.

В този смисъл сборникът "Бунище за цигулки" обогатява съвременната българска проза и по-специално българския разказ. Обогатяването идва най-вече чрез новите и оригинални сюжети, на които залага Е. Ламбрева-Йекер. Тук са просещият музикант, подпомогнал с дарените пари бъдещето на своя племенник ("Просяк"), вдовицата, отворила павилион за прегръдки, за да е полезна едновременно на себе си и на други хора, изпитващи самота ("Искаш ли прегръдка"), богаташът-егоист, който след трансплантация на сърце разбира по нов начин ценностите от живота ("Ново сърце"). Смятам, че в днешно време се оказва много трудно да се изобрети нов сюжет, имайки предвид капризността на съвременния читател, който рядко вече може да бъде изненадан и да каже да, това е нещо ново. Затова сюжетните открития на писателката, започнали още от предишния й сборник с разкази - "Влакът за Амстердам", са особено приятни за четящия (например "Бъбрекът", "Градът на мъртвите", "Сляпа баба", "Влакът за Амстердам").

Оригиналният сюжет се вплита с мотиви, нетрадиционни за съвременния български разказ. Това са мотивите за глобализацията, отчуждаването, комерсиализирането на човека, проблемите на консуматорското общество, девалвирането на човешките ценности, интерпретирани с естествена лекота. Да си припомним например циничната философия на Оливър Бекет ("Бъбрекът", сб. "Влакът за Амстердам"), че "всичко се превъща в стока, щом има пазар"; "можеше да си купи всичко, което придирчивото му око видеше", като под "всичко" се има предвид и здравето, и човешкия живот, които могат да бъдат купени на определена цена, те са само някакъв вид стока. Тази тема е продължена и видоизменана в новелата "Със звън на монети", в която главният герой Алфред Хегрот все повече се отдалечава от съкровено човешкото, отъждестявайки се единствено със същество, което непременно трябва да е на върха в социално-професионалната пирамида.

Тук, разбира се, става въпрос за социална проблематика, която е нож с две остриета, тъй като може да засвири на тънката струна на сантименталността и да подведе към излишна патетика. Евелина Ламбрева-Йекер обаче овладява социалния пласт и чрез представяне на проблема и анализ достига до критика на дехуманизиращото се общество. Тя изтегля смисъла към размисли за ценността и стремежите в човешкия живот, за тяхната стойност - морална и финансова. В разказите обаче липса морализаторският, менторският тон, отговорите са оставени за читателите.

Разказите от "Бунище за цигулки" се отличават с наситена емоционалност и предават своя заряд върху читателите. Интересно е да се отбележи, че Ламбрева-Йекер е професионален психиатър-психотерапевт - практикуващ лекар и преподавател, но нейната професия остава на заден план при разработката на разказите. В тях няма спекула чрез квалификацията на писателката, тъй като тя успява да предаде общочовешки чувства и психологични състояния в тяхната максимална обобщеност, изключваща конкретен психиатричен казус. Това излизане от конкретиката на работната атмосфера и включването й в знанието за човешките проблеми, както и опитът чрез творчеството да ги разреши, особено ме спечели като читател. Вероятно все пак нейната работа й е помогнала при изграждането на убедителни и психологически защитени образи, които са част от силната страна на нейното писане. Тук ще отбележа и умението на авторката да разкрива герои с различни гледни точки и да представя добре техните житейски и философски тези (в разказа "Ново сърце" и в новелата "Със звън на монети").

В композиционно отношение разказите на Ламбрева-Йекер се движат в класическа последователност. Първоначално накратко се представят героите², след това се въвежда един особено значим за героя епизод (например счупването на крака на г-ца Шьонмайер, отношението на Корнелия Спилман към просяка, завещанието на Теодор Майл и т.н.), следва развръзка и - най-често - неочакван финал в стил О' Хенри. Подобна композиция е съотносима с естествеността на писането и лекотата, с която се поднасят достигнатите от писателката истини за живота, човека и човешката душа. Благодарение на постройката разказите са много стегнати, не преливат в излишни разточителства и достигат до поантата съвсем навреме. Струва ми се, че композиционната матрица работи много по-добре при разказите, отколкото при новелите ("Със звън на монети" и "Цигулката"), където би могло да се търси по-раздвижен начин за разказване на основната история, за създаване на по-голямо напрежение при развитието на образите и достигане на по-голяма органичност.

Авторът Евелина Ламбрева-Йекер идва от света на поезията и това често проличава в отделните произведения. В разказите се натъкваме на детайли и нюанси, на ярки образи и изчистени визии, характерни за поетическото виждане. По този начин се постига допълнително уплътняване на текстовете или "остранностяване" на "действителността" (например: "Вън миришеше на нещо чуждо, непознато. Всичко й изглеждаше далечно и някак си недействително. Дори влажните есенни листа, окапали по тротоара, й приличаха на грозни лекета, които също като нея само замърсяваха този иначе чист и подреден свят" - "Боклуци", с. 7; "Прозорците на отсрещните жилища приличаха на безброй очи с шарени очила и сякаш наблюдаваха скришом какво става по тесните улички, разперили се като пръсти на светеща длан" - "Книгата", с. 15 и др.).

Разказите и новелите от "Бунище за цигулки" са написани на хубав, цветист, плътен български език. Той се отличава със своята коректност и изчистеност, с лекотата на израза, съчетан с образни и метафорични фрази. Трябва да призная колко много ме радва фактът, че книгата не е написана от филолог. Дали искат или не, при писането си филолозите и професионалните писатели се стремят да бъдат оригинални, да са добри "писачи", да "вържат" читателя с някоя модерна хватка. Всички тези усилия понякога ясно проличават най-вече в изкуственото доукрасяване на разказите и в прекалено усложнения изказ. При Евелина Ламбрева-Йекер писането е някак естествено, без излишни увъртания и абракадабри. Умелото съчетаване на добър сюжет, плътна психология, остра наблюдателност и хубав език поставя книгата й на висота в съвременната българска белетристика.

БЕЛЕЖКИ

1. Издава стихосбирките: "Скок към слънцето", Варна: Книгата, 2006, и електронно издание на LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish17/ev_lambreva/skok/index.html>, "Затворен прозорец", Варна, 2006, "Между Метерхорн и Шипка", електронно издание на LiterNet, 2007 <https://liternet.bg/publish17/ev_lambreva/mezhdu/index.html>, както и сборника с разкази "Влакът за Амстердам", Варна, 2007. В Електронно списание "LiterNet" <http://spisanie.liternet.bg> публикува свои критически текстове. [обратно]

2. Иска ми се тук да отбележа изключително ярките им имена - госпожица Гертуда Шьонмайер, Корнелия Спилман и господин Щьорли, Теодор Майлс, Хелга и Магнус, Алфред Хегрот и др. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2009: Аретов, Н. Българската емигрантска литература: поглед от дома, март 2009 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=16629&Level=1> (25.02.2010).

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2010, № 2 (123)