ВОЛФРАМОВИЯТ НОСОРОГ

Като дете знаех: гръмоотводите имат глава
от волфрам, за да привличат светкавиците.
Не съм питал дали е истина.

Носорозите в моите вени
пъплят до една пещера, която кънти,
и викат твоето име.
Отговарят тебеширени рисунки
(помниш ли, до зелената тенекиена врата -
цял град без хотели).
Художник в пещерата е пушекът,
но ги преповтаря един рог -
по-бяла е брадата ми,
по-бели облаците, в които гледам.
По-тежки са носорозите,
пъплят.
Рият, ровят, реват
твоето име -
пещерата все още издържа.
Острят сталагмити,
сталактити,
всичко наоколо се уподобява на носорог.
Там-тамите на неговото бъхтане
вдигат на крака мъртъвците,
напомнят кристалната кръв на варовика,
който си обещахме безмълвно,
докато надзъртахме в едно и също тяло,
създадено от удари и тласъци.
Не престава да бъхти,
не престава да рови,
не престава да гърми
със стоманения си рог.
Две дупки в този ритъм
и две устни в стакато:
ехото е тесто.
Пещерата набъбва, набъбва -
аленият тропот пробива,
гърми и почва да свети
волфрамовият рог на света.

И вече не съм пещера.