ОСМАН ПАША

Докато напускам мърлявия град,
в който са заровени многото ми сърца
и стомаси на главоного...
Докато се източват трамвайните жили
и купчините напикан бетон,
гаражите "ТИР", покрайнините,
незаконното строителство,
изхвърлените гуми
плакатите за авточасти и топливо
огъзените боклучарници, Кремиковци,
"Металснаб" и база Ботунец
тайфите бръмбари от ламарина,
оглозганите стволове от есента -
държат по едно-две гнезда подобно съсирек,
издигнат нависоко,
а също - зелето с набучени парцали по пръчките,
развяни заради гаргите...
Докато всичко това се изниже,
срутват се вътрешните ми зандани
и пътувам към нейния град.
Мечтая и се протягам километри,
съчинявам си къщите на нейното детство
съчинявам си изтърбушените развалини
омърлушените заводи на нейните чувства,
ходенето на 4 крака, а понякога и на 5 -
тия поля, по които тревата пробягва,
разпраща стълбове да съобщят новината -
измислям всичко, което предстои да се случи...
Макар че я няма
този град ме очаква наежен и топъл
неженен за никого, освен за мен
и за победата на турския паша,
който си е отрязал главата,
защото вътре е жужала една смалена империя.
Как да изгоним тази империя от този град,
как да изгоним тази империя от тялото й на антична жена,
от смръщването й?
Доброволно слагам чалма
и започвам да бръмча съвършено ядосано,
защото този град е ятаган
безчувствен понякога,
когато тя реши да се прибере в домашната ножница,
а моята отрязана глава
жужука от гадове,
после мравясва и остават хитинови опаковки.
Все още пътувам до този град
покрай 14 годишни проститутки,
облечени оскъдно в черно -
съвършено траурно ми показват един полицай.
И аз мисля: защо е този траур, нима този град
отсъства
или е премного горд да приеме българско гражданство,
само Тома Аквински ли му е жител?
Аз съм единственият българин на този свят
и мога да му дам гражданство,
а градът ми измисля езици
гадни, грапави и хлъзгави
да се пързалям без да се заловя за нещо,
за нещата така устойчиви - Архимед,
лостът, взлом,
да се ровя в гърнето, събрало лайната на науките,
царицата на науките, мъдрословието на света,
като една демонстрация по шосето
"Софиянски, върни мавзолеят!",
в който лежи Червената шапчица,
моят фес, моята отрязана глава
с една муха - жива, нехваната от джуджетата,
все още седем, но стават повече.
Може би 40, а може би 1001 нощи,
в които се случват само фантазии и плевели.
Нощи - плевя един град,
където никога няма да вляза,
но пътувам и се надявам, копая и враствам,
съвсем, съвсем плевелообразен
изпълзявам върху един полегнал Осман паша,
който въобще не ще да си предава златната сабя
на трудолюбивия (с капчици пот!) победител.