МАНЕКЕН

Един манекен върви по моста,
балкона, парапета, безкрайно дълъг.
На какво се крепи - върху водни върхове,
мехурчета или протуберанси?
Върху каквото и да е, не се питаме
защо всичко ни тегли надолу,
защо времето пълзи като живак, но в една посока.
Нашето съгласие ни е изпреварило още преди да се родим.
То ни посреща, даже ако ни хвърлят в обратния свят.
В света наопаки теглото ни влачи за косите нагоре,
времето не тече, а е заек,
скача на пресекулки и си замотава следите.
Този безкраен мост, балкон, парапет
в обратния свят
се подпира на кокошки, които стават яйца.
На ластици, които се разтягат навътре.
Живакът, вместо да се пилее, се събира.
Отровата като целувка и смърт
е мечтаният опонент на остъкляването,
на всякаква близост
така неестествена.
Преди още да се родим, ни е изпреварило нашето съгласие,
подредбата, логиката,
светлината и обратното на нея.
Безсилни сме даже да се учудим
защо не е обратното на обратното
и най-обръщаемото
да обичаш когото и да било, без да трябва,
когато лъвът ни е захапал за задника,
за задника или за сърцето - все едно.
Изпреварило ни е нашето съгласие.
Неестествено е, че не се раждаш облечен,
с неоправена папийонка и сандали,
а чак после да ги нахлузваш,
вместо
само да събличаш като люспи годините,
за да стигнеш накрая оная помпичка на кръвта,
с която свършва логиката и почва тишината.
Тишината - медена филия, бръмчи обидена пчела.
Айде да си отворим врата в огъня,
който подпира този мост, този балкон с назъбен парапет,
където един манекен се разхожда.