ИСКЪР

Искърът, това пространство тънко
от вода,
стиснато сред каменните лапи,
и широколистните прегръдки.
Вгледаш ли се -
наранено е със камъни отвътре,
бъбреци на съпротивата
отвътре - разпознати по раздиранията,
с които устояват бялата си същност,
ерупции върху пътуващото зеленикаво туловище,
леглото, обещанието за море,
през Голямата река. Голяма,
разграничила два езика,
разподобила равнина на две,
летописите и, апетити също два,
наричани съседни, но всъщност
прехвърлянията отсам, оттатък
са записани със вероломства, подозрения -
инстинктите на хищник,
вторачен да преполови и умъртви.
Преди да стане дунав,
вътре всичко в нас било е Искър -
от нагромоздени хаотични планини,
плешивости,
плашливи къщи, струпани в меандрите,
струни,
вторачени в движението, слизането, бързането,
отнасянето на землистите товари
другаде,
където успокоени,
събират корени, изблици на хлорофил,
кръстосвания и мутации,
благополучие, различности,
което вече не е планина,
и не е ярост,
и не е отчаяние.
Плитка от вода разплита равното.
Отчуждена от всичките ни отражения
за "по-високо нема..."
отнася нещо от каменните ни глави,
от базалтовите ни въртопи,
от къщите - кирпичени, и тухлени,
от плет, натъпкан с пръст,
дърво
и почернели навици,
съшити от инат.
Но въпреки многогодишната си неподвижност, покривите
са вторачени. Непоносимо отразени са
в движението, блясъка, динамиката -
Искър,
пространството притиснато
и оцеляло, сякаш пише своя Тора
на иврит хилядолетен, който
юдеите не са прочели,
но познават.
И който трябва да избродим пеш преди
пролетта да лумне и да заличи
изстиналата лава, болката и яростта.
Искър е врата отвъд света,
клапа,
която нищичко не обещава,
освен звънтеж, проблясъкът на сребърните риби,
с надежда да нахраним неподвижния като растителност
народ.