СЪЖИВЯВАЩИ ДВИЖЕНИЯ

В търбуха на гарата попаднах
всред човешка бълвоч,
така сроден се усетих
сред мешавицата, поприседнала
сред откъсляци движение
сред прахолията смръщена,
че ми проблесна вътре
подобно менажерия замръзнали усойници,
подобно златен шип във прешлена забол се,
подобно гъбата, пробягала по черната дъска
и с бели устни не може да се изтрие,
единствено удари върху боята.
Преобръща ме търбуха гаров
със смукателни движения на локомотивни свирки,
със обещания от неповтарящите се печалби -
билетчета към вътресебеси.
Плямпачи на езици непознати
изтръгват собствения ми език.
Деца заспиващи,
оръфляк, подложил изкуствения си крак
като възглавница.
Джебчии, разносвачи на раса - помия прясна,
да джапаш навътре в своя влак.
Да станеш влак,
да влачиш валчестите си особености -
валсуват твоите въображения,
вербуват минало несъществуващо,
то непонятно се е гнездило в кьошето,
агент без досие.
Агнец съм. И дъхът на гарата ме преобръща
облизан от тая паплач
и лутането безсистемно,
че почва да ми се живее -
набучил смъртоносно времето,
стоя, облян в кръвта му.
Подсказват ми, че винаги разпарянията му зарастват,
ала така е радостно да го изриташ във ташаците,
да го видиш как се привежда, опулило очи,
като че се кланя,
преди да те притисне и премачка,
преди да ти изскубне трите залъка от кислород,
които по погрешка изтърва преди години.
Събужда се локомотивът парен
вътре в мен,
ревейки, пушейки, врещейки с откачени свистъци,
и аз съм част от тази каша,
несмляна още,
топла, бликаща,
която напиращото развиделяване
повръща
и присяда облекчено
върху гърба на съживялото гъмжило -
една клокотница в търбуха гара.