Лъчезар Лозанов

web

Гарата се отлепя бавно и безпощадно от очите ми с неистова болка, сякаш лицето е срастнало с перона. Лицето ми отразява като вдлъбнато огледало силуета на Артемида - тънък, гъвкав, развян от вятъра, устойчив и бял.

Вагонът потраква напевно, скъсал възможността очите да поглъщат, но отражението е впръскано на капки в зениците, преповторено от сълзите, гори, незасегнато от разреза на едно отдалечаване. Това е Артемида - тънкият профил с тръпнещи ноздри, които улавят десетките миризми и пътеките на дивеча. Учудено трепва веждата - властна доверчивост, тихо съчувствие, съкрушителна увереност в посоката на своята последна фраза. Вече си представям как се обръща и пъстроцветните пера от краищата на снопчето стрели в чантата и закача шлифера на съседния изпращач, груб, недодялан мъж с два сака продукти, току-що пренесени от село. Тя се обгръща в себе си, крачи мълчаливо до тролейбусната спирка, където ще се смеси с навалицата, недосегаема, невидима за очите на всекидневния гражданин. Божествен или авантюристичен, характерът й бе необяснима смес от крайности, покоряващ, макар лишен от всяка логичност... Стринката с пазарската чанта се мръщи - тези пъстроцветни, остри снопчета я драскат отстрани и е възможно да скъсат дрехата на най-неподходящото място.

Завръщам се отново в купето, все още прав. Вглеждам се в огледалото над седалките и виждам как постепенно лицето ми обраства с четина, зъбите ми се удължават - два бивника, разтеглят се и бялват над сумтяща зурла. От огледалото се втренчват две мънистени свински очи, бляскави, кръгли и остри. Ръцете, краката се вкоравяват и рогови образувания ме заставят да приклекна и да седна на седалката, почти против волята си. Моето тежко глиганско дишане постепенно се учестява, а съседите се дръпват слисани, затварят се в себе си от недоумение, мълчат подозрително. Миризмата на глиган ги дразни.

Всъщност волята на Артемида ме превръща в глиган. Зениците, в които съм впръскан. Иначе бях герой, журналист, търсач на истината. Голите зъбери в ония области, където живеехме, ме принуждаваха да бъда смел, търпелив. Обичах риска, обичах да събирам сумтящия уплашен дивеч в стадо, да дръпна хламидата на богинята и всички да се вкаменят от изумление. Забавно е. Дивечът си е дивеч. Хапането, ударите на съпротивляващите се боляха, бяха кървави понякога, но без сериозни последствия. Дъхът на Артемида за секунди затваряше прорезите, спираше кръвта, белезите се втвърдяваха и изписваха поредния енигматичен знак, по който се познаваха привилигерованите.

Всъщност насред тракането на влака, насред глуповатите спорове "кой кого" на разгневените съжители, аз се връщах към поръчението, което беше първият забит връх в моята твърда, почти желязна козина, който светеше до бяло, давеше дъха ми в мътилка от болка и гняв, но ме вдигаше на крака за живот, стягаше тялото, втвърдяваше краищата на двата ослепителни бивника, жадуваше удари, кръв. Бях разрушението, защото Артемида желаеше това, бях ударът и разрезът, защото някой трябваше да поеме вината, а боговете не я познават. Тя беше крехка и съвършена в своя учуден поглед, в своя копнеж да обладава, опакована в съвършения си егоизъм, сякаш монада, непроницаема за обикновените стихии на делничния човек. Прекрасна и безсмъртна като злото, което неотделимо лъхаше от великолепните й дела. Артемида присъстваше навсякъде.

Всъщност тичах към своето минало, за да опустошавам и разрушавам Калидон. Кой точно и за какво се беше провинил, не знаех. Знаех, че в този вкостенял пейзаж от панелни хралупи се крият страхливи и треперещи пламъчета, които хлопваха своите клепачи, щом усетеха необичайната ми глиганска миризма. Не тази врата, не тази табела. Инстинктът ме тласка безпогрешно - ето я! Но това е нейната врата? Сърцето, което трябва да прикова с удар, да смачкам и разровя, е голо, равнодушно, почти уверено в своята недосегаемост. Отначало дори не усеща пращенето от моя удар. Объркан стои, отровата, болката, незарастващият процеп го усеща предимно вечер, на свечеряване, нощем, когато е държал Артемида в пазарската си чанта. Това е гневът й. Нейният гняв, защото моя го нямам никакъв. Върша всичко методично, хладнокръвно, почти като убиец. Никакво угризение, това е способност, която се добива тук и сега с нейно участие. Нещо като анастезия, за да се свърши по-бързо веднъж завинаги. Утре наркозата изчезва, въжетата на вътрешната ерозия се опъват, но днес всичко звънти, прицелено смъртоносно. Той още не разбира огромната рана. Но ще има време. Докато го погълне, докато превие непокорния му силует. И него, и потомството му.

Вагонът капе. Жената вляво с гнуслива гримаса намеква, че ме е разпознала, но ме търпи от немай къде. Бивниците ми, твърде неудобни за това тясно пространство, я респектират. Почти е отвратена, но и прилепена към странното си, почти магнетично, любопитство, което кара тънките й пръсти с вестника да потреперват. Погнуса или метастазата на бавен, овъгляващ порок? Равнодушен съм. Паметта ми е прицелена в друго.

Всъщност ударът беше срещу онази огромна глинена тумба, пълна с изтънчено вино, което оцветяваше живота на мнозина амбициозни млади хора. Кандидат герои. Кандидат-херкулесовци. Кандидат-тезеевци, одисеевци и язоновци. Подвигът беше същност на техния живот. Погледите им бяха вковани в нея. Артемида, или имената, които заимстваше от седемте хълма на Олимп, както ръкавиците за театрално изпълнение.

Те не знаеха, че тя е така уверена, така съвършена, че смехът й се чупеше на кристални дипли, единствено защото моите невидими остри бивни сумтяха и сочеха техния корем, крехките им ръце и мозъци. Артемида се забавляваше - ту беше сърна, ту калугерица с трепетлив крясък. Можеше да се мерне като сова или плавно кръжеше на широки кръгове над главите им, защото... Защото бяха зъбите и стоманената ми козина. Кой можеше да ги предположи зад коженото връхно яке, зад телените рамки на очилата и тънкия римски профил. Разбираха, че става нещо необичайно, когато копията, стрелите, брадвите се чупеха като шоколадени клечки и тя се преобразяваше неуловима, невидима, недокосната.

Умираха мнозина. Мъжествено, мълчаливо, без плач. Потъваха глухо я в бизнеса, я във всекидневния леген на собствената си самота, която не беше друго освен собствената им кръв, изтичаща, дива, неовладяна. Те умираха за онзи свят, в който живеехме, минаваха с Харон и оставаха на скалистия пуст остров, където законът беше един и неотменим - да се повтаряш, подобно на Тантал, без надежда, върху един и същ хоризонт, без врата, без полъх. Безпощадните ми зъби идеха от мозъка - един постоянно въртящ се точилен камък, предизвикващ звънтежа на остриетата, напояващ с отровата на анализа, съмнението. Вагонът и огледалото в него. Виждах същите неоспорими бивници, които не винаги околните съзираха, но отгатваха безпогрешно. Посоката им беше прицелена в жени, достатъчно смазани в този дълбоководен потоп от камъни с човешки лица. Жени, вързани от един метален закон, теглеха своите топузи над вълните - полуудавени, достойни за милост, състрадание, помощ. Може би имаха нужда от минута, нека всяка да си поеме дъх, да се превърне в човек, риба, звезда. Моите бивници се забавляваха. Повдигах леко крехките им тела, за да ги окуража и да се наслаждавам на ужаса от удара, който разкъсваше последните им въздушни илюзии, последните парчета от бели дробове, неогризани от общата проказа на тезгяхното мислене. Всички те - примирени под погледа на своите купувачи, образец за вечерна пържола с чер пипер и чаша вино. Цвъртежът им беше тих, подземен. Не мислех да обичам - угасваше и последният човек, стар, смазан, самотен, който беше причината да имам очи, мускули, живот, страст, посока. Родовата му тъга се протягаше като метастаза към смъртта, като единствена опора да докосне през твърдата ми козина моето сърце, но аз отръсквах могъщото си тяло и продължавах своя опустошителен бяг през областта Калидония. Макар че първата рана, която Артемида ми нанесе, внезапно, без причина, беше страхът. Кълбо от гърчеща се бодлива тел изпълзя отвътре през сребристата цев на стрелата. Изненадващо, откъм гърба. Знаех, че ловците се събират. Знаех, че нечуваните предизвикателства събират в подземна щерна гнева, унижението, безумния порив на мнозина млади бляскави умове. Копия, щитове, колчани, всичко подготвяше своя изблик и стягаше примката. Знаех, че там някъде съществува Мелеагър - едър, с могъщи мищци, с неуплашен, бистър, предизвикателен поглед. Той просто не беше събуден за своя час на триумф, на слава, на възторг. Знаех, че съм обречен на неговите остриета, но не можех да се спра, не исках. Ако спирах за миг, настигаха ме унижението, горчилката, гордостта, оная непреодолима лепкава отрова на победения, която го запраща сред хиляди себеподобни, лишени от неповторимото си лице, от впечатания в паметта на времето релеф, безименни, неразличими. Търсех срещата с цялата ярост, с тежката и неповратлива верига от кръвопролития, които бях нанизал подире си.

Знаех силата, знаех изхода, знаех. Но не можех да плача, да се самосъжалявам, да хриптя за милост. Милостта беше по-страшна, по-мръсна, по-подла от смъртта. Отчаянието и яростта бяха огромни, бяха моето сърце, трепетно, разширено, хлопащо на пресекулки, но вкоренено в своята уродлива стремителна съдба.

Знаех хотела, знаех пиршеството, знаех глутницата герои, която ще спори за моето тяло. Те ме канеха като герой сред всички тях.

Не, всъщност канеше ме тя, Артемида. Две седмици слънчево и свободно време, само двамата - айсберг сред огромната планина от раздяла и страдание, блестящата награда за безупречната жестокост и вярност. Там, през онези неопределени, божествени очи аз не бях тежкото освирепяло, сумтящо, бъхтащо животно, което всява ужас. Там, преобразен от очите й, от докосванията й, бях Тезей, Язон, Хектор едновременно. Безупречен костюм, дипломатическо куфарче, усмивка, интелектуален спор, танц, вълнуващи нощи - дрехите на Артемида, разхвърляни по пода на целия луксозен, полуосветен апартамент. Но тогава, далече, в един друг град, аз се опитах да надзърна. Разпъвах се за първи път върху въпроса човешки стихии ли са събрани в душата на Артемида? Колко, какви? Проницаема ли е тя за моята сила, или овързан с предопределена съдба, аз бях слепия камък, хвърлен от жадната й ръка? За пръв път скъсах въжетата и не се подчиних. Кратка, давеща свобода! Като припламване... Проблясването всъщност беше пъстроцветната опашка на стрела. Усетих смъртоносния режещ удар почти осезателно, дълбоко в себе си - хидра, която бавно отваряше крилата и ноктите си да облети вкочаненото, обливащо се в пот тяло.

Калидонският лов започваше. Артемида беше захвърлила пазарската чанта, блестеше с огърлици и аметисти, беше се превърнала в Аталанта. Не я болеше, богините не познават това чувство. Тя вече имаше своя герой, който аз носех в душата си от деня на своята вярност. Мелеагър. Беше от друг свят - хармоничен и красив. Владееше сферите на познанието там, където за самата богиня не беше достъпно. Не изпитваше ревност, злоба, не виждаше моята уродливост. Носеше своите математически проекти така, както се носеше стихотворение. Беше възторжен и мъдър, вкостенял и великодушен. Без значение, защото Аталанта беше пред него. Виждаше бялото й тяло, водовъртежите, възторжения й ловджийски нюх, блясъка на голото й бедро, звънтежа на издъхващата тетива, мелодията на стрелата. Всичко е срещу мен - ударите, копията, глутницата псета, хрущенето на живи кости и най-накрая завършващият смъртоносен удар на Мелеагър. Аз бих могъл сега, пътувайки във влака, да му разкажа бъдещата съдба. Около моята глава вече спорят. Тя се тръшва под светкавичната болка почти с облекчение и потъва в алена локва. Всичко тук лепне - смъртта има своята температура, своето бълнуване, своето скитане през всичките девет кръга на задушливия ад - от предателството до самозаличаването на изминалото време, на собствения образ-лице, шанс за съществуване. Досадно е да разказвам. Сега думата ми е за Мелеагър. Влязъл е в примките на възторга, на неудържимата жажда да преодолява, да нанася удари, да живее. И аз, преминавайки реката с влака на Харон, му завиждам. Живях и страдах, пронизвайки с неукротимото си чувство добро и лошо. Лишавах от живот и освобождавах за живот, смесвах стихиите, защото бях острие, запратено в човешкото пространство с поръката на Артемида. Съвършеното предателство е липсата на неговото външно проявление - то е триумф да прекрачиш границата на един нов свят, да си слънчев червей, издълбал хралупа от познание чрез сетива, копнеж, ускорение, жадност. Съвършеното предателство е патент на боговете. На Мелеагър му предстои да преживее това. Около моята глава вече спорят. Назрява оня удар, който ще му отнеме най-скъпото. И главнята на неговия живот е запалена, а тя ще свети не толкова дълго. После го очаква същия влак на Харон, същия вагон с едно огледало, в което ще наблюдава как блестящото му лице обраства с козина, краката му се обличат в копита, а бивниците са изпочупени и не плашат никого, ако, дремещ, ги блъска о стъклото на прозореца. От този влак се слиза на гарата на Отвъдния свят, където всички ние сме делнични хора. Звънят трамваи, редим се на опашки, псуваме правителството. И само случайни пролуки в някой слънчев дъждовен ден, видим ли някоя 16-годишна Артемида да се усмихва, изопната от възторг и неспокойствие, седнала насред всекидневния тротоар; раздира ни усещането, че съществуваше един друг живот, който не можем да изживеем вече, но напира, напира, сякаш все още не сме съвсем мъртви.