Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖИВЕЙТЕ, ЗА ДА НЕ ЖИВЕЯ ВМЕСТО ВАС...

Лиза Мороз

web

Вече си бях помислил, че нищо на света не може да ме учуди, но той успя.

Ню Орлиънс е напълно тъмен град нощем, а улиците са бездънно кални. И мирише. В началото тези миризми ме побъркваха. Не можех да въприемам всичко наведнъж... но има една миризма, която потискаше всички останали- миризмата на смърт, излъчвана от самия мен. Смърдя!

Плъхове, щуращи се между кожените ми ботуши, силният аромат на слабо вино, носещ се от изхвърлената на улицата счупена бъчва, лек парфюм, довят отнякъде... огледах се. Отстрани паднала кърпичка с инициал В. Т. Погледнах пак и забелязах парчета стъкло, една игла, обелки от картофи... очите ми пронизваха мрака. Защо използвам изобщо думата мрак! Та аз виждам само през нощта. Въобще не мога да се освободя от тази мъка да говоря така, както го правех преди. Казвам “синьото небе” - та то за мен никога не е синьо! И морето не е! И тревата никога не е зелена! Аз ги виждам в съвсем други цветове, или направо казано, без никакви цветове. Аз съзирам, прозирам, улавям топлината и живота...

Унесох се в мисли, когато тези тежки крачки буквално прокънтяха в мрака и ме стреснаха. Повтарям стреснаха, защото аз бях забравил, че има такова чувство, откакто собствените ми реакции бяха станали толкова фини. Някой вървеше към мен с бързи, но отмерени, ритмични и тежки крачки. Вървеше неминуемо, непрекъсваемо и неумолимо... Като заек застинах и зачаках.

Той се появи в полезрението ми много скоро. Беше висок, доста по-висок от мен, но напълно загърнат в черна пелерина с качулка. Приличаше на монах, а като че и такъв си беше. Сигурен съм, че ме видя веднага, надуши ме дори, но не го показа. Мина покрай мен и аз съвсем по навик вдишах аромата, за да го проуча - възраст, здравословно състояние, хранителни навици, местоживеене, и когато напоеният въздух влезе в ноздрите ми, аз не усетих нищо... абсолютно нищо!!! Според обонянието ми него го нямаше. Но зрението ми казваше друго. Тръгнах след него, продължавайки напразно да душа и спазвайки неговата крачка и след като повървях доста време, той ме изведе направо към църквата, отвори портата и се обърна, за да ме погледне. Напрегнах се до крайност, но не можах да видя лицето му. После влезе и затвори. Аз останах отпред.

Постоях малко и тръгнах към къщи. Още от отдолу чух дрезгавия глас на Доменик, сипещ горещи, яростни, тук-таме неразбираеми клетви. Нещо не беше наред. Не бях го чувал да говори така, откакто подпалих в собственият си бяс фамилното си имение.

Отворих вратата и го съзрях. Държеше в ръката си разкъсаната си риза. Щом ме видя, я хвърли на пода. Аз мълчаливо я вдигнах и я разгледах. Любимата му риза - изключителна коприна, най-фина дантела...

Той ме гледаше, чакаше да го попитам:

- Какво е станало?

- Взех хищника за жертва и бях наказан.

Не можех да проумея какво ми казва. Борил се е с мечка?

- Не разбирам!

- Минавах към старите квартали и докато се провирах през този лабиринт, налетях на едно нещо - той вече крещеше с пълна сила - казвам едно нещо, защото не знам какво е! Прилича на човек, но определено не е! Реших да го проуча, но то ме хвана и ме смачка! Сгрешил съм, Дениз, бил съм в страхотна заблуда като съм смятал, че ние сме най-голямото чудо на природата. И то не беше илюзия, а нещо от плът и кръв! То ме удари! - после пак така рязко кротна и се сви - Господи, за кръвта не съм сигурен...

- Не споменавай името Господне ... - глухо измърморих аз. - Направи ми тази услуга. Аз също го срещнах при чумавите, тръгнах след него и го изпратих до църквата, но то не ме закачи. Самозабравил си се.

Той се приближи до мен толкова плътно, че виждах тънките кръвоносни съдове, минаващи под полупрозрачната му кожа и зашептя:

- Дениз, аз съм на почти 200 години и допреди 15 минути бях сигурен, че няма нещо, което да може да заплаши живота ми, освен себеподобните ми. Но това нещо не е като нас и ти си го разбрал също така добре.

- Да, но то не търси нас. Ако не го закачаме и то няма да ни закача. Вървях след него около половин час, то дори не се обърна.

- Ще ти призная, че няма да се успокоя, докато не разбера какво е. Винаги съм подозирал, че то съществува, винаги съм го търсил подсъзнателно. Нима не се досещаш, че то е ключът към нас самите, то е този, който може да ни отговори на въпросите... Помисли, Дениз. Трябва да го намерим, обезателно да го намерим.

Ясно виждах, че Доменик е изпаднал в истерия. Мяткаше се като животно, накрая се закачи на рамката на верандата и увисна надолу с главата. Гледайки лицето му, неволно си спомних за вчерашната нощ и плачещата проститутка. Дали я болеше? Този въпрос често ме мъчеше. Аз казвах “Спокойно, няма да боли”, но никога не успявах да получа потвърждение за това. Но аз самият би трябвало да го знам, нали го изпитах. Не, нищо не знам, защото аз също умрях тогава. Умряха старите ми усещания и аз не мога да си ги спомня. Не си спомням, макар че толкова ми се иска. Искам да върна вкуса на виното, на месото, вкуса на потта... потръпвам от възбуда и от мъка, но не мога - единственият вкус, който има в моето съзнание, е на кръв, прясна, топла, нежна и млада.

И аз съм нервен, но не се издавам. Не мога да откъсна мисли от него, пак връщам събитията назад и преглеждам всеки детайл. Той е истински, също като мен, тежи, раздвижва въздуха, но не мирише, не диша... през целия път нямаше нито едно вдишване. Не мога да чакам, не виждам и защо. Тръгнах обратно към църквата.

Хората вярват, че ние се страхуваме от църквите и че при вида на разпятието хукваме да бягаме... каква глупост. Единственото, което ни убива, е слънчевата светлина. Защо? Доменик е толкова прав. Имам милиони въпроси в главата си и няма кой да ми отговори на тях. Но той сигурно може, той сигурно е... през главата ми мина думата “бог” и целият изтръпнах. Ами ако е вярно, ако бог съществува и ме вижда. Защо го допуска?! Защо е позволил да съществуваме? Каква цел е преследвал той, създавайки ме такъв, давайки ми почти базсмъртно тяло? Защооооооооооо... крещя в нощта. Ехото дрънчи из пустите улички. Едно куче уплашено хуква нанякъде.

Стигнах до църквата и влязох бързо-бързо, за да не си позволя да се уплаша. В момента, в който отворих голямата църковна врата, музиката се нахвърли върху мен. Тежка, властна и заплашителна. В мрака виждах статуите, разпръснати из голямото помещение. Някакви странни сини сенки играеха по тях, променяйки лицата им. Те мигаха, мръщеха се, подсмихваха се на някакви свои си неща. Аз се тресях като лист. Обхвана ме панически страх и аз побягнах назад. Но къде мога да се скрия от себе си?

Не посмях да изляза през следващата нощ, макар и да седях часове наред на верандата. Топлият въздух галеше бледата ми кожа, а вятърът разрошваше дългите ми коси. Поне това ми остана... Звездите, те никога няма да ме изоставят. До последната ми нощ.

Гладът ме накара да изляза. Намерих една полуприпаднала старица. Беше болна от туберкулоза. Седеше отпуснато, облегната на каменната стена и ме гледаше спокойно, докато се приближавах. В погледа й улових симпатия... не беше за първи път, но винаги ме шокираше. Най-силно се стрясках, когато ме гледаха младите жени. В техния поглед имаше толкова силна емоция, че нещо много дълбоко в мен се пробуждаше, аз се затичвах към тях, прегръщах ги страстно и ги убивах, достигайки до такова удоволствие..., завършващо с такава мъка. Не исках те да умират. Не исках да се вкочаняват и да не мърдат, да не дишат и да не шептят нежни думи. Как да ги спася? Какво да направя, за да останат до мен. Да ги превърна в копие на себе си. Но тогава те нямаше да бъдат вече нищо от това, което толкова ме привличаше в тях.

Но старицата ме гледаше кротко. Аз клекнах до нея и се вгледах в лицето й. Беше болно, измъчено, но благородно... Когато се наведох над врата й, тя блаженно затвори очи. Тя знаеше и искаше. Това ме успокои.

Връщах се бавно, спокойно. Изкачих стълбата и влязох в хола. Доменик вече бе там, седнал на креслото срещу верандата. Те двамата ме чакаха.

Двамата.

Имаше много, много къса и съвсем бяла коса. Две дълбоки и стъкленосини очи. Голяма, но безчувствена строга уста и фин, продълговат нос. Може би дяволът изглеждаше така, но бог - не. Не.

Седнах на свободния стол. Доменик ме гледаше уплашено. Той се бе побъркал. В погледа му нямаше и следа от онзи арогантен, брилянтен и артистичен демон, с който се бях запознал. Имаше само лудост.

Другият проследи погледа ми, проследи мислите ми и каза:

- Това е ирония. Вас ви убива именно това, което вие толкова цените - времето. Времето минава. Светът се променя, а вие - не. Накрая оставате толкова сами и каквото и да правите, не можете отново да се върнете сред хората. Погледни го. Той е свършен. Самотата го уби.

Мълчах съсредоточен върху думите му и си спомних семейството на Адела и моите нощни дежурства до прозореца й. Господи, колко я желаех, но това беше загубено, погубено, мъртво - както и стана. Аз я убих. Осъзнах, че сега тя почваше да убива мен. И всички други щяха да ме разлагат бавно и мъчително, докато един ден...

Вече мислех за това, но още не смеех, отровата се просмукваше, но не ме беше заляла до горе.

Една хубава сутрин, от онези, които очите ми виждаха преди толкова време, щях да изляза от белия си ковчег, да съблека тези ненужни парцали и да отворя дървените капаци на верандата.

Слънчевата светлина ще нахлуе на огромни, ярки, вълшебни снопове вътре, ще изгори и измете мрака завинаги. Аз ще изляза навън, ще погледна напред, за да видя деня и ще умра.

И знам, че ще боли, но ще имам достатъчно време да гледам, да гледам, да гледам отново деня.

Аз обичах... Винаги съм обичал. Дори сега не мога да не обичам. Моят живот беше моята любов към майка ми, към сестра ми, към Марта, към онова същество, което не успя да живее... Тогава желаех смъртта, но не знаех какво всъщност искам. И тя ме чу и ме взе. Направи ме свой роб.

...не мога да ви премахна, вие все още сте хора...

как започна и как завърши - не разбрах. Но го почувствах толкова силно, че щях да се изповръщам. Отвътре едно по едно започнаха да изплуват старите чувства, водени от страха и градиращи до смазваща болка. Болка. Бях те забравил, скъпа приятелко, здравей. Добре дошла отново в моето тяло и моето съзнание. Накъде ще поемем сега отново заедно.

Но тя си отиде все така бързо, както бе дошла. Отворих очи от унеса си и видях стичащата се по пода към ботушите ми кръв. Доменик стоеше на колене на пода и устата му бълваше тласъщи все още прясна кръв. Все пак вампирите умират.

Сигурно бях по-силният, защото устоях на удара, но Доменик не успя. Той продължаваше да се излива, да се сбръчква и да се гърчи. Не можех да го гледам, но не можех и да откъсна очи от него.

Агонията ме блокираше и не можех да направя друго освен да плача. Сълзите падаха бързо-бързо като водопад надолу в червената локва. Накрая едно странно нещо, приличащо на изсушена кожена торба с кокали се срина на земята и престана да мърда.

Другият прескочи през верандата и изчезна.

Сега ти разсказвам това, човеко, защото след дни аз самият ще стана на 200 години. Тогава бях толкова млад, толкова истински... бях почти човек и може би това ме спаси. Въпреки че едва ли ще оцелея, ако го срещна, аз го търся през цялото време. Нека умра! Нека! Но само да ми каже ЗАЩО... друго не искам...

- но тогава няма да видиш слънцето, утрото...

Ние се въртим в кръг като влюбени в себе си птици и не можем да се откъснем от този постоянен маршрут. А аз знам, моите болни от усещания сензори ми казват, че има и други врати, други пътища и други места. Има друго освен това, което ние виждаме, чуваме, надушваме...

- но твоите сетива са много по-изострени...

Несравнимо по-изострени! В моя свят няма мъртви неща, дори и мъртъвците имат свой живот. Аз мога да чувам как дървото живее, диша, расте... затова и усещам, че има алтернатива. Не, това не е алтернатива, а по-скоро друга, истинска част от света.

- за какво съм ти аз?

Аз съм неограничен от времето, от пространството или от хората. Ограничен съм от слънцето. Моите дни са нощи. Аз ги пропускам и не мога да променя това. Искам да си моето тяло денем.

- ще се вселиш в тялото ми?

Не! Ха-ха! Аз не съм извънземно от филмите, които гледате... господи, колко обичам киното...

- защо?

Заради изгревите, синьото небе, зелената трева... Най-накрая аз ги видях в киносалона. Хората ми ги върнаха. Погледни се... ти си толкова красив, нежен, плътен... ти възбуждаш сетивата ми неимоверно... ти ме привличаш така, както теб те привлича голата гръд на любимата ти жена. Не се стряскай, умея да се контролирам и не ще те нараня. Помогни ми, човеко!

- но защо аз?

Заради търсещите ти очи и познанието, скрито в главата ти. Наблюдавам те от доста време. Следвах те по цели нощи от деня, в който те видях. Влюбих се в теб и в твоятя сила за живот. В твоето търсене. Ти имаш самотна и жадна душа. Но нека не те натоварвам повече с думите си, ти едва ли ще ги разбереш, поне засега. Тръгни след мен, после ти ще ме поведеш. И двамата нямаме нищо за губене освен себе си.

 

* * *

Стряскаше ме. Застанал под светлината на неоновите лампи, бе бял като мраморна статуя. Мислех си дали приживе е бил толкова красив, колкото е сега. Нечовешки красив и одухотворен. От искрящите му очи бликаше емоция и интелект със сила, непозната за мен. Страшна, хипнотизираща и очароваща ме сила. Бях готов да го следвам, докъдето пожелаеше и докогато можех да се движа. Обещаваше ми опияняващо познание и нов живот. Страхът отстъпваше място на необяснимо доверие и симпатия.

Той си отиде също така, както бе дошъл - изпари се в нощта, но ми остави послание и задача. Пусна капки от отровната си кръв в душата ми и аз се оказах заразен.

Имах нужда да споделя, да излея свръхсилната си емоция и потърсих първия човек. Намерих го в монитора на компютъра си. Едно светещо име на един далечен човек. Написах му:

“здравей, уплашен съм, превъзбуден съм, искам да споделя...”

Получих бърз отговор:

“сподели, за това не се плаща - поне при мен”

“контактувах с някого, когото още не мога да възприема с всичките си сетива, някакъв мираж, някакво дяволско чудо”

“мъж ли си или жена?”

“мъж”

“ясно, и такива мадами има, надявам се и тя да си е помислила същото за теб”

“не, няма нищо общо... нищо общо... дори не знам как да ти кажа, ще ме сметнеш за луд!”

“не се сещам за друго, освен да си видял някое извънземно или какво..., какво толкова е направил, че те е шашнал?”

“видях демон, истински, материален, прекрасен и ужасен едновременно, той говори с мен. Изпитвам страх и страхотно удоволствие...”

“вдигнал ти се е адреналина... в момента си малко луднал...”

“да, много, много луднал, не ти досаждам нали...”

“не, никак. Оттук усещам твоите чувства... все едно ги предаваш на буквите, с които пишеш... разкажи ми повече”

“не знам дали съм го разбрал, но той иска да намери нещо като четвъртото измерение, той не вярва, че светът е това, което ние виждаме, чуваме и усещаме. Макар и по-съвършен от нас, той има само предчувствие за това, но не може да намери конкретния изход от това затворено пространство и иска помощ от мен”

“а ти как ще му помогнеш?”

“не знам, нямам представа...”

“аз мисля, че той малко се е объркал, макар и да е много прав”

“не те разбирам”

“има друго нещо, но то не е навън, където е тръгнал да го търси - то е вътре...”

“продължавай...”

“както си седнал на стола си, вгледай се по-внимателно в тези малки букви пред теб, не гледай другото, не мисли за другото, а мисли само за пътя, който се вижда отпред... виждаш ли го... виждаш ли го как се извива...”

“не...”

“човекът е обвивка със съдържание... съдържанието е неподлежащо на обяснение, то не е морално, не е материално, не се измерва нито с една от нашите мерки, защото те са пригодени за ограничения ни свят. Пътят криволичи между пролуките във всички тези преградни стени, които видимият ти свят е изградил, за да те предпази, но и ограничи... криволичи между всичките ти отработени емоции и чувства, с които ти си се опитал да въведеш ред в себе си, докато не достигне до най-вътре. Обратният път към самия себе си, към АЗ-а”

“а какво има там - накрая”

“не знам... аз все още съм на пътя, но съм имал смелостта да го поема. Време е да тръгвам, лека нощ”

Разпечатах целия разговор, пъхнах го в джоба си и изгасих лампите. Седнах на стълбите пред офиса и зачаках следващото чудо за тази вечер.

Седях, седях на камъка и се унасях в бълнувания, защото не можех да заспя. Изпаднал в едно от тях, се стреснах рязко от чувството за допир и видях навело се над мен момче. Опитваше се да ми бръкне в джоба. Хванах ръката му в моята, задържах го да не побегне и когато престана да се дърпа, извадих разпечатката от джоба си, подадох му я и казах:

- Можеш ли да четеш?

- Мога.

- Чети тогава, високо и ясно, за да те чувам добре.

Той зачете, първо боязливо, поглеждайки ме, после вторачено и леко раздразнено, накрая нетърпеливо и любопитно. Беше 16-17 годишен, рус и рошав, малко мръсен и малко скъсан.

- Ама к`во е това? Нек`ва книга или сценарий за филм?

Поклатих отрицателно глава.

- Ама ти си го писал на някой и той ти е отговарял?

Поклатих положително глава.

- Ама т`ва е няква философия, то вечер човек на т`ва го избива. Шъ седна до тебе, че се уморих днеска много.

Настани се и ме потупа свойски, видя, че премигнах:

- Ама ти не се сърди, аз такова, така съм свикнал кат видя някой приятел и бам една отзад... ма ти да не вземеш и ти да ми шатнеш една, че кът гледам си баят.

Усмихнах се:

- Нямам такова намерение. Спокойно.

- И такова, извинявай дет ти... то, трябват ми за...

- Не ми казвай, не ме интересува...

- Ама ти мноо си се замислил за т`ва... шъ зема пак да го прочета, макар че да ти каа, те дървена философия е т`ва.

Взе го и се зачете като примигваше и правеше различни физиономии. Досмеша ме.

- Виж пич, т`ва, ако питаш мен е балама-талама... к`во те грее тебе що тъй и що онъй. Ти трябва да го избуташ туй дет` се живее, а пък после к`вото дойде. А ти глей к`во се мъчиш, па и обратно ще се връщаш! Няма брат ми - глупости са т`ва. Вчера като се бях напавкал и минавам по пето, а там на една и размазали мозъка на паважа. Както си вървяло по тротуара и някъв пиян задник я пресовал с кадилака си. Схващаш ли... к`о са мъчиш кат и тебе моат да те светнат ей така, без да разбереш даже. Рано или късно ще станеш пътник по същия тоя път. Разбираш ли ме сега? Зат`ва ходи се прибери при мадамата, сипи си 100 грама и плюй по небето, щот` сега ти е паднало. А на мен ей тъй щот` съм голям отворко, дай четири-пет кинта.

Извадих първата попаднала ми банкнота и му я връчих:

- Бах ти, батка... сигурен ли си?

- Влачи, имам от това.

- Къф ти е проблема тогава - засмя се той, показвайки ми жеста “куку”, и се затича по улицата.

Аз извадих едно листче и старателно си записах думите му, преди да съм забравил дори и една.

 

* * *

Моето удоволствие е постно, празно и просто. Заключава се в подухващия вятър, в росата, паднала преди изгрева на слънцето, в случайното докосване на някой човек до мен. Сякаш нещо ме пронизва парещо, разтърсващо. Зная на какво прилича. Зная защо ми харесва. Двеста години не можаха да убият това ми желание. И моя млад приятел, отказвам да го приема, но ето, че го признах дори на глас - бях влюбен в плътта му. Долен, мръсен, стар и овъргалян в най-голямата гнус вампир. Ако Доменик бе жив, щях да му отмъстя. Щях да го разрежа и разчленя бавно и мъчително. И търсех другия, за да се нахвърля върху него. За да се боря, за да хапя, да дращя и да викам... Верандата не ме оставяше на мира вече нито една от моите нощи. Къщата бе оцеляла след всичките години. Вратата ме очакваше и ме викаше. Но аз се съпротивлявах, живеейки с надеждата, че другият ще се появи, ще се върне и ще ми даде... какво? Какво ще ми даде? Какво чакам? Какво искам? Кой съм аз? Кой е той? Хванах се за главата и се хвърлих през прозореца.

Паднах и костите ми звучно изтракаха върху плочките. Усещах счупванията на черепа си, на гръдния си кош, но те не ме притесняваха. Нямаше да минат и два часа, аз щях да бъда отново цял и напълно здрав. Но имаше болка, един от малкото признаци, по които понякога се уверявах, че съществувам. Още.

Посетих го след две нощи, той ме чакаше и аз знаех, че е изтръпнал от очакване и че има нещо за мен. Когато се спрях на половин метър от крака му, не го повиках, нито му показах, че съм там. Стоях и наблюдавах. Стискаше нервно нещо в ръката си, излъчваше миризма, изпълнена със здраве и пот. Безкрайно ми харесваше - гледах го с толкова смесени чувства. От една страна, ми изглеждаше като агне, което се върти на огъня - толкова сочно, толкова нежно. От друга, този образ ме докарваше до бяс - в никакъв случай, за нищо на света аз не можех да го погубя, за да се нахраня. Не и с него.

За какво ли съм се разкудкудякал така. Той е едно агне, сервирано в чинията на времето си, и ще бъде излапан с пълна наслада от себеподобните си. Може би това е функцията му?!

Той ме забеляза. Прибледня. Извади от чекмеджето две листчета и ми ги подаде. Не ги взех, а продължавах да го гледам:

- Искаш ли да бъдеш мой син, мой приятел, мой...

- Не... вече не искам нищо да търся, прочети това, аз трябва да помисля...

- Имам нужда от теб, загубил съм връзката. Моето време дойде. Тогава Доменик създаде мен, за да го спася, но не успях. Какво говоря! Страх ме е от верандата. Тя вече е готова за мен. Вика ме. Ела с мен там, не е далече. Моля те, поне да изчакаш изгрева до мен и да събереш пепелта. Няма да те докосна, казах ти вече.

- Ще дойда с теб, ще те държа за ръка, както държах дядо си, когато той каза, че отива да умре.

- И умря ли?

- Да, седнал на земята и облегнат на липата, когато отидох да го повикам за вечеря, го видях така, няколко листенца бяха паднали върху косата му.

- Искам няколко листенца да паднат върху косите ми... Искам в ръката си да държа кипарисов клон, той най-добре се съчетава с миризмата на смъртта. Трябва ли да прочета тези листчета.

- Да, трябва, май не си прав.

- Ха, ха... Не е нужно, човеко, аз знам какво пише в тях, но на мен вече ми е все едно. Страх... страх... това е причината на всички причини! Вие си измисляте какви ли не функции, теории и чудесии, за да прикриете, успокоите или поне за малко забравите страха от смъртта. Как ме гледаш, и как не ми вярваш! Не вярваш ли, човеко...

С леко, но мощно движение се протегнах и го сграбчих. Притеглих го до лицето си и изпуснах дъхът си измежду зъбите. Видях озверял, тотален животински страх. Парализиращ. Засмях се и се смях дълго и гръмко, с такова удоволствие, с такава горчивина. Свършено е. И с любовта, и с живота, и с търсенето. Пуснах го, да се свлече на пода. От очите ми потекоха сълзи и аз се обърнах, за да не ги види. После прекрачих пред прозореца и се спуснах надолу. Към вратата на верандата, към изгрева.

 

* * *

Лежах на пода, без да помръдна. Не исках да дишам дори, не бях сигурен, че мога. Бях вкочанен от дъха му. Когато се научих отново да мисля, първото, което се зароди в мозъка ми, бе “жив съм”. Повтарях го отново и отново, виках, ликувах, радвах се и си казвах “аз съм жив”... Мамка му - ЖИВ! Друго не ми бе нужно. Друго не ме интересуваше. Той беше прав. Хиляди пъти прав. Сега всичко ми беше ясно като лунна пътека насред морето. Имах отговор на поне един въпрос... “каквото и да стане, както и да се случи, който и да е - всичко е поправимо освен смъртта”. Не раждането, не детските игри, не приятелите, не любовта, а смъртта е тази, заради която ние блъскаме мозъците си, товарим телата си... мисълта за нея ни води за ръка до момента, в който тя не се яви лично.

Е, аз бях един от онези, избрани, които я погледнаха в очите и могат да разкажат за това. И ще разкажа! Ще кажа на всички ЖИВЕЙТЕ! Живейте хора, защото иначе тя ще живее вместо вас! Не й позволявайте да опакова мозъка ви със страх, да пусне пелената на вечното подозрение и очакване. Дайте й отпор. Вярно е, че тя пак ще победи. И какво от това? За какво ви е да живеете вечно?

Дори и да станете безсмъртни, верандата пак ще ви очаква...

 

© Лиза Мороз, 2001
© Издателство LiterNet, 08. 12. 2001
=============================
Първо издание, електронно.