Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВА ЛЮБОВ НА ИМЕ ЖЕНЯ

Лиза Мороз

web

Мисля, че съм от тия хора, които като им се случи нещо настина важно, го осъзнават едва след дни, понякога седмици и дори години. От тези, които влагат всичко в една цел, а когато тя е постигната, се изпълват с чувство за загуба, а не с триумф и наслаждение. Изобщо не се радвам на себе си. Поне не в момента.

Такива мисли ми се въртят, докато зяпам през прозореца еднообразния пейзаж. Сигурно е, защото не съм си доспал. И съм пушил твърде много вчера, от което имам гаден вкус в устата. Не я оцених тогава, не разбрах всички тези неща, които знам точно сега. Женя, Женя... Пътувам за Търново, за да погреба Женя.

Винаги съм мразил погребенията. Непоносимо събитие. Усещам вътрешната си съпротива срещу присъствието ми на подобно събитие. Не е неуважение към личността на покойния, по-скоро обратното. Не бих искал да виждам този човек, с когото съм водил разговори, с когото съм прекарвал приятни мигове и съм ценял приятелството му, да остане за последно в спомените ми като труп. Труповете са напълно безинтересни. Бих искал да го запазя жив. За себе си. Да си мисля, че просто е заминал надалече и може би някой ден ще получа картичка с море, чайки и весели усмивки.

А Женя. Не, не искам да ходя на погребението й. Ще сляза от автобуса и ще избягам. Ще хвана обратния или защо не, ще отскоча до някоя кръчма и ще се укрия там. Ще се напия и ще заспя, за да пропусна всичко. Не ме е срам от тези ми намерения. Сигурен съм, че няма да издържа гледката. Дори като си мисля, че Женя, тази весела Женя, вече не е... не, няма да отида.

Запознахме се, когато бях още момче. Беше поредното лято, в което родителите ми ме изпратиха на вилата на леля ми, за да си починат от постоянните проблеми, с които ги засипвах. Бяха веселите години на юношеството ми и все по-успешно опъвах нервите на всички възрастни край себе си. Колко... 15,16...

Тя също бе дошла при роднини. Живееха малко по-нагоре в малка къща, с голяма лозница отпред. Пред къщата им постоянно бе вързано магарето на дядо й, мисля, че се казваше Марийка - животно с крайно проклет нрав.

Познавах брат й Борислав - Борката, още от много малък. Играехме с него из околните поляни и в изоставената къща на края на селото. Но с Женя се запознах доста по-късно. Не знам къде се бе крила дотогава, но щом я видях, осъзнах, че е най-важният човек, който съм срещал до момента в живота си.

Макар че бе с няколко години по-голяма от мен, тя беше нисичка, луничава, с весела, разпиляна на всички страни русолява-рижава коса. С блестяща усмивка, напета и игрива. Носеше със себе си една облепена със стикери кухарка, на която подрънкваше различни мелодийки (спомням си съвсем ясно оня изплезен език на стоунс), весело припявайки песни на английски. Разбрах, че учи в английската гимназия в Търново, и ей така, за удоволствие, свири на китара от много години.

Е, аз също бях любител на китарата, но на електрическата и с особено усърдие изтръгвах от нея вопли и ревове, доволно яхнал дисторжъна. Беше времето, когато представата ми за хубава музика се заключаваше в няколко бесни акорда и вой на вълци в тъмна нощ. Имах естествено и група с гръмкото наименование “Агрегат”.

Дали се влюбих в Женя? Незабавно.

Не знам каква щеше да бъде тази история за мен, ако бе приключила с няколкото поредни вечери, които проседяхме пеейки и пиейки под небето. Но се случи нещо, което я направи много по-специална.

В селото кметът или някой от местните големци бе празнувал рождения си ден в сградата на местното училище-читалище. Цяла вечер ние - бандата хулигани, слушахме пиянските им крясъци и викове, долитащи от отворените прозорци, и когато най-накрая, в малките часове на нощта, хората се разотидоха, ние намерихме един все още отворен прозорец и вкупом се вмъкнахме вътре.

О, там беше раят на земята. Имаше в изобилие ядене и пиене, кюфтета, салати, бири и какви ли не други алкохоли. И ние не се поколебахме да се възползваме от този дар на боговете, запретнахме ръкави и се заехме с почистването.

Не помня точно какво сме правили после, колко и какво сме пили и яли. Знам само, че се намерих с Женя в задната стаичка на залата, превърната в склад за столове. Знам, че я целувах лудо, че опипвах хубавото й телце, че коленете ми се подгъваха и едвам поемах дъх. Накрая, седнал гол на един стол просто престанах да бъда девствен завинаги.

Видяхме се и на другото лято, беше даже още по-хубаво. После тя влезе английска филология в Софийския - беше наистина добра. Но по ирония на съдбата, щом се премести в моя град, изгубихме връзка ...

Обичах ли я - да. Боже, обичах я!

Ех, Женя. Седя над втората си водка и си мисля за теб и за онази нощ и знам, че няма начин да отида на погребението ти точно сега. Никога. За нищо на света. Теб, Женя, няма да те дам на смъртта и на някакъв си там Рак. Никакви раци. Раците - вън!

И някак бясно, като отвързани кучета, мислите ми запрепускаха назад към всички ония отминали тръпки и в съзнанието ми се появи една друга женска фигура, която не обичам да си припомням твърде много.

Емилия. Първата жена, която твърдеше, че ме обича. Повтаряше го непрекъснато. По пет-десет пъти на ден. Беше от Пловдив, лекоатлетка. Грациозна, но твърда на пипане, дългокрака и приказлива. Помня блока, апартамента, събота сутрин, когато аз хващах рейса и заминавах при моята малка газела. Тази малка гнусна Емилия, която се таковаше с кого ли не. Уреждаше си срещите дори в мое присъствие. И обичаше, когото й падне, по пет-десет пъти на ден. Но как го правеше! Ако имаше начин да изолирам само тази част от нея, бих бил най-щастливият мъж на земята.

Сигурен ли си? - попита моят вече добре подпийнал вътрешен глас. - Обичаше ли я?

Не. Това беше само спорт. Изцъках. Не, не искам повече Емилии. Тази ми беше достатъчна.

И като сме тръгнали да мислим за това защо не поговорим за Кристина? - каза вътрешният ми глас, обръщайки се дали към мен, дали към пича от съседния стол.

Коя Кристина - онази, дето... о, не!

- Да - отзова се оня от съседния стол - каква е тая Кристина?

Кристина бе първата жена, с която съм се запознавал в чат. Адски романтично наистина. Първо разговори с часове на лична, мейли, разговори по телефона. Облян от щастие и вяра, че ето - най-накрая намерих своята изгубена половинка. Съвършената личност, съвършената жена. М-дааа... Първа среща на сляпо, плахи целувки в ъгъла на заведението. Изобщо, всичко трябваше да бъде идеално. И беше, мама му стара...

След няколко седмици познанство в реалността заминахме за Пловдив, наехме квартирка. Разходки из града, ресторант, бар, бира за вкъщи. Всичко вървеше по план. Това трябваше да бъде съвършената вечер.

Струва ли си да разказвам натам?

Разказвай, разказвай - почнал си вече, довърши си изказването. Не се излагай сега...

То няма какво да разказвам. Трябваше да бъде първият ни секс. Съвършения секс, разбира се... Но не ми стана. Сякаш се бях пренавил. Опитах се да й обясня, но само мърморех някакви глупости. Тя се разплака и се обърна на другата страна. Лежахме така до сутринта, не спахме нито тя, нито аз, накрая аз станах, облякох се и си тръгнах.

Все пак си писахме няколко пъти след това. Извинявахме се взаимно и прочие, но това беше от куртоазия. Сега тя е омъжена и има дете. Не знам повече и не искам нито да я виждам, нито да я срещам!

Обичах ли я - не, аз дори не я познавах!

- Да вземем, да вземем по още една? - вика съседа.

- Вземи, ще ми трябват сили. Пропуснах ли някоя?

- Иска ли питане - вика тоя проклет вътрешен глас. - Какво ще кажеш за Ники.

- Моля ти се, без Ники! Ама хубава девойка беше.

- А, така... - заинтересува се съседът - я кажи, кажи...

Много хубава, не отричам - с големи цици като пъпеши и невероятно дупе. Страшно парче просто. А пиеше като змей, наистина много... Запознахме се на купон, и от купон на купон... така една нощ се намерих в една баня. Тя влезе, естествено гола, лепна се за мен като пиявица и просто ме изсмука. Това май е единственият ми ясен и приятен спомен от нея. Останалото е като издраскан черно-бял филм, накиснат в алкохолни пари.

Имаше ли продължение, нямаше ли - трудно може да се каже. То и няма значение. Важното бе, че същата тази девойка се оказа гадже на мой приятел от детството и аз се бях таковал с нея в собствената му баня на собствения му рожден ден. На един от най-добите ми приятели! На един вече бивш приятел...

Може би е редно да запитам защо винаги правя така? Защо винаги греша? Трябва да има някакво разумно обяснение! Защо съм чукал гаджето на свой приятел седмици наред, без да разбера това, кажете ми? Има едно просто обяснение - явно съм си тъп! Много тъп!

Обичах ли я - да бе! Мразя я тая кучка и в червата си.

Майната й! Да пийнем, нека някой друг й пука гъза, не ме интересува! Барман, водка!

- А Катя?

- А - вика съседът. - Дай за Катя.

Е, Катя - смея ли да кажа нещо лошо. Тя е красива, умна, амбициозна, целеустремена. Тя ме избра една вечер в бара, тя ме взе със себе си, тя си ме има все още - и тяло, и душа заедно и поотделно. В нейния живот всичко е в ред - аз включително. Аз съм това, което тя иска от мен, а тя иска малко - хубав секс със студено питие. И никакви въпроси. Явно пасвам на останалите й аксесоари. Пък може да няма време за куче. Какъв ми е проблемът тогава?

- Е, обичаш ли я? - пита тоя приятел.

- Обичам ли я - може би, по някакъв много особен начин...

Абе голяма гадина е тая жена, но е май най-доброто, което е било до мен до сега.

Без теб Женя, разбира се, мила... хайде сега, няма да се разстройваме и излагаме на обществено място, нали? Ти беше моето слънце, единствена, неповторима...

- Тя не е умряла - обяснявам на пича до мен на бара - смъртта е просто абстракция!

Той кима. Разбира и съчувства. Казва, че жена му чела една книга на Шърли Маклейн за душата и али-бали, дето не ги разбрах. Важното е, че Женя със сигурност не е умряла, дори и според Шърли Маклейн. А на нея аз лично й вярвам. Тя играеше една малка проститутка, дето все я биеха, нали?

- Може би трябва да поръчаме още една водка и да завършим започнатото.

- Нее, хайде да зарежем тая работа и да мислим за друго.

- Че ти можеш ли изобщо да мислиш за нещо друго?

- Не, по цял ден мисля за оная...

- Истината, давай истината!

- Добре де - непоправим съм.

Запознах се с тъй наречената Арабела в един литературен чат, форум или както му викат. Много изискано събрание, все интелигентни хора, образовани и прочие. Заговорихме се за общи неща - оказа се, че имаме сходни интереси в музиката, в изкуството, в литературата и даже общи приятели от миналото. Ма то се случва често. Виждахме се, пихме кафе, както е редно. Стори ми се някак сдъвкана (на фона на Катя повечето жени изглеждат така) и твърде безлична. Забравих я или поне си мислех така.

Скоро ходихме на няколко общи купона. Завързахме някакво приятелство в рамките на добрите познанства, но никога не ми е минавало през ума дори мисълта да се доближа до нея. Докато един ден на една хижа, насред пиянските изпълнения аз просто я хванах, влизайки с взлом в стаята за цигарите си, точно когато се беше нагънала яко с един от моята компания. И край.

Стоях и гледах няколко секунди, преди да дам на заден и да почна да се извинявам. Да бе, бяха безумни извинения... И дотука бяхме с моя вътрешен мир. Не обичам да се анализирам и не знам защо, не разбрах какво стана, защо стана, но от този ден имам само едно желание. Нищо друго не искам. Искам нея. На задна, на фонтанче, мисионерската - просто няма значение как и къде. А най-тъпото е, че всъщност тя не ми харесва, но онази гледка като някакъв безпрекъсваем порнофилм се върти и върти, и върти в главата ми, държейки ме безкрайно зверски надървен. Майко мила... как да се отърва от това.

И какво направи?

Какво ми оставаше? Обадих се по телефона, определихме си среща, видяхме се и аз простичко й казах, че страшно искам да я мина, тя каза, че няма нищо против, а аз й казах, че няма да го направя, защото така съм решил.

Какво ми струваше - не питай. Защо го направих - от някакво извратено кой знае откъде появило се чувство за собствено достойнство. Представяш ли си? Просто за миг осъзнах, че ще бъда не онзи, който минава, а този, който ще бъде минат, и вярвай ми, това ме уплаши...

Колко пъти съм се проклинал за това, не е истина... Какъв ми е проблемът? Какви са тези измислени скрупули? Тя, без съмнение, реши, че съм кръгъл идиот. Аз самият се мисля за идиот. Нещата почнаха да отшумяват, но все още имам осезаемо напрежение в чатала дори като се сетя за нея. И оттогава тя е толкова любезна с мен, толкова отзивчива, мила и внимателна, че често се питам дали, ако все пак я бях нае.ал, нещата нямаше да бъдат по-зле.

Съдейки по миналите ти опити - определено.

Обичам ли я - че на т'ва любов ли му викат? Каква любов, какви пет лева!

Пичът до мен на бара ме погледна съчувствено и се подсмихна под мустак:

- Всички искат, братле, но не винаги става, както го искаш. Но виж се - млад, здрав, прав и кинти като гледам имаш. Ако бях на твое място, нямаше да си губя времето, висейки тук, да знаеш!

Опитвам се да си спомня защо съм тук. И изобщо къде съм. Сглобявам някаква мътна картинка от рейс, път, водка и Женя. Женя?! Днес да не е Денят на страшния съд? Какво става с мен? Защо станаха всички мъртви спомени и се нахвърлиха отгоре ми?

Защото тя е мъртва, глупако! Женя е мъртва - истински, завинаги. Мъртва е твоята първа любов. И за всичките тия години и всичките тия имена, ти не се сети да я потърсиш, да я прегърнеш, да я целунеш отново. Сега е късно, късно! Майка ти идиотска!

“Погребението е свършило отдавна” - казвам на пича на съседния стол.

- Чие погребение - пита ме той.

- На Женя - отговарям аз, - знаеш ли я? Една такава готина, луничава и къдрава ...

- Ах, Женя - оклюмва той. - Не отидох. А тя беше първата ми любов...

 

 

© Лиза Мороз
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2005, № 12 (73)