Някога, много отдавна, в един зелен оазис на средата на каменна пустиня живяло едно момче, което се казвало Хам. То било момче като другите, само че много обичало да пита. Питало за всичко - за палмите, за небето, за звездите, за камилите... На въпросите му отговаряла неговата стара, стара баба. Тя знаела сякаш отговорите на всички въпроси - по цяла вечер отпред пред малката им колиба му разказвала дълги, дълги приказки за това как небето се оженило за земята и се родили хората, и птиците, и камилите.

Един ден в малкия зелен оазис дошъл човек, бял като нажежените камъни на пустинята. Дългата му коса и брада били червени като мед, а очите му сини като ясното небе. Всички хора наизлезли от колибите си, за да видят чудния човек, започнали да гадаят откъде е дошъл и защо ли е толкова странен и бял. Момчето стояло до своята баба и попитало:

- Бабо има ли такова място, където хората са бели като бледната луна и косите им са червени като залязващото слънце?

- Има, момчето ми. Някога отдавна, преди да дойда тук, аз живях в такава страна на север, където един ден в годината слънцето престава да топли и от небето се посипват красиви бели мухи...

- Които хапят?

- Не, не хапят, но колкото са красиви, толкова са и студени. Те започват да покриват цялата земя и скоро става толкова студено, че излееш ли вода на навън, тя става твърда и хлъзгава.

- О, бабо! Наистина ли става така? Не мога да си представя как изглежда това... можеш ли да ми покажеш?

- Не, мили мой. Тази земя, където водата става твърда, е много, много далече оттук.

- А когато порасна, мога ли да отида там?

- Щом този човек е стигнал дотук, защо ти да не можеш да отидеш там?

- О, да! Ще отида. Ще попитам този човек за пътя дотам.

Момчето отишло при странника, който си почивал под една сянка и пиел вода. Седнал до него и се загледал в светлите му лъчисти очи. Мъжът се усмихнал, бръкнал в пазвата си и извадил оттам малко червено топче. Хам го взел, топчето - приличало на странен твърд плод. Не се замислил много и го глътнал на един дъх:

- Какво смело момче си ти - засмял се чужденецът - глътна наведнъж голямата планина на моя роден град.

- Но, чичо, това не беше ли плод?

- Не, това камъче аз откъснах от недрата на една голяма пещера в планината Рила.

- Никога не съм виждал планина. Разкажи ми за планината.

- Тя е като огромен замък от страшни кули - някои по-малки, други по-големи. Върховете й са покрити със сняг, а в низините стадата се хранят със зелената й трева.

- И как да стигна дотам...

- Много просто. Виждаш ли слънцето - то винаги изгрява от изток и залязва на запад. Трябва да вървиш на запад дълго, дълго време. За да не се загубиш, гледай слънцето. Но ти наистина ли искаш да отидеш там? Опасно е!

- Искам. Трябва да видя планината, която прилича на замък, и водата, която е твърда, и красивите студени мухи, и всичко друго...

- Тогава вземи това - човекът отново бръкнал в пазвата си и извадил малко кръгло нещо с две остри стрелки - синя и червена - погледни тук, момче. Това малко нещо показва винаги едно и също, никога не бърка и никога не ще те подведе, запомни това. Синята стрелка показва на север, червената на юг, тук е запад, а тук е изток. Така винаги ще си сигурен, че не си изгубил верния път.

Момчето благодарило на странника и тъй като било вече късно, скрило малката машинка в една тайна дупчица и заспало.

Минали години и малкото момче станало млад мъж. Пълен с енергия, той се носел из каменната пустиня, смеел се на слънцето и сухият вятър развявал черните му къдрици. Всяка вечер излизал до големия кладенец на оазиса, за да целуне черните очи на своята любима и да милва дългите й коси, гледайки красивата пустинна луна.

Всеки път обаче, когато поглеждал луната, сърцето му се свивало от болка, пред очите му изскачал образът на мъртвата му баба, и мислите една по една отново го повеждали към далечната студена земя, където неговата мила баба е била родена.

Един ден, правейки дупки за нова, по-голяма колиба, той намерил нещо блестящо с две стрелки - едната синя, другата червена. Спомнил си тогава за мъжа, бял като дребния пясък, събрал всичко, което имал, в едно малко вързопче и тръгнал на запад - така, както му бил казал много отдавна странникът.

Дни наред той вървял из пустинята и не изпускал поглед от стрелките. Но пустинята сякаш нямала край. Все по-бавно и трудно се движел той. Младото му тяло загубило своите сили, краката отказвали да се движат, очите да виждат, а главата да мисли. Накрая той се строполил подкосен и мракът го обгърнал.

Така, лежащ насред огнената пустиня, го намерили странни хора, покриващи лицето си с бели кърпи, възседнали горди камили. Те го приютили, напоили и разтрили втвърдените му ръце и крака. Когато дошъл на себе си, той видял тъмните им огнени очи, блестящи изпод белите им кърпи, много се изплашил, но те му дали още вода и донесли един поднос с всякакви сладки, каквито той дотогава не бил вкусвал. Те били толкова хубави, че той веднага забравил страха и умората си, изял ги набързо и скочил на крака. Заговорил на своя език и скоро разбрал, че техният бил по-различен, но по много неща си приличали. Хам останал при тях няколко седмици и, тъй като бил умен и силен, им помагал със всичко, което можел. Накрая те го изпратили с песни, дали му голям мях с вода, много сладки и сушено месо. Той възседнал една млада камила и тръгнал отново на запад.

Скоро пустинята станала червена и от земята започнали да израстват големи огнени скали. Пътечки криволичели край тях ту надолу, ту нагоре. Една нощ излязъл страшен вятър, който вдигал всичко във въздуха, пълнел очите и устата му с пясък и камъчета, задушавал го и удрял тялото му жестоко. Хам потърсил място да се скрие и видял голяма дупка в една от скалите. Влязъл вътре и седнал за да почине. Странно било усещането му там, подът бил неравен и сякаш постлан с мозайка, от стените сякаш някой го гледал. С много мъка той запалил малък огън и се огледал. Намирал се в огромна зала. От стените го гледали строго брадати великани-войни. По-нататък големи каменни коне теглели бойни колесници с войни, размахващи ядосано копия и мечове. А в средата се издигал каменен трон и в нозете му извирала прясна вода. Цяла нощ младежът се любувал на приказните картини по стените на залата, описващи любов и война. Изучавал лицата на отдавна умрелите крале и бойци, техните многобройни слуги и любимите им, облегнати на техните рамене. Когато слънцето изгряло, той напълнил меха си с прясна вода, поклонил се на каменните бойци и им благодарил за гостоприемството. После отново тръгнал на запад.

Един ден Хам се изкачил на последния хълм и видял пред себе си тучни ливади и големи дървета. Голяма и ленива река извивала тялото си край тях. Той слязъл от хълма и приветствал тази благословена земя. Малко по-нататък пред него се изправили стените на голям град. Плахо пристъпил напред, защото не бил виждал досега толкова високи каменни стени, нито толкова много хора на едно място и се стреснал от тази глъч, която те правили. Накрая събрал смелост и влязъл през големите порти. На пътя му се изпречили множество бурета, а едни човек с пот на челото се опитвал да ги пренесе на мястото откъдето се били изтърколили. Хам не мислил дълго, оставил торбичката си настрани и понесъл тежките бурета едно по едно.

Горкият човек много се зарадвал на тази неочаквана помощ. Когато всички бурета били подредени, той прегърнал странника и на своя странен, но познат език поканил младежа да бъде негов гост. Завел го в дома си, запознал го с цялото си семейство, което било много голямо, нахранил го, напоил го и след много усилия успял да разбере накъде се е запътил.

- Аз разбирам малко от твоя език, защото човекът, който ме научи да правя бурета, го говореше и научи и мен. Ти отиваш към другия свят. Не знам какво да ти кажа - не съм бил там, но казват, че там живеят войни, обковани в желязо - свирепи и диви, с коси светли като изсъхнала трева. Те носят големи стоманени брадви, а жените им вместо да отглеждат деца и да готвят, участват в битките наравно с тях и са дори по-свирепи. Те яздят не бавните и тромави камили, а бързи и силни коне. Казват също, че те ще дойдат скоро тук, защото не ги е страх нито от студа, нито от топлината, за да разрушат нашите градове и вземат всичките ни ценности. Така че помисли добре преди да тръгнеш натам.

- Аз идвам от много далече и няма смисъл да прекъсвам пътя си по средата... Вече не веднъж бях на крачка от смъртта и, ако ми е писано да умра, аз ще умра, ако ми е писано да живея, аз ще се върна отново у дома.

- Ти си дете на гордо племе, имаш силна кръв и остър ум. Върви, и когато се върнеш, разкажи на мен и на всички хора от този град какво си видял.

- Добре, обещавам ти. Благодаря за гостоприемството и бъдете честити.

Така Хам отново тръгнал по пътя си. Минал през много градове по тази земя. Всички били големи и богати. Научил лесно езика им. Чул какви ли не истории за другия свят и решил, каквото и да му коства, да отиде и да види каква е истината.

Един ден по прашния път с бясна скорост минал странен черен воин в доспехи, които светели на слънцето като звезди. Идвал от запад. В далечината се виждали тъмни гори и върхове на планини покрити с бели шапки. “Това е снегът за който странникът ми говореше” - досетил се Хам - “Ще отида да го видя отблизо”. Бързо, бързо той стигнал до подножието на планината и видял множество малки бели къщички с червени покриви. Край тях на тучните ливади пасяли овце и крави, някой в гората свирел на странен инструмент, който слабо му напомнял свирките, на които свирели в родината му. Хам стоял и гледал омагьосан тази чужда за очите му красота. Там, откъдето идвал, само палмите разкрасявали със зелено-жълто кафявия пейзаж на пустинята - тук всичко било зелено - по-светло, по-тъмно... Полята се сливали с гората, а гората с голямото синьо небе, по което плували пухкави бели облаци.

Младежът тръгнал към селото и по пътя му се изпречила малка бяла къщичка с ниска дървена ограда. Голямо черно куче го залаяло яростно и той се спрял. От къщата излязъл човек, повикал кучето и Хам разбрал, че това било момиче. А то, виждайки странните му дрехи, се приближило любопитно и му заговорило на смешен цъкащ език. Той само поклатил с глава и продължил да я наблюдава. Тя не била като момичетата в неговата родина. Висока, със силно и грациозно тяло, коса с цвят на кестен и малък чип нос. Тя се засмяла весело, показала му с жест “какво ме гледаш” и го поканила на гости. Хам влязъл в малкия дом и останал на прага възхитен.

Малката бяла стаичка имала осем дървени прозореца, украсени с красиви бели перденца, навсякъде постлани шарени черги и големи везани възглавници, стените били украсени с големи дърворезби и красиво изрисувани цветя. А по средата голямо каменно огнище с малка масичка и столчета отпред. Тя го подканила да седне и му сипала в една изрисувана чинийка странно ядене и различни зеленчуци. Яденето било много, много вкусно. После му дала друга чинийка с големи и малки червени, сочни плодове. Той си спомнил как изял малкото червено камъче на странника, засмял се с глас и казал на момичето името на планината, което си спомнял “Рила”.

- Рила! - възкликнало момичето, хванало го за ръката и го извело навън. Там посочило с пръст голямата планина, подпираща с върховете си небето още по на запад и повторило “Рила”. Той разбрал, че след толкова време път е достигнал родината на непознатия, дошъл в неговия край много отдавна.

Рада, защото така се казвала тя, завела Хам до върха на планината, където бил снегът. Отдалече той съвсем не изглеждал така, както от близо - той не знаел даже с какво да го сравни. Сякаш бяла бляскава река е потекла надолу по склона на планината от върха. Там, на високото Хам за първи път в живота си почувствал студ. Цялото му тяло започнало да трепери, зъбите му да тракат, а момичето, сякаш нищо не усещало, се смеело весело, гледайки го. Рада му показала пътя нататък и на прощаване му подарила малък медальон с изрисувани знаци по него. Хам го закачил на врата си и отново тръгнал на запад.

Не минало много време, когато един ден той усетил земята да се тресе и видял в далечината,  сякаш река от метал, по пътя да се движи огромна армия от облечени в брони войни на силни коне. Те били толкова много, че земята се огъвала и разпуквала под копитата им. Хам бързо се скрил в гората и се изкачил на най-високото дърво. Оттам той видял друга армия от войни в черни доспехи, строена в очакване на врага в една котловина по пътя. Започнала страшна битка. През целия си път дотук Хам никога не бил виждал толкова жестокост, смърт, реки от кръв и не бил чувал предсмъртните стонове на стотици гърла едновременно.

Тогава той видял от полето на битката да се отделят двама конници, и двамата в блестящи доспехи покрити със злато. Те достигнали до гората, слезли от конете и започнали ожесточен бой с тежките си мечове. Били се дълго, нанесли си множество рани. Единият от тях бил голям и дебел мъж с гъста брада и мустаци, другият висок и снажен с орлови черти и остра брада. Хам веднага харесал втория, защото почувствал неговото благородство и сила. Малко по малко мъжът-орел избутвал другия, който приличал на онези свирепи диви прасета, живеещи в скалите в пустинята край големите каменни градове. Но изведнъж късметът му изневерил, кракът му се подхлъзнал и той паднал на тревата. Врагът му замахнал за да го прободе, но Хам бързо се спуснал и се хвърлил върху него. Това било достатъчно на другия да се окопити, да насочи меча си към гърдите на противника и да го призове да се предаде.

Щом завързали здраво победения, воинът грабнал в огромните си обятия Хам, говорил му дълго и радостно на някакъв друг, гърлен и вокален език. Скоро при тях дошли много други войни и, щом разбрали какво е станало, започнали да пеят бойни песни, да се веселят и да подхвърлят Хам във въздуха.

Така, без да иска, младежът от пустинята се озовал в голям замък, изгладен от бял камък, към когото водели, постлани с бели калдаръми, пътища. Мрамор и метал придавала студена красота на тези сгради. Хората били едри и силни, работели по цял ден, ковейки метал или строейки още по-големи сгради. От високи каменни кули огромни камбани разнасяли своя звън на всички посоки. На площадите строяли фонтани, но редом с този невероятен разкош в малките улички отстрани живеели в кал и помия малки дечица с коса като изсушена трева, умирали в нищета стари хора с кожа сбръчкана като изсъхнала ябълка.

Тези воини, които довели Хам тук, сега по цели дни ядели и пиели, пеели някакви ужасни песни и задиряли минаващите край тях жени. Много скоро той започнал да се отвращава от това място и една нощ събрал нещата си в вързопчето, за да поеме отново по големия път. Тъкмо пред портата пред него застанал големият воин-орел, който се казвал Карл, но вместо да го спре, тръгнал с него за да го изпрати. Когато излезли извън града, Карл му казал:

- Аз видях на гърдите ти медальон, който принадлежеше на баща ми. Той бе убит в земите, откъдето идеш, и техния цар сега пие вино от черепа му. Знай, че ние сме силни и гладни за битки. Скоро ще тръгнем отново на изток и ще стигнем до твоите земи. Казвам ти го, защото ти спаси моя живот, не се връщай там, защото огън и меч ще Ви покоси...

- Нека бъде така, както казваш. Ти си смел и силен воин, моето племе е малко и миролюбиво, но ако трябва ще покрием всяка педя от пустинята с кръвта си, за да защитим земята си от Вас.

- Сбогом Хам, ти имаш благост на сърна и смелост на лъв затова ти желая щастие и лек път до дома.

Така те се разделили и Хам поел нататък. Вървял и си мислел: “Къде ли свършва този път, защото не може да е вечен. Дали пред пропаст бездънна, дали пред черен мрак?”. Една сутрин той чул странен шум, толкова странен, че спрял и сърцето забило учестено. Сякаш някакъв великан удрял по стените на затвора си. Събрал решителност и, щом излязъл от гората, спрял и не могъл да повярва в това, което виждал. От единия край до другия край на хоризонта се виждала безкрайна синя вода. Толкова много вода мъжът от пустинята не бил и сънувал. Той стоял и гледал как слънчевите лъчи танцуват по водата, как бесните вълни се удрят в крайбрежните скали, как големите бели птици се гмуркат, за да излязат с мяткаща се риба в човките си. Тогава той седнал и си казал:

- Ето дойдох до края на света, за да открия най-голямото чудо. Затова в пустинята няма вода. Някой я е събрал и сложил тук на едно място. Но на кой му трябва толкова много вода, когато не може нито да я изпие, нито да напои всичките си животни с нея? Колко е странен светът. Кажи ми, бабо, къде да отида сега?

Вместо отговор от гората излезли група високи, тъмнокожи хора с огнени очи и мелодичен език. Те го наобиколили и заговорили. Хам им показал, че не ги разбира, но те продължавали да му говорят. Накрая той се ядосал и извикал на родния си език:

- Защо ми говорите, щом нищо не разбирам...

Щом изрекъл това, един от хората подскочил радостно и викнал:

- От десет години не съм чувал нито една дума на родния си език и не вярвах, че някога отново ще чуя! О, братко, съдбата е добра с мене. Трябва да се върнем у дома, защото повярвай ми - където и да отидеш никъде няма да се чувстваш добре. Дървото расте добре, само ако е при корените си.

- Да, трябва да се върнем, за да опазим земята си от свирепите воини на този свят. Може и пустинята да не е толкова красива, толкова плодородна и толкова богата, но тя е всичко, което имаме и трябва да запазим. Но как ще се върнем от тук?

- По вода.  Ще се качим на кораб и бързо и лесно ще стигнем до родината.

Така Хам и Сим се качили на дълъг кораб с бели платна и заплавали на изток. Корабът управлявали грамадни червенокоси мъже с рога на шапките и големи рижи бради. Те говорели толкова смешен носов език, пеели диви северни песни и познавали морето като своя роден дом. Хам много харесал тези синове на ледовете и, тъй като те знаели много езици от местата, където корабите им спирали, дълго ги разпитвал за родината и живота им. На третия ден от пътуването се извила страшна буря. Вълни като планини подхвърляли корабчето, скъсали платната и счупили мачтата. Много хора отнесли те със себе си в морето. Загинал и горкият Сим. Но никой от северняците не продумал и дума, не проронил и сълза:

- Морските божества се карат и, докато не мине страшната им разпра, морето няма да се укроти - казал на Хам капитанът на кораба, който се казвал Свен - само свирепият бог Тор с големия си чук Мьолнир може да ги уплаши и те ще се скрият в подводните си пещери.

Ден след ден бесняло морето и един ден, сутрин ли било или вечер Хам не знаел, то се укротило. Повърхността му станала като огледало. Всички оцелели излезли на палубата, поклонили се на стихията с благодарност, че са останали живи. Тогава Хам видял в далечината насред морето бяла планина. Не могъл да повярва на очите си. Повикал Свен и му показал чудото:

- О, лошо! Бурята вместо към южните страни ни е хвърлила на север. Това е айсберг - планина от лед, идваща от нашите родни места далече на север. Сега трябва да отидем на брега, защото корабът ни е счупен, нямаме нито храна, нито вода.

Плавали още няколко дена и слезли на голям остров със стръмни брегове, обвити в мъгла. Посрещнали ги светли хора с красиви везани пелерини. Те били мирни и весели, занимавали се със земеделие, отглеждали прасета и овце и строяли красиви дървени къщи. Там те престояли дълго, докато поправили кораба и взели достатъчно храна, и отново тръгнали на път.

Скоро студеният въздух се сменил с топъл, спрял снегът и морето станало спокойно и прозрачно. Ден след ден слънцето светело все по-силно и Хам все по-силно тъгувал за родината си. Един ден на хоризонта се показал голям красив кораб с искрящо бели платна. Много се разтревожили от него силните викинги, приготвили оръжията си и се подредили на палубата.

- Чий е този кораб - попитал Хам капитана.

- На изток има голямо царство на хора, които ходят облечени в дълги бели рокли, но носят бради. Странен народ. На главите си те носят увити шарени кърпи и имат по пет жени. Бият се с тънки и криви саби, имат много злато и само един бог и един негов помощник. Те са силни - ще ни избият, а останалите ще им станат роби.

Бързо се приближил големият кораб до тях, започнала страшна битка, в която Хам участвал наравно с брадатите северняци. Но го ранили тежко, изтекла много кръв и той загубил свяст. Дошъл на себе си на един голям пазар, пълен с шарено облечени хора. Той и другите негови оцелели другари от кораба били поставени насред народа и вървяло наддаване за тях. Хам слабо разбирал езика му и разбрал, че за него се борели двама тъмнокожи като него мъже - единия едър и страшен войник с остър ятаган в ръка, а другия дебел и богат търговец.

Накрая войникът много се ядосал на наглостта на търговеца и, тъй като явно заемал важен пост, наредил на войниците си, стоящи зад него, да арестуват дебелия печалбар. Изплашил се търговецът и хукнал да бяга, но, тъй като бил дебел и непохватен, събарял сергиите една по една. Настанала голяма  паника. Военният само това и чакал, грабнал Хам, метнал го на коня си и пришпорил през тълпата. Закарал го в голям каменен дом, обграден с красива розова градина, и го оставил на един мек диван. Дълго чакал мъжът от пустинята някой да се появи, но бил уморен и заспал върху меката постилка. Събудил се чак на другата сутрин и видял до себе си поднос със същите сладки като онези, които му дали хората с кърпи на лицата преди много време. Хапвал Хам и си мислел:

“Пропътувах половината свят, за да стигна отново до тези вкусни сладки. Който си мисли, че светът е толкова голям - греши. Щом аз, сам и слаб, минах през всички тези земи, през толкова опасности и намерих толкова много нови приятели въпреки всички различия, това означава, че всички хора са еднакви. Всички те обичат хубавите неща и мразят лошите. Просто е, но ми трябваше твърде много време, за да го разбера. Сега трябва да се прибера вкъщи.”

Решил той, станал и тръгнал из множеството богато украсени стаи, нанизани като маниста една след друга. Красиви цветни килими украсявали подовете и стените, меки възглавнички били разхвърляни на всички страни, навсякъде в подноси били поставени чудни пресни плодове и сладка. Било толкова красиво: “Но, нима там след зелените ливади не беше също красиво, - запитал се Хам - а в мраморния град на металните войни, а пред морето, блеснало докъде ти стига погледът, а нима пустинята не е най-красивото място, когато слънцето залязва и я покрива с алената си пелена... нашият свят е толкова красив, по толкова различни начини” - и още повече се забързал да намери изход от този лабиринт. И тогава дочул тихи стъпки до себе си. Обърнал се и видял жена в шарени дрехи, украсени със златни монети, която с воал покрила лицето си. Тя го повикала с жест и му зашепнала на ухо на неговия език:

- Не знам кой си, но от къдравата ти коса и меките ти устни веднага познах, че идваш от местата, където съм родена. Не бягай. Господарят ми ще те хване и тогава няма да има милост за теб. Остани и той ще се грижи за теб, ако му служиш вярно. Ще живееш в доволство, ще имаш пет жени и много злато.

- Не ми трябва - отговорил й също шепнешком Хам - искам да си отида у дома и там да имам само една жена и едно дете. Това ми стига. Какво да правя.

- Остани, служи му определен срок и, ако той те обикне, сам ще те пусне.

Помислил си Хам и решил, че трябва да се отплати с добро на войника, задето го спасил от търговците на роби. Останал. Върнал се уморен големият воин и веднага повикал Хам при себе си. Облякъл го в дълга бяла дреха и започнал да го учи ден след ден как да използва тънката крива сабя, да се отбранява и напада. Хам бил силен и ловък. Учел се бързо и не минало много време, когато той започнал да пътува със своя господар, яздейки грациозен тънконог кон. Яздели със смелите войни ту на изток, ту на север. Охранявали богати кервани, отрупани със скъпи платове и подправки, идващи от далечни земи, придружавали господаря на страната във всички негови пътувания, няколко пъти участвали в страшни битки с армии, идващи от север.

Хам вече не бил младеж, а възрастен мъж. Рани и белези покривали силното му тяло, мъдрост и воля се четели в очите му. Той заключил в сърцето си мисълта за дома и носел копнежът си през пясъците на пустинята, от град в град, от битка в битка. Един ден те се завърнали в града, който Хам за пръв път видял, минали през същия площад, където продавали робите. Господарят му Абдула спрял коня си и казал на Хам:

- Тук преди 5 години аз те видях и разбрах, че не ще намеря по-добър помощник и другар от теб. Моята мила жена, която е твоя сънародничка ми каза, че ти искаш да се върнеш у дома. Е, ти ми служи достойно, дължа ти живота си и не искам да те задържам повече тук. Върви и нека Аллах бъде с теб. Ако пожелаеш, върни се. Ще те приема като роден брат.

Хам събрал отново каквото имал, целунал ръка на Абдула и тръгнал през дома. Не изминал много и видял по петите му цяла потеря. Обърнал се и решил, че тук ще умре в бой. Какво било учудването му, когато познал неговите бойни другари. Те му казали:

- Идваме, за да те изпратим до дома ти. Ти беше добър приятел и смел войник и трябва да стигнеш до дома си здрав и читав.

Хам им благодарил и тръгнали на път. Много дни и нощи вървели те през червената пустиня и, когато тя преминала в дребни камъчета, той почувствал със сърцето си, че е у дома. Разделил се с другарите, те му пожелали щастие и той препуснал към родния си оазис, който се виждал в далечината.

Така Хам се върнал у дома, но приказката казва, че не стоял дълго там. Кръвта му закипяла. Тръгнал отново по света, този път на изток и - когато се върнал след години - не заварил дома си. Както му бил казал рицарят, огън и меч минали през тази суха земя...