Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
N O R T L A N D

Лиза Мороз

web

        - Не мога да ти кажа защо е така, не ме гледай така смаяно, има неща, които и аз не разбирам и не съм учила. Това, че са ми наливали куфанката толкова години с толкова много информация, не означава, че съм я и запомнила. Колко си мислиш, че помня от общо 20 години учение?!
        Той обаче продължаваше все така изпитателно да ме гледа и аз от зор взех да ровя из папките на спомените си, за да се сетя защо, по дяволите, аз съм по-черна от него, но доста по-бяла от Ибан... хм... от коя народностна група беше Улсен? Какъв им беше произходът? Айде за Ибан ясно - той е от индоевропейците, но и Улсен е индоевропеец? Да, имах дупка в знанията. Тръснах ядно с глава сякаш да си наместя мислите, но ефект нямаше.
        - Ще си помисля и ще ти кажа.
        - Попитай знаците - авторитетно се обади Мортирмар до мен - защо трябва да носиш тези мисли в главата, когато знаците ти ги помнят?
        - Защото, ако трябва да нося всичките си мисли на знаци, това означава планина от листи със знаци! Как да я нося със себе си? Или може би ти ще ми я носиш?
        Бурен смях по цялата маса. Но беше прав, без да иска - ами ако имах дискове - пак много щяха да бъдат. Е, но зависи какви дискове! Ядно разклатих халбата и се вгледах в дъното й. Отдолу доста сполучлива рисунка на гарван. Дискове?! Тук?! За какъв дявол! Къде ще ги прочета тия дискове? Може би и устройство ще си мъкна, а с какво ще го захранвам?! С дърва и въглища! Гениално от моя страна! Вдигнах халбата и трас! по масата! Всичките подскочиха до един. Сега мълчат и зяпат настрана все едно не забелязват, че съм бясна. Хубаво.
        Булвай само е зареял поглед напред. От половин час го наблюдавам, че изобщо не е сред нас. Мисли за тях. Умът му е само в битката. Кеел и той яде мълчаливо, отпива с рязки движения от рога и хвърля оглозганите кокали на рошавото куче. Седнали един до друг като пилони на порта дъвчат и мълчат. Винаги. Питаш ли ги нещо, изръмжат в отговор, махнат с ръка и пак пуснат яките си челюсти в работа.
        Стария Орк се е отпуснал на стола и придрямва примижал, при някой по-рязък шум се сепне и после пак потъва в дрямка. И другите ги налегна сън. Изтеглят се един по един съм сеното. Накрая останахме само аз, Улсен, Ибан, Мортирмар, Булвай и Кеел. Погледнах Кеел с кривия си поглед и му махнах ядно. Стига е дъфкал - искам да говоря с него. И Булвай ме видя. И ме разбра. Обърса устата си с ръкава и впери небесносините си очи в мен. Хубави очи.
        - Довечера - подех аз - няма да се браним. Няма да нападаме. Стига вече все едни и същи грешки. Още е рано сутрин - слънцето е наше до края на деня. Онез свини, дето са на сеното, след малко да са долу и да се хващат за работа - това беше за Кеел, той тръгна да става, но аз го спрях - чакай! Не си чул още останалото. Седни.
Винаги ме е учудвало как Кеел умее да прави нещата толкова тихо. Ако аз бях на неговите килограми сигурно щях да съм като слон сред стъкло, а той - ходи като котка, сяда, става - никакъв звук. Седна пак до мен.
        - Кой от Вас е бил овчар? - Мортирмар и Ибан се смеят. Смешно им е, защото и двамата са благородници и през живота си работа като хората не са пипвали. Поглеждам ги на кръв и се стряскат. Не е време за смях. Улсен се сочи с пръст:
        - Аз съм бил овчар преди години.
        - Чудесно. Нали помниш още как вкарваше овцете в обора. Сега ще научиш и тези - важните и специалните - как се прави, защото за довечера трябва да са най-добрите в тая наука.
        Е, сега знаех, че цялото им внимание е мое. Застанах до Булвай, извадих меча от ножницата и го забих в дебелото дърво на масата. После свалих тънката си златна диадема и я закачих на дръжката на меча. Короната ми се олюля два, три пъти и спря. Булвай ме гледаше все така хипнотизиран. Не можех да чета погледа на тези очи. Дали беше разбрал моите мисли, дали... Той стана, отпусна наметката си, извади меча си от ножницата и го заби до моя. Кимнах и седнах до него. Имахме много неща да си кажем, но каквото и да щеше да става, можех да разчитам на него до смърт. Сиреч до довечера.
        По обяд свириха почивка и хората се изсипаха край казаните с храната. Момчетата на Булвай и те. Не мина и една седмица и се приобщиха към моите хора. И местните оцелели мъже бяха тук. Една седмица непрекъснати битки. Дойдох с триста мъже, тридесет от тях вече мъртви, двама на път. Много, много хора загубих, а резултат никакъв. Тази вечер беше последна. Те щяха да пробият през глупавата ни ограда, изградена за два дена. Точно това беше моят план. Нека влязат! Всичките да влязат!!! Ще ги подпаля и ще ги изгоря като овце! Ще направя най-голямото жертвоприношение, достатъчно за всички богове по цялата земя. Булвай е седнал на ръба на рова и ме гледа. Хм, много тежък поглед има и много красиви очи. Усещам Кеел с гърба си и знам, че е готов за път. Не искам той да се отдалечава от мен, защото ме е страх. Страх ме е, че може и да не се върне. Знам, че това е глупаво, но е истина. Какво ще стане, ако Кеел изчезне? Кой ще бъде най-верният, най-опитният, най-силният и най- любимият ми човек? Моят единствен войник. Без него аз няма да съм нищо. Знам, че трябва. Знам, че никой не умее така да чете следите. Знам, че никой не умее да пристъпи толкова тихо до врага, че да влезе в леглото му и да му пререже гърлото, без да го събуди.
        - Кеел, - обръщам се към него - не поемай излишни рискове. Ти си ми по-нужен тук дори и да не видиш нищо там. Разбираш ли ме?!
        Той кима рязко и обръща коня. Тъка-тък, тъка-тък удрят копитата калната земя.
        Дървени стърготини. Цял ден пилене, пилене, пилене... този шум е записан в главата ми като онази капка падаща върху слепоочието ти. Но сега целият двор се покри с тази фина нежна пепел от дърво, всичко наоколо, дори разхождащите се кокошки, са облечени в дървена премяна. Изтупвам раменете си и загребвам малко в шепата си. Ще гори! Ще гори като факла. Не можах да намеря нито капка нефт, но има дърво. Нежно, сухо и смляно ще се запали като бенгалски огън за моето сърце. Хе! Ако съм знаела тогава, ако съм подозирала, че някога ще се занимавам с това, щях да залягам над химията и физиката вместо да си губя времето с Шекспир. За какъв дявол ми е цялата култура сега. Трябват познания за техника, за да изградя ефективен катапулт... ах! да бях се научила навремето на толкова много нужни ми сега неща! Взех да скърцам със зъби от яд. Булвай застана до мен и гледа Улсен. Добро момче е той. Много разбран и много схватлив. Гледам го как ги строява моите глупаци и им обяснява как с минимално количество движения се подострят максимално количество дървени колци. Няма какво да се помайвам, ами да се захващам и аз да помагам. Никакво време не остана. Извадих меча, намигнах на Булвай, той взе неговия и се почна... хряс, хряс... минимално време - максимална ефективност. Един колец - две движения. Ляво-дясно. Цял ден волски труд и вечерта... как издържам? Как всички издържаме? Какво ме крепи да не падна в дървения прах и отдам да предам богу дух след една седмица битки и бачкане. Ибан ме поглежда с половин око. Черните му като маслини очи са пълни със слънце. Толкова ми е мил само заради това, че ми припомня за онези места, където няма студ, няма мъгли, няма студен като ледени игли дъжд, има слънце и полюшващи се палми. Идва към мен предугадил, че ми се говори с него. Спирам за малко да си поема дъх.
        - Гледам те, Ибан, и си спомням за твоята родина. За топлина. За градини, отрупани с рози. Хубави спомени ми носиш.
        - За мен това са тежки спомени, господарке - лицето му става мъчно, тъжно.
        - Е, недей! Ще се върнеш Абдул ибн Салем. Недей да се отчайваш. Нали съм ти казвала, че светът е кръгъл и човек, откъдето и да тръгне, пак там се връща.
        Щом си чу истинското име, светна като слънчице. Разцелува ми ръцете.
        - Ето така по те харесвам. Дай да продължаваме, че след малко ще се мръкне. И мъглата...
        Щом казах “мъгла” всички обърнаха глави. Тук това е проклета дума. Хората дори не смеят да я изрекат, само гледат натам към върховете и сърцата им спират, щом я видят да се стеле насам заедно с нощта. Те идват от мъглата.
        И аз мразя мъглата, тя ме хвърля в ужас, но никой не го знае. Не, Булвай го знае. И Ибан го знае. Всички го знаят, защото всички изпитваме при вида й съвсем същото. Смъртен ужас и паника. Тогава звярът в нас ни вика да бягаме, за да спасим кожичките си от прииждащите пълчища. Но ние ще останем. И ще мрем. Влязох вътре и се запътих към дърветата маса. Последно хапване. Последно преброяване. Последни думи. Погледът ми е в все в пътя. Кеел. Къде си?
        - Кееел - долита вик от кулата. Сърцето ми подскача. Тъка-тък, тъка-тък пеят копитата на врания му кон. Чипоносият череп се белее от далече. Спомням си първия път, когато го срещнах в бой, загубих ума и дума. Вярно е, че бях още съвсем зелена, но няма друг, който да има човешки череп за забрало на шлема си. Черепът на най-големия му враг.
        С бързи крачки влезе и падна на коляно. А аз го гледам изпитателно и тръпки ме побиват от вълнение.
        - Кажи ми Кеел... кажи ми!
        - Беше права. Няма и три часа езда в едно дере с множество пещери.
        Наведох се над него така, че носовете ни се докоснаха:
        - Кеел, ти знаеш, братко мой, знаеш приятелю, че аз ще умра в тази замръзнала земя - така е речено да бъде. Но искам от теб, когато не ще съм тук, да не оставиш нито един жив. Избий ги! Подпали пещерите им! Обезглави женските и децата! Никаква милост! Нито един оцелял, Кеел... Това трябва да завърши веднъж завинаги, защото децата на тази земя имат право на нормален живот. Имат право на бъдеще, а онова не са хора. Това е борба на видовете. Помниш ли, че ти разказвах една нощ на изток за това.
        Отпуснах се назад и скръстих ръце на гърдите си. А той кимна. Кимай Кеел, защото аз знам, че ти ще изпълниш моята воля, така както и аз не бих могла да го направя. Кимай, стари ми приятелю, за да виждам как гори белегът, прерязващ половината от обезобразеното ти лице. Затова ли си до мен? Защото само аз ти простих безобразната ти грозота и уродство, затова че само аз се заех да облагородя дивия планинец, загубил род и родина още като дете. Защото съм ти майка, сестра, жена и дете. “Кеел” грачат гаргите на покрива. “Кеел” стърже голямото точиларско колело, подострящо мечовете ни. Време е за вечерната забава. Всички сме поканени. Мъглата е пред портите ни.
        Влязохме вътре. Като крави в обора на кланицата. Проверих изходите. Добре скрити и сигурни. Колците светнали с белите си върхове. Двадесет души вътре. Стрелците на дърветата. Останалите в дупките отсам стената. Притаени и чакащи знак. И огънят. Гори огънче, гори огънче - не загасвай, защото само ти остана. Булвай е до мен. И двамата като бикове на заколение настояхме да влезем вътре, за да ги привлечем към нас. Възхищавам му се. Беше задържал обсадата до моето идване цяло денонощие с 13 мъже. Как са го направили не мога да разбера. А той е мълчалив, нито да се похвали, нито да изкоментира. Стои, вперил очи в мъглата, и вятърът си играе с русите му кичури. “Нортеманен”- откачени северняци, бели като луната, родени сред вълни и ледове.
        - Булвай, - викам го тихо аз, той ме поглежда.
        - Аз те чух какво каза на своя човек. Много ми хареса. И ти ми харесваш. Ако оцелеем, ще ми дойдеш на гости. Моето кралство е на три дена път оттук. Баща ми умря - сега аз съм крал, но не мога да стигна до дома.
        Кимам съчувствено. Усмихвам се.
        - Приемам поканата ти на драго сърце. После можем да отскочим до моето место, но дотам е доста път.
        - Ние обичаме да пътуваме, затова отсега приемам. Ще бъде хубаво пътуване.
        - Да - кимам аз - много хубаво! Само да свърши това. Колко живот има пред нас.
        - Много. Като се прибера у дома, ще си взема жена. Не може да умреш, преди да имаш син. Глупаво е. Имаш ли син, можеш да правиш каквото искаш. Аз даже закъснях. Колко зими минаха вече.
        Разприказвал се е. На доста странно място в още по-странно време. Говори за своя нероден син. И за дъщеря си - определено трябва да има поне една дъщеря. Синът ще се казва Олаф, на дядото, и като стане крал, ще бъде Олаф V-ти, а дъщерята ще кръсти на мен...
        - Ще я кръстя на теб, за да бъде такава кралица като теб. И такава жена - достойна съпруга и за най-великия нартеманен.
        - Благодаря ти, за мен е голяма чест - наистина съм поласкана и се моля той да не умира. Нека отиде вкъщи и нека всичко бъде точно така. Големият дървен дом с вълшебни дърворезби и сюрия сламеноруси хлапета.
        - Булвай е голям воин - прошепвам аз - ще спечелим тази битка, нали.
        Той кима и вдига меча си. Тъмните рогати сенки изплуват от мъглата и идват към нас.
        И винаги се съмнявам, че съм забравила как да го направя. В пъвия миг ме пронизва див страх, че няма вече спомен и няма вече сила да го сторя отново - да вдигна меча и да ударя първия си удар. А после идва вторият страх, който прави всичко сам и мен вече ме няма. Блокирам.
        Първия пронизах в корема, железните му нокти одраха лицето ми, но аз вклиних меча още по-навътре и го бутнах на земята. Нямах време да го довърша, защото усетих друг зад мен. Ръката ми ме излъга и забих тънкия си нож в мускула на крака му, и когато той замахна, нещо го удари по гърба. После то тупна между нас - беше глава. Свалих неговата след една секунда. Видях как боядисаното лице се изсипва изпод шлема.
        Довърших първия, полунадигнал се в прахта. Прерязах му гърлото. И скочих напред.
        Бяхме преместили входа малко по-нататък, за да не се досетят за клопката. Те потърсиха първо пак там, но после усетиха новото място. Железните им куки се впиха в дървото и тегленето почна. Чувах гневните подвиквания на командирите им. Продължаваха да се прехвърлят пред оградата... още един и още един.
        А аз паднах и се търколих долу под колците, закачих се на един от тях, но ризницата ме предпази. Мечът просвистя до лицето ми и остърга дървото, докато аз го ритах по кокалчетата и най-накрая го ударих с двата крака в лицето. Станах, и беше много лесно и много бързо. Кръвта му опръска всичко наоколо и тялото му се извъртя от инерцията, преди да се стовари върху земята.
        Черни, в рошавите си дрехи, с ризници, скрити отдолу, и тези огромни железни нокти. Ужасяваше ме мисълта, че ще превърнат лицето ми в пихтия, преди да откъснат главата ми за трофей.
        Търсех места по шиите и коремите им, които бяха слабо защитени под странните им костюми и минавах на ръб, за да не се налага да забивам. Ваденето ми отнемаше време. А аз го нямах. Нищо нямах.
        Чух вик на сто гърла. Дървената преграда се олюля и тръгна назад влачена от куките. Още малко, спри се сърце, не се пръсвай точно сега, още малкооооо!
        Загубих зрение за секунди, лицето ми беше оплискано с кръв и изтрих очи, за да ги отворя. Миризмата ме подлудяваше и аз не знаех вече на кой свят съм. Само една предупредителна лампичка в мен мигаше, повтаряйки “не забравяй сигнала, като нахлуят”. Не го забравих. Чух ги, преди да ги видя, надигнах глава и започнах да броя. Ръката ми трескаво откачаше рога от колана, а очите брояха ли брояха... около четиридесет, около шестдесет вече... още 20... търпение да влязат. Да влязат!!! Влизайте!
        Когато първият беше на два метра от мен, аз обърнах поглед назад, за да видя първите пламъци в дома, и надух с всичка сила рога. Надух го и издухах всички въздух, дето бях вдишала на тази земя.
        После се юрнах да бягам.
        В този момент ужасът ме завладя напълно. Сега вече имаше само един шанс и то толкова малък, толкова малък. Търсех Булвай, за да се разрева пред него сякаш това щеше да помогне. Огнените стрели се сипеха и поляната се обхващаше с пламъци и задушлива воня. А аз тичах и вече плачех. Чувах копитата отзад на милиметри от ушите си, вътре в главата си. Сълзите размиваха кръвта и аз загубих път и представа накъде тичам.
        Изпищях, когато нещо ме сграбчи за рамото, виках, когато ме повлече напред, но дори аз не чувах гласа си в ада. Не исках да гледам кой е, исках само по-бързо да умра. Но той ме влачеше напред с неумолима твърдост и моята последна, но най-силна искра за живот ми нареди да се боря. И аз забих лакът в нечия оголена челюст, направих три снопа тънки прореза в шията му и побягнах с все сила. И видях Булвай.
        Кралю мой, рицарю от книжките! Ти си съвсем като на живо. Не те сънувам нали? Не сънувам всичко това, дето тези искат да ме убият?!
        Хванахме се един за друг като удавници, и стиснали широките дръжки на ножовете, се спуснахме в дупката, скрита под снопове трева. Тогава настъпи гробна тишина. Мрак. Бях се свила като в утробата на майка си и не исках да мърдам. Тук ми беше толкова добре.
        Но запълзях напред, и когато подадох глава, първото нещо, което видях, бе огромен черен кон и още по-черна фигура без лице, но със снежнобял череп вперил двете си черни бездни в мен.
        - Бииииииийййййййй - грачеше Кеел с всеки удар, който нанасяше с секирата-смъъъъърт! Никакви оцелели! Никаква милост!
        И се смееше, изтръсквайки кръвта от остриетата и се радваше като малко дете на всяка смърт, случваща се край него. Това ме завладя. Това беше пир, това беше онова, което аз бях искала. Нахвърлих се, за да взема своето. Жътварке, събери сноповете на живота в костеливата си ръка!
        Наоколо бе светло като ден в заревото на огромния огън по средата. Намерих се някъде, обградена от почти човешки силуети в стелещият се дим на пожара, и спъвайки се в труповете, вървях все по-напред, докато не се олюлях. И се грохнах, защото просто нямах повече сила. И май умрях.
        Намерих се гола в моето легло с меката възглавница и пухената завивка. Но ми беше много студено и аз се опитвах отчаяно да я дръпна нагоре и да закрия оголените си рамене. Но не можех. Тогава креватът се завъртя и ме захвърли в планината, и там при мен дойде един тигър, който беше Кеел, и аз спокойно, но изпълнена с тревога, се добрижих към него и той се нахвърли и ме захапа за рамото. Отворих очи от свирепата болка и викнах с цяло гърло.
        Лежах гола в средата на малка стая. Май на масата. Рамото ми пулсираше в страхотна болка, и когато го погледнах, разбрах, че е пробито от четири еднакви дупки, подредени в строен ред. Две жени с мръсни лица ме гледаха стреснато и една побърза да излезе, виждайки, че съм дошла в съзнание.
        След малко в стаята нахлу Кеел. Надвеси се над мен и лицето му, изкривено в тревога ме гледаше изпитателно.
        - Добре съм Кеел, добре съм. Имах лош сън - това е.
        - Победихме.
        - Знам - прихнах аз да се смея въпреки болката - знам, знам, знам... хахаха!
        - Стоновете им още огласят равнината. Труповете са пръснати чак до билото на планината. А там... ооо! Ти трябва да видиш изгорелите!
        Потръпнах. Осъзнавах за сетен път какво е Кеел и колко е страшно това нещо. В моя свят той щеше да бъде един масов убиец, един изрод. А тук беше най-близкият ми човек. Дали някой ден и моята глава нямаше да падне под меча му?
        - И това знам. Знаех го още преди, когато сънувах този сън. Казвала ли съм ти, че сънувам нещата, които после правя.
        - Да, ти можеш това. Ти си от друг вид. Винаги съм искал да те попитам нещо.
        - Питай.
        - Някой ден твоя вид ще воюва срещу моя, нали?
        - Сигурно. Но дано да не е скоро, защото...
        - Защо?
        - Защото моят вид избива, а не воюва. Вие сте толкова слаби, че ние ще дойдем и дори, без да ви се покажем, ще превърнем всичко в пепел. Смърт и пепел. Това е нашата война. Няма битка, няма смелост, няма милост - нищо. Просто унищожение. Затова ние не воюваме помежду си - това би означавало да изчезнем всички. Разбираш ли ме?
        - Като боговете ще ни изпратите огън и бедствие. Разбирам те. Това не е честно.
        - Знам, но какво от това. Помоли за чаша вода, Кеел. Жадна съм. Кажи ми как са другите. Колко са живи?
        - Много паднаха - прошепна той, подавайки ми глинената чаша, - много са на път. Останалите са не повече от сто. Улсен ще умре, Мортимар е без глава, Ибан е слепец. Стария Орк го няма. И двете му щерки са мъртви. Синът му виси изкормен на плета. Трябва да си търсят нов крал.
        - Булвай...
        - Жив, но не много здрав. И той като теб в рамото, с ей такава дупка. И в бедрото. Лежи в треска.
        - Горкият Ибан, горкият... - простенах аз - не ще види вече палмите, боже, бъди милостив...
        - Не знаех, че вярваш в някой бог.
        - И аз не знам. Казвам го, защото все се надявам да има някой, дето да помага на такива хора. А ти на нищо не вярваш, Кеел. И на никого.
        - На теб, кралице.
        Каза го и ме погледна. Изпи ме с поглед. А ако те предам? А ако те оставя, влюбена в друг?
        - Ще ме убиеш нали? Ако... - не довърших.
        - Няма. Ще убия всички други, но теб - не. Ти си моя господарка.
        Тръснах леко глава:
        - Слушай ме сега. Имаме време да застанем на крака. Поне седмица те няма да дойдат. Но ти остави постове. Страх ме е да не дойде някой самотен отмъстител и да направи куп проблеми. А после им отиваме на гости. Има още работа за вършене - това бе началото на тази война. До края брадата ти ще стане до земята, а моята кожа ще е като изсъхнала ябълка. Хаха! В какво състояние е селото? Колко къщи са здрави? Има ли заграждения?
        Той поклати сърдито глава:
        - Много зле.
        - Дай им да поемат дъх, да оближат раните и на работа. Укрепление трябва да има. Казарма да се вдигне. Аз ще стана утре - не ме бива в лежането. Така или иначе не искам да живея вечно.
        - Недей, водачът не трябва да умира. Ако Булвай, а той сигурно ще... ти не бива също. Не бива!
        - Ти ще станеш водач, Кеел! Ти си роден да водиш война. Има една приказка в моя свят, дето хич не е за тебе. Каква глупава приказка. “Прави любов, а не война”. Как ти се струва?
        Вместо отговор той се засмя с цяло гърло и каза:
        - Не виждам никакъв проблем да правя и двете едновременно, кралице моя. А ти виждаш ли такъв? А аз не съм водач за твоите хора - те ме мразят. Те ме считат за звяр, дебнещ да прегризе крехките им шии. За чужд. Ти си техният водач.
        - Е, стига сме бърборили, приятелю, много думи - малко дела. Върви. Искам всичко да знам и всичко да видя чрез твоите очи.
        - Да, кралице- поклони се той и излезе.
        Не знам защо ниският му и боботещ глас ми действаше толкова... сексуално. Космичките ми настръхваха, когато започваше за говори полушепнешком и тръпки ме полазваха, когато се смееше. Някаква част от личните ми мании.
        Мания за сила. Нали заради това постъпих в армията, преминах в специалните части след изкарано университетско образование и защитена научна титла. “Ти си напълно откачена” гракнаха всичките ми близки в един глас. О, даааааа... напълно. Но там - тук съм най-нормалната. Това си го помислих със солидна доза гордост. Стига глупости. Стига.
        Почуках с кокалчетата по дървото и едната от жените се приближи.
        - Как се казваш?
        - Охла, господарке.
        - Интересно име имаш. Искам нещо от теб, Охла. Излез и се поразходи. Мини навсякъде, където имаш достъп, и после се върни при мен и ми разкажи какво виждаш. Всичко. Сещаш ли се какво искам от теб?
        - Да, господарке.
        - На колко си години?
        - На 19, господарке.
        - Наистина ли, върви измий лицето си, момиче, за да видя хубавите ти години.
        - Не мога, господарке, реката е пълна с трупове - страх ме е.
        - Какво? И няма вода! Повикай Кеел!
        - Нека Норда го повика, господарке, моля те...
        - Защо?
        - Страх ме е - почти се разплака момичето. Зяпнах от учудване. Погледнах наречената Норда - защо плаче тя? Какво става?
        - Не се надигайте, кралице, не трябва... вчера господарят я хвана за шията и я вдигна нагоре. Тя много се изплаши - твърде млада е и приема нещата твърде насериозно.
        - Извикай Кееел - провлачих аз през зъби.
        Той влетя след около десет минути.
        - Кеел, Кеел... какво име имаш, прави ми удоволствие да го изричам, прави ми удоволствие да го викам срещу вятъра и един ден ще съчиня песен за теб, където припевът ще е прост “кеееееееееел”... - говорех тихо, усмихната и леко приведена към него въпреки болката. Той мълчеше, само една жила на ръката му нервно подскачаше.
        - Извади труповете от реката - хората ще умрат от жажда. И никога повече, за нищо на света, не посягай на жена. Никога... освен ако ти знаеш кога и за какво. Ясно ли е?! Върви сега, Кееел... - и се отпуснах назад.
        Така и направих. Събудих се на другия ден и с помощта на двете жени станах. Докато ми помагаше да се облека, Охла ми разказа, че част от войниците са почнали градежа на новото укрепление, а другите са тръгнали на лов.
        - Няма храна, господарке, няма дърва. Господарят Кеел обаче всичко вижда и знае. Няма да ни остави гладни и жадни.
        Погледнах я с интерес. Произнесе името му без сянка от страх и притеснение. Тя, видяла учудването ми, зашепна.
        - Вчера вечерта той дойде и ме погали по главата. Каза, че съм добро момиче.
        Сега наистина се изумих. Не бях виждала Кеел да гали жена по главата, а още повече да й казва нещо такова. Засмях се радостно и стъпих на крака.
        Навън бе светъл ден. Нямаше мъгла. Нямаше трупове. Само огромното пепелище острани подсказваше за миналите дни. Беше хубаво. Беше ми много хубаво. Над тропота и разговорите се извисяваше неговият глас, раздаващ команди:
        - Вляво вдигнете нагоре, вие, качетата, до онази колиба. Внимавай, тиквеник! Така е добре.
        Булвай лежеше на нисък одър с затворени очи. Седнах до него и прехапах устна. Цялата му риза беше в кръв на рамото. Махнах на жената до него:
        - Не спира ли?
        - Не спира, кралице, много лоша рана!
        - Почистихте ли я? С какво?
        - С кравешка урина, господарке. Преварена. Наложихме билки - температурата поспадна, но пак не е добре.
        - Храни ли се? Обгорете местото.
        - Не се храни, бълнува. Все тръгва да става и да се бие. Викам войниците да го връщат на място, защото е много силен. Ще го обгоря, господарке.
        - И не е идвал в съзнание?
        - Не е.
        Пак завъртях спомените в главата си. Хайде, припомни си нещо по-така оттам, нещо, което да помага. Пеницилин, аспирин, аналгин и то хинин - неееееее - някоя билка, някой прах!
        - Лапад, наложихте ли лапад и жововляк?
        - Не - стреснато се опули тя.
        - Бързо, намерете и го сварете леко, после на компрес и на раната. А другата рана? И тя ли кърви...
        - Не - обади се един глас. Булвай ме гледаше спокойно - не кърви, тя ще мине лесно. Победихме ли?
        - Разбира се, - кимнах аз - кой се е съмнявал? Хайде, оправяй се, че нямаме време за болежки и лежане. Бая мъж си и сигурно не ти е първата рана. Оставям те и отивам да поръчам един специален бульон. Даже сама ще ти го забъркам.
        - Къде е Улсен?
        - Тук е. Но... е тръгнал “там, гдето храбрите живеят завинаги”...
Цитирах края на техния погребален химн. Пееха го, изпращайки въртвите си другари в царството на боговете си. От това по-ясно не можех да му го обясня:
        - Много паднаха, много - повторих аз думите на Кеел и увесих нос - ще пеем песни за тях, кралю, и ще се напием като зверове. Друго лекарство за такава мъка няма.
        Мотах се безцелно нагоре-надолу и ми беше криво, че за нищо не ме бива - не можех никому да помогна освен да зяпам и да досаждам с умни съвети. А и толкова бързо се измарях, че накрая заспах както бях приседнала до една купа сено.
        Явно, после са ме пренесли, защото се събудих отново в стаята, на масата, някъде през нощта. Много пъти са ме питали какво всъщност е най-различното между моя свят и тук и аз открих, че това е тишината. Тук е безумно тихо и безумно тъмно. Нощем направо можеш да си помислиш, че всички са измрели. Там вкъщи, дори и през нощта, животът продължава с пълна сила. Всичко е окъпано в светлина. А тук - като в гроба. И това ме плаши ужасно. Сякаш всичките ми детски страхове оживяват. Все нещо ми се причува и трябва с усилие на волята си да се накарам отново да заспя.
        Тогава пак чух стъпки. Леле, наистина съм много страхлива. Не, тези бяха истински - съвсем истински и се приближаваха.
        Ръката ми трескаво затърси ножа на кръста, но там нямаше нищо - бях по риза. Запуших устата си с ръка за да не извикам когато някой отвори и влезе и не знам как успях, но светкавично се изтърколих долу и се метнах към ъгъла. Какво ли ме предупреди, че това е опасност, не зная. Сигурно тези неща се надушват. Имат особена тръпчива миризма на мускус, примесен с кръв и лавандула. Уффф.
        Винаги съм обичала “въртолетната перка”. И капитан Стекърт обичаше “въртолетната перка”. Казваше, че била “естетски издържана”. Не съм сигурна, че един ритник е много естетичен по своята природа, но винаги, когато го правя, имам прекрасното чувство на концентрация на голямо количество енергия в една точка - лицето на противника.
        Но го обичам истински, защото след това не повтарям. Никога.
        Оххх, въздъхна нещо в мен, изпълнено с напрежение, и очите ми се напълниха със сълзи от рязката болка. Втори път нямаше и да мога. Кръвта изби през превръзката и се разля по ризата.
        Вратата с трясък се отвори и влетя Кеел.
        Грабна падналата фигура и я запокити към стената сякаш бе чувал със сено. Чу се изпукване, и след като тялото се свлече на земята, по стената остана тънка, но ярка диря.
        Влязлата Охла ми помогна да седна на масата. Увесих крака и гледах Кеел. Не можех да центрирам погледа си нормално и го виждах раздвоен. Изглеждаше интересно. Като циклоп. Като някакво екзотично чудовище - двуглав кентавър. Тази мисъл ме разсмя. Той изгони с жест момичето. Клекна пред мен и опря глава в коляното ми. Сега виждах само обърканите му рижави къдри:
        - Накажи ме.
        - Не. За какво?
        - Аз те оставих. Ти ми нареди и аз не изпълних. Той можеше да те убие.
        - Да, но както виждаш - жива съм.
        - Ти можеше да умреш!
        - Аз ще умра, Кеел, ние всички ще умрем и това е чудесно! Този свят има право на почивка от такива изроди като нас, приятелю.
        Той вдигна невярващо очи. Аз кимнах.
        - Нямам никакви илюзии. С какво се занимаваме ние - воюваме. Най-долното, презряно и вредно нещо. Ти нещо направил ли си през живота си, което да си струва. Нещо НАПРАВИЛ ли си изобщо? Не те питам дали си разрушил, убил, развалил и така нататък. Това го можеш. А друго?
        И аз го наказвах. Аз наистина го наказвах. Но не така, както искаше той. Не.
        Аз го биех през сърцето, клатех подпорите на цялото му съществувание. Пораждах черни съмнения и отровни угризения. И изпитвах удоволствие от това, че той като животно се поддаваше на моите манипулации. Все пак не исках да го съсипвам. Трябваше ми.
        - Щом приключим това, ще извършим едно добро дело, Кеел. Ще се постараем да вдигнем това малко кралство отново на крака и да му изберем достоен и добър владетел. Какво ще кажеш?
        Той кимна и отново заби поглед в пода.
        - Сега върви да спиш, защото и аз трябва да полегна. Лека нощ.
        Знаех, че няма да спи. Ще стои пред вратата и ще дебне нощта. Колко бях смела пред него. А колко ме е страх. Пу, пу плюх си в пазвата и чукнах под масата. После легнах и заспах спокойно - Кеел бдеше пред вратата ми.
 
 


© Лиза Мороз, 2000
© Издателство LiterNet, 10. 02. 2000
=============================
Първо издание, електронно.