МАРК АРЕТУС

Лиза Мороз

web

Казвам се Марк Аретус.

Дали и преди съм се казвал така, не знам.

Разни хора твърдят, че някога, много отдавна, е имало един казващ се така, но това едва ли ме засяга лично. Аз съм Марк Аретус - Убиецът. А онзи е бил Светец.

Всяка неделя минавам по тази уличка, защото точно тук накрая живее моята проститутка, която носи името Ясмин. И аз не знам дали харесвам повече името й от самата нея, но аз не харесвам жените по принцип. Те са тъпи и шумни. Но самото звукосъчетание “ясмин” е като лек полъх на вятъра покрай ушите ми. Затова идвам тук вече години. Отдавна никой друг не пристъпва дървения й праг, защото пред мен или отзаде ми няма други и не ще има, докато ръката ми може да минава през каменна стена, а краката ми да надбягат най-бързия от конете на Сахусвалата.

Но сега се влача отпуснат, роб на навиците си - всяка неделя да се довличам до това мръсно място и до тази презряна жена с прекрасно име.

Но, както се казва в свещените книги, всяка верига си има една брънка, която един ден се къса, и явно днес и тук ще е било за мен.

Както си вървях, в един момент престана да ме има и аз добре осъзнах, отивайки си, че всичко свърши без никакво предупреждение. Великият убиец Марк Аретус се строполи като отсечен дъб и повече не се помръдна.

От улиците наизскача народът, първо заобиколи грамадното тяло, плахо и ужасено, после бавно се приближи и накрая, видели, че по-мъртъв едва ли ще бъде, го заритаха дружно, докато не превърнаха материята в пихтия.

Кървава пихтия...

Далеч съм от мисълта за ново наслаждение, защото съм уморен. Не, че имам нещо против, или дори че се противя на това, но някак мисълта ми не успява да събуди соковете на тялото ми. Глух и ням, безкраен съм в изродството свое и в ненужността на членовете си съм като яма, като пропаст с полега ти склонове, като тази, пред която съм се изправил и в чието дъно, невидимо за мен, съм устремил своя взор.

О, бутнете ме. Дайте ми чувство. Дайте ми ужас и паника. А той застана до мен, загледа се пак така ефирно надолу, полуплътен и нежен в сравнение с моето огромно тяло, и се усмихна - сигурно на мен, защото усмивката му не бе от онези, дето са благодарност към светилото.

- Е, какво видя? То няма и какво да се види. Ако търсиш чудо - намираш го и на пусто място. Но ти чудо си виждал. Какви ли не чудеса сам си творил, претворявал, обръщал и смачквал. Ха! - викна и се засмя.

Но нямаше ехо, защото разбрах, че нищо нямаше пред нас, нито зад нас, нито отдолу. Цялата картина изчезна, без да съм усетил и без да се притесня от това. В момента преглеждах какво ставаше там, откъдето току-що си бях тръгнал. И се наслаждавах за пръв път от много време на омразата, дето струеше от ритащите...

- Изпитвам нужда да си говоря с някого - кротко ми каза той, - времето минава без всякакво значение за мен и това, което кара хората да се вълнуват, не ме стряска изобщо. Ето - лишен съм дори от единствената тема за разговор. А ми е нужно, да бях безсловесен, лесно щеше да е... ами аз - страдам. Бих се скарал с някого, но за какво ли да поспорим. Когато спорих с Него, той ми се разсърди и оттогава не ми говори изобщо. Пиша Му доста често. Но не ми отговаря. Измислих какво ли не. И пак... мълчание, мълчание.

А той, един слабичък, върлинест, с кожа тъмна, но нежна... дори прозрачна. Косата му черна като въглен, разрошено падаща на бялата роба. С едни тъмни, тъмни и дълбоки като безкрайността очи. Присвих очи и наклоних глава сякаш да избистря погледа си, но нищо не се промени.

- Ти Марк, ти... знаеш, нали? Всичко знаеш ти. За всичките ти години живот в живота и ти остана като камък между земята и небето. И те те мразиха, Марк, не за друго, а за това, че нито си чужд, нито си техен. Та и аз така. Наслаждаваш се, виждам. Хайде, наслади се изцяло и да поемем кротко надолу.

Откъснах се от мислите си, щом ме подкани и инстинктивно погледнах надолу, нищо не видях отпървом. После нещо леко изплува като хълм сред равнина и стълби, тръгнали към него.

- Глупаво е все пак така да Ги привличат тия хълмове. Видят ли нещо да стърчи посреди равното и все там се бутат. Да са нависоко - това е то. По-близо до Там. Ех, Хора. Гледай Ги.

И Ги видях, появиха се всички, пълзящи по склоновете, ритащи и мачкащи, един върху друг, хванали се за парцалите си, косите и крайниците. Драпащи със стонове и крясъци. Стъпващи си на телата и главите. Онези, достигнали до горе, окървавени, лежаха полумъртви и нови, и нови се натрупваха отгоре им.

- А там няма нищо, повярвай ми.

- Вярвам ти - отговорих - защо да не ти вярвам, щом Ги знам. Всичките.

- Разбра ли ти накрая, че не можеш да Ги убиеш. Да, разбра, защото спря ръката си. На Тях това им е тук - той посочи отляво - и слепи са Те за всичко друго.

- А нима не свършва.

- Свършва? То сега започва. Да вървим...

И тръгнахме, минавайки близо до хълма. Не се и спряхме. А продължихме, докато не видях сам себе си.

Това се случи отдавна. В една равнина на юг, с две малки сярни езерца, чиято смрад се стелеше наоколо. Не помня за какво се бихме, нито победихме ли, но тъй ще да е било, защото аз никога битка не съм губил. Спомням си този ден за друго.

- Не можеш да Му отречеш майсторството - промълви моя спътник, - такива Слаби, а толкова Силни. Хармонични дори в Разрушението. Ах, колко Ви харесвам и колко Ви завиждам. О, слаб съм, винаги съм бил.

- Аз не умрях - провикнах се аз, - кому беше нужно?

- На мен не, а и нима чакаш готови отговори да получиш? Няма отговори такива, дето някой да ти ги поднесе в устата. Направи си ги сам, измисли си ги.

- Те казваха, че съм Дявола.

- Да, Те винаги така казват, защото е лесно, нима си приличаме? Ти, Марк, своята святост съвсем ли забрави?

- Това не съм аз, такива приказки и от Тях чувах, но не съм аз - нямам спомен ни в ума, ни в сърцето си.

- Кога последно нещо си имал там? Ха-ха?! О, откажи се от всичко, с което си се мамил толкова дълго. Забрави го сега. Само гледай и отвори вратата, за да влезе онова, дето е за теб.

- Математиците са пророци. Толкова са близко, че често той ги обладава съвсем.

Гледах стареца, пълзящ сред точещите се зад хоризонта черти. Провлачваше колене, оставяйки кървава диря, и пееше:

- О бебчее, о векторчеее...

- Те Го правят целия така, както Той Ни направи. Но ръцете Им грешат.

- Бебчеееее - извисяваше прегракнало старецът, - бебчееее...

- Съсякоха му главата в гръб, както чертаеше на пясъка. Дори не разбра, че нещо е свършило.

- Аз разбрах още преди това.

- Ти пак говориш за себе си, не си мерило ти никому! Откъснат си!

- А ти?

- А аз не, аз съм прогонен. Кой е по-клет, кажи?

- Аз не съм клет - някаква свирепост изпълзя от гърлото ми, - какво ще ми стори, ако не падна ничком?

- О, клет си, Марк. Камък си ти. Върви с мен - и тръгнахме надолу, - откакто Той Ни остави, знаеш ли как е - като да ти изгорят всичко, дето го имаш, да ти избият всичките другари, жени, деца, а теб да оставят ей така по средата и да гледаш, и да гледаш, и да гледаш... ще се възрадваш ли, че жив си, Марк? Не...

- Какво му е... - не издържах и попитах, щом го видях.

Не знам и аз защо, но членовете ми се разтресоха и зъбите ми ме заболяха с една търсеща и растяща болка. Не знам какво ми каза, но имаше вид подобен на дънер на отдавна умряло дърво. Дънер, останал насред мъртва, напукана от суша земя с таквиз пукнатини, дето да може и кон да пропадне.

- Брат ти е - да ти опиша делата му, езикът ми не се обръща, сам си спомни.

- Нямам роден брат, нито прероден. Нямам кръвен, нито духовен. Не ми е брат той.

- Брат ти е! Теб ти е един не по кръв и произход, а по дела! Спомни си, Аретус, хиено пустинна! Спомни си, червей, свил се в окото на мъртвец. Спомни си, комар, кацнал на лицето на сукалче. Спомни си кой бе онзи, дето измъкваше червата на хората през устите им... или не е било? А онзи, дето прекара меча си през утробата на носещата живота жена? Беше ли ти или не беше той? Не ще ли паднеш ничком, Марк Аретус, пред нея, щом сега тук пред теб застане Тя?

- Да, но аз се възправих срещу делата си още тогава! Не се скрих зад някой широк гръб, на когото да ги припиша и да размахвам своята невинност като долни гащи, както правят всички Те!

- Ох, невинни са Те, Марк, само ако знаеш... А ти, ти си виновен!

- Не е вярно! Лъжеш! Виновен съм - знам, но ако Те са невинни, то значи теб те няма, и нищо го няма от всичкото, дето ми се привижда! Изпари се! Изчезни!

- Пфу. Откъснатите сте все горделиви. Следвай ме и не ми говори повече.

- Нали искаше да говориш, или си отвикнал да спори някой с теб?

- Спори, но поне знай за какво говориш, Марк!

- Как да знам, когато нищо не ми казваш!

- О, нетърпение, суета и врява са сестрите ти! Млъкни! - Когато се появихме, всичко бе тръгнало да си отива, така кротко като свещ, давеща се в собствената си лой... дори и да бяха се надявали, нищо не се бе случило, а и ние се появихме все пак накрая... Оставиха ни да се заемем с тази работа ей така, без подготовка, без дума да ни кажат, но те всички се бяха претопили в енергиите си и съзнанията им отплуваха в мрака. И ние двамата стоим си така и се чудим откъде да я подхванем. Аз какво... мен не ми трябва нищо, но Той... Той е създаден, за да бъде Творецът, от себе си не можеш да избягаш... - мърмореше, мърмореше безспирно, докато слизахме по извитите стълби надолу - и какво да го правиш, тръгна, изпълнен с една решимост да гради, да твори... и сам не знае какво. Но ти, Марк, ти откъде се появи?

- Ти ще ми кажеш! Все така приказваш, сякаш знаеш и кътните ми зъби и всичко ти е ясно!

- Ясно, нищо не ми е ясно! Ни Той ми е ясен, не че не Го познавам, откакто съществувам, но и Те всичките не са ми ясни, защото на него приличат - същите горделиви, нелогични, странни и гладни за повече, все едно, че не светът, а и целият всемир не Им е достатъчен.

- Ох, обърках се. Нека започнем отначало.

- Ха-ха - засмя се той с цял глас - малко отначало или съвсем отначало.

- Престани с тези твои двусмислици. Уморих се от тях отдавна. Уморих се да питам, да търся отговори, да се чудя и се мъча с разни философии. Искам простички неща, искам такива, които мога да разбера.

- Нима съвсем не си спомняш нищо?! Какво са ти направили Тези.

На пътя се оказах сам. Моят спътник се бе разтворил в маранята над камъните и прахта, сред които като препечено брашно се стелеха към хоризонта нежните извивки на този път. Но имаше камък - голям, полегат като стол и на него седеше съвсем гол, дебел и разплут арап, скръстил ръцете си на провисналите си гърди. Тръгнах към него. Щом го наближих, страшна смрад ме лъхна и видях безбройните му рани и разлагащата се плът с впили се в нея дебели бели червеи, промъкващи се отдолу и движещи кожата му в такт с ритмичните си движения. Бях виждал това преди... О, колко пъти.

- Смрадлив труп - изругах всички богове, които знаех.

А той обърна глава и викна:

- Имаш въпроси, а нямаш вяра! Вярата не е нещо, дето стои в косата ти, та да отидеш и да си го отрежеш, пък после пак да си го пуснеш! Те ти къдрава, те ти права, те ти руса или черна... Неее... - мърмореше с пискливия си негърски глас и се смееше истерично - ей така ти минава времето като струя пикня по краката на права жена... хи-хи...

- Ще те убия - казах му кротко.

- И с това ли ще ме заплашиш? Смърт, когато изхвърлят тялото ти нанякъде, където няма да се разнася така непоносимо отровната смрад на разлагането. И ти се пльосваш в отвратителна стойка, устата ти се пълни с мръсотия, кал и камъчета. Ама теб не ти пукааааааааа... ха-ха... А бяхме красиви - Ние, Всемогъщите, и Той бе един от нас и Ние подредихме света така, както Ни се виждаше Прекрасно.

Разбрах, че вече не говори с ума си. Бълнуваше, белнал очи, провлачвайки напевно думите като стар монах в храма.

- Какво, какво сгрешихме, прекрасни ми Приятелю, къде АЗ не Ви разбрах и Вие не разбрахте Мен, после Тях.

- Къде съм сгрешил - попитах сам себе си, тръгвайки си, - сгрешил съм - да. Иначе нямаше да съм тук и нямаше да е това. Събужда се, - прав си ти, Изроде - събужда се чувсто за Вина, голяма Вина, която имам, но за какво? Щом няма дори капка съжаление...

Пътят пропадна изпод краката ми и увиснах в пространството, докато не видях горното и долното, отразени едно в друго като огледала, предаващи си снопове цветна светлина. И заискри се, и заигра целият всемир в едни полудели багри, преливащи една в друга, а отдолу им бавно се заиздигаха обратни една на друга черните масиви на планините. Изпод светлините бавно изпълзяваха тъмните им сенки, поглъщайки ги в утробата си като черни колоси на мрака:

- И не могат да говорят. Ей така изричат думи, но те все идват не от душата и не от сърцето... как все успяват да кажат не това, което трябва. Какъв страх и какъв параван има пред всичките тези думи, та те така се изкривяват, щом се превърнат в звукове. Превзети, изкривени и усукани като канапи от коси и слюнка. Като пясъчни бури тия неверни думи заслепяват очите ти, убиват слуха ти с постоянния си вой, отнемат обонянието ти, защото ти похлупваш с длани лицето си... какъв е този страх, който имат...

Моят чернокос спътник отново бе до мен и плавните ноти на напевния му глас минаваха край мен и заминаваха нататък към онзи невидим спътник, с когото всъщност той говореше през целия ни път.

- Но и Той се крие! Винаги се крие от всички и всеки! Символи, символи един до друг. Редици от показни форми и дивни чудесии си е измислил Той, за да не го видят такъв, какъвто Е и само ти остава да Го гадаеш и да Му се чудиш що е Той... Признавам сега, че ти завидях за това, че не се криеш зад паравана на Другите, не се таиш в тъмната дебра на това, което се вижда, пред това, което е... Не се ли страхуваш! Не те ли плаши мисълта за деня, в който ще платиш! Не те ли е страх от Отказа и Отхвърлянето, от Осъждането и Обругаването на това, което си?

- Ако знаех какво съм, поне за малко може би щях да се уплаша. Но аз съм като чаша с пробито дъно, през мен тече ли, тече, а аз все жаден ходя и търся източник, от който да се напия. Да пия, да пия и да умра, утолен и натежал от всичко. А аз съм празен...

- Вода... Вода! Вода, Марк! - и капките полетяха отгоре надолу и отдолу нагоре. - Наричат я магията на живота. Първичната супа. Флуиди, приятелю, капки кръв и капки пот.

И заваля, и валя, и валя и нищо не виждах през пелената на дъжда, но не се намокрих, нито потънах, сякаш бях намазано с восък кухо дърво. Гледах стройните редици на капките, които, съвършени в своята форма, нито веднъж не разрушиха божествения си ред, нито веднъж не сбъркаха своя път, нито веднъж не се усъмниха в посоката си. И когато престанаха, и светлината се завърна с пъстрите си снопове, погледнах надолу и през кристалните води видях черното дъно и двамата с него тръгнахме по гладката повърхност към единствената стърчаща гола и мрачна скала.

Не бях го забелязал, загледан в хоризонта, докато ръката му или това, което е била, не докосна крака ми. Предизвика пареща болка и аз се дръпнах бързо назад, препъвайки се в нищото. Паднах на коляно и почувствах болка като от удар в камък, но това не ме разтревожи толкова, колкото онова, което видях да се люлее в корените на скалата.

Един син, подут и татуиран под прозрачната кожа от безкрайни жили и възпалени съдове труп. Той немощно движеше горните си крайници, плъзгайки ги по гладките, зелени и хлъзгави стени на скалата.

- Опитва се да се качи - смаян осъзнах аз.

- Да - уморено се съгласи моят спътник - но въпросът е защо? Та ще му е по-добре на голата скала, отколкото във водата. И без това е труп, подут и разложен, той знае, че Не Може и знае, че Няма Смисъл и нима не се досеща, че там нищо добро не го очаква. А просто трябва да се Отпуснe там, където е, защото Никой Никъде Не Е Случайно. Да Обикне своята стихия и да Отдаде тялото на душата си. Толкова е просто да прекъснеш мъката - трябва да се Откажеш, да се Оставиш такъв, какъвто си и там, където ти е мястото. Нима ти не направи така?

- Имам въпрос и постарай се, моля те, да ми отговориш. Това ли е Адът?

- Ще ти отговоря, Марк, макар че ти знаеш това не по-зле от мен. Ад няма. Нито пък има Рай. Такива, каквито Те си ги представят. Няма зрелища, няма тълпи от грешници. Адът е абстракция, той е проекция на самите Хора и техните мисли, техния живот и всичко, което Ги прави Човеци. Адът е индивидуално място някъде във времето и пространството. Той е порта на съзнанията, оставени да намерят покой, изживявайки отново ужаса на материалното си съществуване. Те го повтарят и забравят, постигайки Очистване. После поемат пътя си обратно.

- Обратно в живота?

- О, не, не и към това, което Те наричат живот. Съвестно ми е, че съм част от цялата тази система, наистина. Това е Насилие спрямо Тях, но иначе знаеш ли какво ще стане, спре ли всичко. Аз не знам и Той също не знае. Това е най-страшното. Всеки край ражда началото, защото всичко е циклично - това е ЕДИНСТВЕНИЯТ принцип на всемира. Но, ако той се наруши - дори мисълта ми се страхува да продължи нататък.

- Деца, обречени на невинност като цветя, обречени на красота. О... заболя ме - и се засмя - никога, никога не можах да науча тези хитри схеми на съществуването, Тези, които Те така добре чертаят и налагат на Себе си. Приемат Ги толкова лесно, все едно са неоспорими като Неговото присъствие.

Малката руса главичка, наведена с прилепнало към скалата чело, леко се извърна, показвайки разраненото, уморено и измъчено личице с огромни сенки под очите. От огромните, влачещи се по земята ръкави се показваха две малки, кукленски ръчички и, стискайки резбованата дръжка на голям нож, упорито, но мъчително, с отвратително скърцане и стържене, драпаха по камъка. Изписваше букви...

- Не.

Лезвието се изплъзна от слабите ръце, извъртя се и поряза едната му длан. Детето, незабелязвайки кръвта, отново хвана дръжката с двете си ръце и със същата животинска злоба се нахвърли върху гранитния блок.

- Не, не! Неговото присъствие ТЕ ОСПОРВАТ, но невинността на децата е сякаш по-истинна от самия живот. Ах, да, да... децата - това са те, преди да бъдат покварени - огледалото на самите тях, тяхната плът и кръв...О, разтвори се, небе, ха-ха... Много съм разтревожен, Марк, твоето присъствие ме подтиква към... Придизвикваш в мен смут, страх. Твърде дълго съм мълчал самотен и сега не мога да спра лавината от емоции, които ме заливат. Не, отново сгреших! Кой кого с какво залива - ще стана софист.

- Престани - казах на детето и се приближих. То не спря, но аз прочетох издълбаната част от надписа

“ Т..к бя.. АЗ”

- Аз, той, тя, ти, те... Децата не са ли първия вид, на това, което Те истинно са.

- Да - Свободни. Някои дори до края на съществуването Им не престават да Съзнават Истината, че Са Свободни от материята си, и че тя не е мерило за Нищо и за Никога. Шшшшшт - сложи той пръст на устата си - ах, Той как мрази да чува дори тази мисъл. Вбесява го, защото поставя под огромно Съмнение СМИСЪЛЪТ, а там дори Той не е уверен. Ние с теб обаче твърде много говорим - не мислиш ли?

- Да, мисля. Аз имам конкретни въпроси към теб, на които се надявам да започнеш да отговаряш!

- Отговарям, колкото мога. Но въпросите ти са Глупави, Неверни, Безпредметни и съвсем Човешки! Затрудняваш ме.

- Ето ти един кокретен въпрос - къде отиваме?

- Никъде! Виж Марк - викна той е разпери ръце - Никой Никъде Не Отива! Въпросът ти е по-безумен от всичките предидущи. Къде можеш да се денеш, Марк? Къде ще отидеш? Ха, ха! Ха, ха!

Неделите са глупави дни, изсмукани от Леността на времето. Толкова са безпредметни, че нищо не може да ги Опредмети - само пълната Леност.

Тук очевидно е неделя, такава, каквато аз преди си я представях и сега все още, защото представите са едни малки образи, които изскачат от чекмеджетата си, щом изречеш вълшебното им име. Посегнеш ли й, тя ще се затвори с трясък в убежището си, прищипвайки протегнатите ти пръсти.

Потънал в себе си, Съм тук, нека започна да говоря за Себе Си с голяма буква, защото Аз Съм най-големият и тук, и там. Хайде, чудовища, химери отвратителни, кошмарни видения - толкова ли е далеч прозрението, че Те не могат дори да Ме докоснат, защото и Теб Те Няма и въобще аз няма да тръгвам на кръстоносен поход срещу Него - не, не... Аз просто ще направя Неделя и ще Освободя и Отпусна Мен Си такъв, какъвто истинно съм Аз.

Аз съм Свобода,

Аз съм Съзнание на

Сила

Слабост

Синхрон

Сега

Стига

- Хайде, хайде... - викаше гневен, но бодър, разклащайки нагоре-надолу туловището ми. - Забравата, забравата е Спасение - и ти ли намери този ПЪТ към Истината!... опомни се, Аретус! Предател мръсен! Ще потънеш в лайната като камък! Ще се удавиш в тях, гълтайки ги, докато не напълнят целия ти търбух, гърлото и носа ти, ще се качват на главата ти, а ти ще викаш: “Алилуя! Аз намерих Нирваната! Вечният покой! Толкова ми е добре в топлите лайна!” Смрад! Стани, презрени Робе на Леността!

Но не можех нито да отворя очи, нито да поема дъх, и докато нечии юмруци яростно налагаха тялото ми, воден от желанието да се освободя от мъчителя си, протегнах ръце, хванах се за ръба на Ямата и изпълзях навън.

Силна студена струя ме обля, нахвърли се върху мен като огромен, свиреп шамар. Отворих уста да викна, но водата ме наказа за това и сведох глава, за да се спася от болката и унижението.

Унижение.

Сега вече усетих вонята. О, да - този кошмар се бе оказал истина. ИСТИНА ли? Смърди, значи е Истина. Вижда се - още по-голяма Истина! А когато го забучиш с пръст и то остане на върха на нокътя ти - то тогава! Абсолютната Истина е там - дръжте я! На върха на пръстите Ви! Хайде, огледайте я внимателно, подушете я... не, не се мръщете. Не правете погнусени физиономии и не клатете глава - това е ВАШЕ, то е единственото, което имате. Май.

Подпряхме се двамата на меките възглавнички. Бях гол и усещах тялото Си, дишащо с всяка от порите си чистия, напоен с миризма на цветя, въздух. Той Ме гледаше все така иронично усмихнат, сучейки черния кичур коса около пръста си:

- Мисля, че няма смисъл от цялата тази показност.

- Да, нещата са пределно ясни.

- Кога ти се изясниха, Римлянино?

- Скоро. Сравнително скоро.

- Хайде, кажи, - той приближи главата си до моята. - Изгаряш ме в огъня на любопиството.

- Гори, но трябва и Той да бъде тук. Ние тримата заедно, както трябва да бъде и както е. Тогава ще Ви кажа всичко, но при едно условие!

- О! Ти си Нагъл! Безочлив и Безумен! Условия смяташ да поставяш!

- Да и Вие ще ги изпълните, нали... Та Вие не можете без мен... без Тях. Вие сте господари на нищото - само инструменти, които работят за НАС, - отпуснах се и легнах по гръб. - А условието Ми е много просто.

Нека никога вече, АЗ н.е з.а.б.р.а.в.я нито миг, нито миг от Мен.

© Лиза Мороз, 2002
© Издателство LiterNet, 14. 12. 2002
=============================
Първо издание, електронно.