Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДВА КАТЕТА И ЕДНА ХИПОТЕНУЗА

Лиза Мороз

web

I част

КАМЕН - “THE BIG DEAL”

София.
Училище в краен квартал.
След 3-ия час.

Казвам се Камен Цанков и в момента с най-добрия ми приятел гледаме през прозореца на класната ни стая. Гледката ни е до болка позната - големия асфалтов двор и заблудените ученици, ходещи насам-натам. От вратата почти едно след друго излизат двете чудеса на училището. Първото е “Барби” от А клас. Не знам дали всички чувстват при вида и това, което чувствам аз, но тя е всичко, което мога да нарека страхотно у една жена. Веднъж при едно сливане на нашия Г с А седях до нея. Бях се долепил до нейното бедро. Ръката върху коляното ми беше на милиметри от крака и. Ако беше някоя друга, нямаше да се замисля. Но “Барби” е просто “Барби” и аз целия час седях и слюнките ми капеха по панталона.

Климент също я гледа. С отвеяния си, леко пренебрежителен поглед. На него му е все едно, защото тя и без това си е негова.

Видях че погледът му се оживи и насочих моя надолу. От вратата излезе “Малката лайногълтачка” или “Пини пъпката” или “Любовникът на училището” - Дора Димова от моя клас.

Прякорите, както винаги, лъжат - нито е пъпчива, нито е курва /къде ти!/. Но я мразя до дъното на душата си. Не, не я мразя, щото няма за какво - гадна ми е, отвратителна и противна. И не само на мен.

Климент обаче я гледа внимателно. Този тип е извратен. Тя пресича двора. От някъде хвърлят нещо по нея, но не я уцелват.

Някой ме хваща за гъза. Обръщам се. Милена.

- Лайногълтачката ли зяпате - пита тя, обръщайки се към Климент.

Той не я удостоява с отговор и продължава да гледа Дора.

- Пуякът и подпалил не знам к’ва си там книжка и тя се разревала. Ей я на - тръгва си.

Милена предъвква нервно дъвката си, очаквайки отговор от Климент. Той дори не я поглежда.

Не и съчувствам изобщо. Би застанала и на челна стойка заради него. И затова ходи с мен.

Казах вече, че Климент е най-добрият ми приятел. Още от I клас. Но искрено го мразя. Не защото е хубав - лаская се, че и аз не съм грозник. Не защото е най- големият пич в училището - тая титла не ме блазни. Просто защото винаги се чувствам като притурка към него:

“Кой е тоя Камен...”

“Абе оня, дето се влачи с Климент...”

Климент това... Климент онова...

Но, като си помисля, съм твърде зависим от него - нещо като платена любов. От мене парите - от него другото.

Обръщам се - историчката е влязла и оглежда присъстващите.

След нея се домъкват Цветан и Милен - близнаците с по две баници в ръка. Само плюскат тия говеда.

Сядам си на чина. Пред мене е Рая. Пак нещо рисува в тетрадката си. Рисува страхотно и е невероятно спокоен човек. Дали някога ще тръгне с мен? Мечтай си.

- Дора къде е? - пита историчката, вперила поглед в последния чин откъм прозореца.

- Отиде си да циври - разтягайки дъвката си, съобщава Весо “Пуяка”- депресирана е.

Историчката не коментира и преминава към урока.

Пуякът се чуди как да си качи краката по-високо, та по-добре да се виждат новите му “найкове”. Напразни усилия - моите са най-скъпи.

М-да. Като се сметна колко струвам само в дрехи, започвам да се плаша, че ако някой вземе да ме съблече, нищо няма да остане от Камен - “the big deal”.

След урока отивам до лавката да си взема “фафла мутра”. Климент се довлича след малко, купувам му две “орбитки”.

Той нещо не е на кеф. Познавам го веднага. Дори и за причината се досещам. Дора Димова. Отдавна искам да заведа разговор за тая работа, но нещо не ми стиска. Отварям си устата и... немея като риба.

Барби се задава с палтото и раницата. Целува Климент пет-шест пъти:

- Не съм избягала. Ходих на зъболекар.

Климент проявява слаб интерес, илюстриран с бърз поглед към нея. Тя го обсипва с още толкова целувки и се повлича след Милена, която от пет минути стабилно ме обарва. Друснал я е хормона.

Аз приключвам с "фафлата" и виждам как Пуяка се влачи насам. Не знам дали съм врачка, но предвиждам, че Весо не трябва да се появява сега.

Той обаче е генерален дебил. Застава до мен, пуска два плоски лафа и зяпa Климент.

Това е чудесен момент да ги сравня. Пуяка е определено по-висок. Едно 10 сантиметра поне. Но, Климент го бие по гръдна обиколка поне с толкова - от гребане така става.

Климент потропва нервно с пръсти по плота. Аз досега да съм му казал поне пет пъти bye, bye.

- Пипи Късото Чорапче направо ме разбива - пуснала си е бримка. Ще ми купиш ли нови чорапки, батко - Весо е толкова доволен от себе си.

Първият чимбер му идва доста неочаквано. Вторият обаче направо го хвърля в тотално недоумение.

Аз си трайкам, щото зная и началото, и края на тая история. Весо е в моята почетна алея на дебилите на първо място. Три пъти съм присъствал на тая сцена.

Зяпам отегчено и си мисля колко ли му се иска на Пуяка да е на моето място, така се сваля на Климент, така му се натиска... Да може и пръстите на краката би му излизал. Ама не ще!

Този път Весо надмина себе си и ме изненада. С нашокан вече рапон той се изправя героично насред коридора и вика:

- Лайнар мръсен, скапаняк, да ти спраскат кокаляците като на стареца ти...

М-да. Като го чух - онемях. Това беше много, много диво изказване. Но за бедния ми Пуяк означаваше твърде лоши неща...

Бащата на Климент някога е бил голям спортист. Сега е академик по математика и инвалид. Някога, по някаква си причина, той си счупил гръбнака и в момента е един високоинтелигентен зеленчук. За Климент това е най-голямата мъка. Той е поставил баща си някъде между съзвездието Дева и Лъв. Боготвори го.

Схващате ли защо Весо едва ли ще доживее утрешния ден. Аз изпратих с поглед Климент, който извлачваше Пуяка от училище, за да го смели в по-спокойна обстановка.

Върнах се в стаята и седнах до Рая.

Тя ме поглежда ей така и си продължава да довършва един типец на задната страница на тетрадката. Един такъв мускуляга, в момента прави фаянса му... От тая работа доста се сконфузвам, щото моя доста съм го позанемарил.

Тя обаче днес явно е на кеф и ми рисува малка карикатурка. Познавам себе си по острия нос и големите мигли - това ми е патента. Тя откъсва страницата и ми я подава. В тоя миг цялото ми същество се дере “Целуни я, аре бе, аре бе...”. Ама аз се усмихвам като дървото Буратино и поемам това свещено листче хартия.

Костадинов-математиката влиза и стоварва ония ми ти чертожни инструменти на бюрото. Аз си свалям краката от чина и започвам да го наблюдавам. Всеки път като го видя и ми настръхват космите на оная работа - ей богу, братче, прилича на оня Ханибал Лектър от “Мълчанието на Агнетата”. И тия светкащи очички направо ми бъркат в свитата душичка. Мамка му.

Краката ми нервно треперят. Бая време мина, а Климент го няма. Протягам се към прозореца и какво да видя - Климент си поседнал на пейките отпреде и си хортува познайте с кого. С Дора Димова. Ще умра. Чувствам го.

Започвам да се мяткам като животно. Поглеждам Ханибал-Канибал:

- Мога ли да изляза за малко?

Той не ми отговаря, което означава може.

Търча навън. Хвърлям се отгоре му и го дърпам настрани. Връщам го в училище. Не знам откъде да го почна:

- С нея ли ще ходиш? - това вече беше тъпо начало...

А той се смее все едно съм му казал страхотен виц. После ме поглежда и ми казва “Абе, глупако Ханс...”. От цялата работа направо забравих какво бях тръгнал да казвам. Спомних си.

- Стига си се занимавал с нея, Климо, стига, брато... Ще ме спукат от бъзик, за тебе да не говоря.

Мълчи, днеска една дума не е обелил. Това вече ми идва нанагорно, да ми го духа. Лайно скапано. Зарязвам го и си отивам обратно.

Усещам, че денят ми отиде на куково лято. Пъхам си тетрадката в джоба и си вдигам гъзеца към нас.

Милена веднагически ме фиксира, лепва се за мен и аз откровено казано съм адски щастлив, че поне тя е до мен.

От вратата тя се хвърля към хладилника и почва да вади Марсове и Сникерси. От тия в нас бол - нали баща ми е вносител.

Гледам я как ги нагъва и ми се повдига. Целя я с един Киндер Сюрприз.

Тя го хваща и почва да ми се лигави. Бели обвивката със зъби и очичките и светкат, светкат... като на стар ЗиЛ фаровете.

Хващам я за колана и я придърпвам. Тя ми пъха парче шоколад уста в уста. Винаги като я чукам се питам дали в момента си мисли за Климент. Днес обаче този въпрос не ме вълнува.

Гледам да не претупам работата, тъй като време днеска имам бол. Миленчето така е зинала, че имам чувството, че всеки момент ще запее арията на Виолета из Травиата. Смаях ли ви? Ами, да. Не съм чак толкова прост.

Тя се е разнежила яко, духа ми, което е рядко явление при нея.

Стига секс за днес. Изпращам я на вратата. Оплаквам се от тотално главоболие и заявявам, че днес си оставам тук. Тя не протестира.

Тегля си един душ и сядам пред телевизора.

Баща ми се обажда, вика ме при него. Първо мисля да му откажа, ама си викам “Защо да не мръдна малко...”. Той ми разправя:

- И се облечи хубаво. Никакви дънки и маратонки. Разбираш ли?

Дали разбирам? Отлично и то. Пак е навързал някакви големи клечки и ще им показва синчето си - аз съм му нещо като златен медал.

За час се префасонирам на професионален гъзар. Тегля едно лъскане на обувките, приглаждам и последното щръкнало косъмче и се поглеждам в огледалото - преди малко бях на 17, сега съм поне на 25. Не е лошо.

В момента “средната ми дрешна сума” надхвърля джобните ми за поне 3 години. Но бащата никога няма да ми даде тия парички на ръка. Викам такси, слагам си Рейбана и си вдигам гъзеца.

Приятелите на бащата са абсолютни свини. Свини са и такива ще си останат.

Пристигам и гледам ония ми ти коли, наредени като на изложба. Само животното на баща ми не го виждам.

Някакви пичове стоят пред вратата на офиса и нещо заваряват. Виждам единия от “общите”. Разправя ми, че вчера са разбили и изнесли всичко що е техника.

Марчето, секретарката, обаче е щастлива - има нов компютър, нов факс, нов телефон - ега ти кефа. Аз засядам при нея, за да не налетя направо на ония в ресторанта под нас. Тя нещо си чука на компютъра. Види се, че и харесва на новичкото да работи.

Баща ми пристига и ме дига. Отпрашваме нанякъде и прибираме една орда полицаи. Всякакви. Днеска на татенцето му е ден за “police activity”.

Озверявам като си помисля как се преебах да дойда. Цяла вечер простотии. Накрая майка ми се обажда на моба на бащата и аз използвам намалението да се изстрелям към нея.

Майка ми си седи в кухнята и си плямпа с Климент. Винаги си го е харесвала. Той ме посреща все едно днеска нищо не е ставало. Удря ми една радостна зад врата и ме изтегля към Червило.

Там ни чакат две непознати ми създания. Иху, аху и купонът тече.

Към два се чувствам направо гроги. Ни джин фиса, ни мадамите могат да ме задържат на крака.

Климент не протестира никак, целува създанията и се покачваме в едно 21-21. Той ми говори нещо за Рая. Не е нищо лошо, но господ ми е свидетел - вбесявам се. Само не и нея, не и нея!

В 6 съм се озверил и не мога да спя нито секунда повече. Всичко ме гризе от вътре - боли ме! Не изтрайвам и до 7 и отпрашвам към училище. Внасям се, но Рая още я няма. Сядам до нейното място и все във вратата... Милена обаче се появява и ме награбва както си му е реда. Милен близнака гледа, та се мае. Иска му се на човека. Аз я побутвам и се смея:

- Милено, к'во правиш ма, кукувицо... пак ли те е треснал хормона!

Тя се хили, весело му е на момичето.

Влиза Рая. На мен ми замръзва усмивката.

Но Милена ме хваща тутакси в крачка и се настанява на местото на Рая до мен.

Рая гледа недоумяващо цялата сцена и отива в другия край на стаята.

Сега вече някой ще си го отнесе - мамицата му мръсна, за малко и да почна да скърцам със зъби. За мене тоя ден се превърна в една пълна лудница. Никога не съм и подозирал, че Милена има некви претенции към мен - нали все по Климент търчи. А тя направо издивя.

След втория час Климент ме води на стълбите и след три минутно мислене ми вади тва изречение:

- Милена много те ревнува, да знаеш...

- Струва ми се че го забелязах. Особено в оня момент, дето щеше да ми извади очичките.

- Може би си пропуснал да отбележиш, че тя те обича.

Признавам си, че винаги съм бил пълен баламарник и съм лишен от всякво чувство за романтика.

Но... не и Климент. Той може да побърка една девойка от свалки, да и завърти главата с вечери на свещи, лунни разходки, червени рози и всякви такива. Вярно е, че после ги зарязва, но и това го прави много културно.

А аз? Аз от 6 месеца съм пропуснал да забележа, че някой ме обича. Не, не. Нещо тука не е така. Има нещо гнило в Дания!

Връщам се в стаята, полагам си мекото на твърдата седалка и с някакво ледено спокойствие казвам на Милена:

- Вземи се укроти малко, защото започна сериозно да ми лазиш по нървиса... Ще ти отпукам два шамара и ще ти мине.

Не знам как да ви опиша как ме гледаше това създание чаровно в тоя момент, но мен ме беше налегнал такъв непукизъм, че просто... не ми пукаше, ако ще и да изпадне в колапс и да почне да ми се гърчи в агония.

Поглеждам Рая. Тя въобще не следи развитието на сцената. Та това съм аз - оня нещастен гъзар, дето дрехите му струват пет пъти повече от него самия. Усещам как започвам да негодувам срещу това - не съм тъпанар, не съм прост и всички трябва най-накрая да разберат този малък момент.

Вдигам се и отивам при Рая /на Милена очите и ще изскочат от орбитата - не може да се съвземе/. Сядам и почвам небрежен разговор за любимия си художник - Рафаело. Това определено прави страхотно впечатление на Рая. Подозирам, че това е във връзка с факта, че аз изобщо знам това име! Едно на нула за мен!

Рая вади малко албумче от чантата, показва ми много свои графики. Щастлив съм. От доста време не ми се беше случвало да се чувствам така - спокоен, нежен и обгърнат от вълна топла грижа за едно хубаво същество.

Каня я на кафе, тя намира идеята за прекрасна и в края на деня се изнасяме под ръка.

Цяла нощ сънувам цветни сънища - едно ярко червено фалвенце “костенурка” на фона на една зелена, зелена гора от борове, покрита с тънък бял, бял сняг.

Но, не се страхувам да се събудя, защото Ви казах, че си падам малко врачка, и знам, че ще сънувам цветни сънища наяве...

Is this love...

 

 

II част
КЛИМЕНТ - MY ABIGAIL

София.
Училище в краен квартал.
След 3-ия час.

Ей я. Пак се е помъкнала нанякъде. А на Камен пак му текат слюнките. Абе, как може да има толкова тъпи хора и аз да имам толкова общо с тях? Приятелят ми е дебил, който се празни като гледа собственото ми гадже, която е една природна гавра - харесва ми, само когато се мъчи да намери някоя гънка по гладкия си като стъклено кълбо мозък.

Майната му братче... О, Дора. Тя пък накъде е тръгнала. Пак нещо са я тормозили. Камен как ме гледа. Ха, ха. Сигурно точно в момента си казва, че съм извратен. И е абсолютно прав! Извратено копеле съм.

Усещам някаква миризма на сладкарница. Това е Милена. Тя ми духа веднъж в кенефа. Друго нямаше какво да правим.

Историчката влиза. Сядам си и се зазяпвам в нея. Обичам тази жена. Прилича ми на египетска владетелка. Честно. Има невероятно излъчване, осанка и страхотен пронизващ поглед. И си слага много особен молив на очите. Като египтянка. Обичам начина, по който се разхожда между редовете, поклащайки елегантно и ритмично таза си, начина, по който отмята дългата си черна коса, обожавам да гледам лицето и, когато и говоря, а тя, подпряла брадичката на ръката си, ме слуша внимателно и ме пронизва с черните си, блестящи очи. Каква жена! Обожавам я платонически. Мисълта за нещо друго ме ужасява. Това би я омърсило и снижило до нивото на всичката останала паплач.

Дора Димова. Аз съм влюбен в най-отритнатото, презираното и тормозеното същество на това училище. Аз съм луд по една комплексирана, уплашена и изтормозена душа. Аз обожавам леко кривите и очи, рижата и къдрава коса, и срамът, и ужасът, с който се отдръпва всеки път, когато се опитам да я докосна. Бяга, страхува се, опитва се да мине незабелязано край мен или изобщо да не минава, защото не разбира защо аз се интересувам от нея? За да и се подиграя, да я унижа... Нима някой разбира? Дори и Камен, който си мисли, че знае нещо за мен, е в пълно недоумение.

Замислен съм и не отговарям на поканата на Камен да ходим до лавката. После обаче отивам натам. Той ми купува дъвките. Барби се задава. Обяснява ми се. К'во ми пука! Оня ден беше драснала от училище за да ходи на няква козметичка в Банишора да си прави веждите. Представяш ли си, братко - в Банишора! Накарах я да се качи на гардероба и да лае... Много забавно изглежда като си отваря начервисаната устичка и вика “бау, бау”. Не, господи, не съм я бил. Тя ме попита какво трябва да направи, за да не и се сърдя... и аз и казах.

Весо Пуяка се приближава. Мазната му мутра лъщи от лой, копеле тъпо, грозно... Мразя го, защото само той не можа да разбере, че Дора Димова е вече моя, моя и само моя. И ще го накажа... отново ще го накарам да ме гледа така, както ме гледа моя кавказец - огромно животно, в погледа на което се чете ужас, смесен с недоумение и въпрос “защо?”... Защото тези същества са инвалиди, умствени инвалиди. Те са фон и запълват дупките до платното на истинския живот. Маса от разнообразни идиоти. Някой би казал, че чета много Достоевски. Някой, който е като мен..., защото идиотите не обичат да четат “Идиот”. Звучи им много неестествено.

Майстор съм на чимбери, много съм тренирал върху разни глави. Бия ги бързи, яки и много болезнени. Такива трябва да са. Обикновено на Пуяка му нашоквам 3-4, за тия нужди от повече няма смисъл. Гледам го как се е привел и се опитва да защити главата си, но го е страх, че така ще оголи тялото и като нищо ще му тегля един шут. Спирам се и го наблюдавам. Той явно изчаква, за да види дали наистина съм се отказал или само го чакам да мръдне, за да го накажа. Изведнъж скоква и извиква:

- Лайнар мръсен, скапаняк, да ти спраскат кокаляците като на стареца ти...

Баща ми изниква моментално в мозъка ми. Изникват и червените му, прорязани от безкрайно много кръвоносни съдове, очи. Усещам силния му дъх на алкохол... най-омразната ми миризма в света. И сивата инвалидна количка.

Аз имам едно болно място и то е, че имам болно място... не то не е болно, то е възпалено, гангренясало, изгнило и смърди. Аз искам да убия собствения си баща и ще го направя. Скоро.

Залива ме студ, членовете ми се сковават и усещам последните опити на сърцето ми да стопли кръвта. Хващам Пуяка и го извлачвам. Не усещам мускулите ми да работят. Не усещам краката ми да ходят. Не усещам гърдите ми да вдишват. Само ми е студено. Много ми е студено...

Някога много отдавна ме би един... преби ме почти до смърт. Аз бях малък и не знаех толкова много истини за този свят. Но помня, помня в подробности как ме смачка. Всеки път, когато бия някого, знам, че му подражавам. Защото го мразя. Но той завинаги е останал сила и респект за мен. Част от самия мен. Твърде ужасна, но твърде важна.

Наблюдавах окървавеното лице на Пуяка и вътрешно се смеех. Както и аз тогава, той не осъзнава, че, ако желае, може да ме победи, да ме смачка и унижи. Той не уважава себе си, той не си вярва и това го прави просто поредната жертва.

Искрено казано, аз нямах истинско желание да го бия. Може би, точно защото не се съпротивляваше. Просто беше жалка гледка. Огледах се и видях Дора. Забравих Пуяка веднага.

Тя седеше на пейките на игрището и плачеше. Без сълзи. Просто вътрешно плачеше. Гледаше към мен и лицето и се сгърчваше в някакви толкова мъчителни гримаси, че сърцето ми се сви. Тя плачеше за Пуяка. За този, който я беше обидил и унижил. Почувствах страхотен прилив на любов към нея. Вдигнах Пуяка и го поставих на една пейка. Тръгнах към нея.

Отдалече усещах как тя потреперва от страх и и се иска, но не може да намери сили, да хукне презглава надалече от тук. Седнах до нея. Тя не ме поглежда. Забила е очи в земята и само раменете и потрепват. Сложих ръката си на коляното и. Гледаше като животинче в капан. Отдръпна се.

- Дора... - наистина не знаех какво да и кажа. - Дора...

- Никога не прави така, това е ужасно. Не можеш така да използваш силата си, за да причиняваш това на хората. Това е ужасно, ужасно и страшно - тя говореше бързо, бързо и едвам си поемаше дъх - ти си отвратителен, грозен и страшен човек. Махни се от мен. Остави ме на мира.

В този момент тя бе забравила старите си дрехи, рошавата си коса, пъпката, излязла на челото и, не усещаше нито страха, нито несигурността си. Тя беше гневна и силна, защото бе уверена, че е права. А всъщност бе глупава и наивна. И това я правеше прекрасна. Грабнах ръцете и, но тя ги отдръпна и тогава отгоре ми се хвърли Камен. Идиот!

Не, всъщност добре направи, че ме спря. Сигурно щях да я уплаша до смърт, ако бях натиснал още малко. След това, което видя... Преди да си тръгна, се вгледах в нейните тежко вдишващи въздуха гърди. Тя беше превъзбудена, страстна и съвсем различна от всички други. Обичах я.

Камен се опитва да ме разбере... Загрижен е за моето добро име. Той - my Abigail. Смея се с пълен глас. Той е чувствителна натура и се обижда. Виждам го от прозореца на стаята как си тръгва с Милена. Приятен секс и използвайте презерватив!

 

Седя на чина и оглеждам учениците си един по един. Ставам и излизам. Надниквам в учителското хранилище до кабинета. Вътре е историчката. Седи и замислено пуши цигара. Влизам тихо и сядам до нея. Тя не прекъсва пушенето, просто ме поглежда и ми кимва. Загася фаса и ми предлага с жест да си взема цигара.

- Не пуша.

- Това е добре. Поне с нещо да можеш да се похвалиш.

- Защо? Само това ли имам?

- А какво друго - усещам как пробива дупки в тялото ми с поглед, сега я мразя - похвали се с нещо друго. За какво остана в тази това забравено от бога училище. Ти си най-умният ученик, който някога съм имала, но нищо не можеш да направиш със себе си освен да пребиваш от бой почти малоумните си съученици. Харесваш ли се поне такъв?

- Не, но другите ме харесват.

- Харесват те, защото си точно като тях, паднал си на тяхното ниво. И ако това е причина за гордост, ти просто си се объркал, моето момче.

- И какво трябва да направя.

- Първо да смениш училището, а ако можеш и квартала. Въобще да не се връщаш тук. Защото това, което ти сега демонстрираш, не си ти, а някаква грозна, гротескна маска, от която, откровено ти казвам, тръпки ме побиват!

Излязох от хранилището като пиян. Първо Дора, сега и тя... сякаш са се наговорили да ме разбият. Дора я остави, но Пепа Иванова не мога да и кажа да го духа. Ако го направя, ще загубя единствения човек, когото уважавам. Права ли е, не е ли права. Не знам, не знам... успя да ме обърка. Но аз наистина го мразя този скапан квартал и всичките тия боклуци ги мразя, мразя, мразя ... Ще се побъркам и ще се разрева. Плаче ми се. Чувам някакъв шепот.

- Глей го, Климент стърчи по средата на коридора и се гърчи... много е див тоя!

Поглеждам, две девойки надничат иззад вратата на класната стая. Мая и Ина. Рая излиза и минава покрай мен. Двете кокошки нещо и подвикват, но тя не и пука. Преди стълбата се обръща и ми махва. Ха, и таз добра! Рая ме вика. Толкова съм заинтригуван от нейното внимание, че почти хуквам.

- Ще дойдеш ли с мен до библиотеката.

Само мигам и вървя след нея. Виж ти какви работи стават тука. Рая “интелекта” ще ходи да чете.

- Кво ще четем?

- Нищо. Искам една услуга от теб.

- Само не ми е ясно защо смяташ, че ще ти я направя.

- Защото ще ти хареса. Нали обичаш да гаднярстваш, шефе.

- Не ми харесва тона ти, момиче. Нещо много ми се дуеш.

- Изслушай ме само.

- Хайде, казвай.

- Моля те, махни Милена от Камен.

Това не го бях очаквал:

- Какво-о-о-о... Девойче, аз да не съм бракоразводна агенция!

Тя цялата почервеня, стисна юмруци и изсъска:

- Искам твоята помощ да вкарам Милена в кучи задник. Или ще ми помогнеш, или не!

- И каква ми е далаверата от тва.

- Морална, можеш да издевателствуваш над нея, колкото искаш.

- Че аз и без тва го правя, ти да не мислиш...

Значи няма да ми помогнеш. Добре. Чао.

- Чакай, маце. Нещо да съм казал. Как си я намислила тая работа.

- Ти ще я свалиш. Тя много си пада по теб. Ако може още сега я...

- Сега не може, в момента се ебе с Камен в тях.

Тя направо хлъцна и побеля като платно. Така и не бяхме влезли в библиотеката. Стояхме в коридора отпред. Тя се обърна и тръгна обратно.Аз обаче не я последвах. Замислих се. Тая малка кучка беше решила да ме използва. И как само се опитва да ме върже. Разсмях се с кеф. Но, въпросът е защо интелектът така се е озверил срещу горката тъпа Милена. Това е интересното в случая!

Влизам в класната стая по средата на часа по физика. Костов, физикът, ме поглежда на кръв. Чувствата ни са взаимни. Сядам, но не ми е удобно сам на чина. Каменчо ми липсва. Викам Владо да седне до мен. Потупвам го по яката гърбина.

- Майка ми направо ме разби, ще ме изрита от нас да знаеш. Пфу, Асен и Петър да умрат...

Ох, тия диви Владови лафове. Владо е един мастит джуравец, черен като черноморски спасител, но е много яко бичме - бъдещ профи боксьор. Сигурен съм в тва. И колкото е як, толкова е и свестен. Знам, че изпитвам някакво уважение към него, точно защото е добър. Да имаш възможност да се налагаш чрез силата си и да не го правиш значи или че си глупак, или че просто не ти трябва. Точно. Владо просто не е комплексар. Няма нужда да се доказва. Няма нужда да се прави на нещо. Той си се харесва такъв, какъвто е. Пепа Иванова заговори в мен. Отново се чувствам наранен и слаб. Дигам се! Дигам се оттука и отивам на майната си, по-далече от това място! Боже, полудях...

Някой отваря вратата и се подава главата на Барби. Нещо ми говори. Кимам. Звънецът бие и аз излизам бавно и славно. Барби ми се мята на врата и започва да ме лигави. И знаете ли защо? Защото ме обича. Глупости! Защото иска всички да видят, че тя ходи с мен и аз натискам нея! Само нея! Носителката на титлата “гадже на Климент”. Вие малки, дребни мои Abigail! Ще ви смачкам. Побутвам я да спре и тръгвам по коридора. Не знам къде отивам.

Стигам до врата, когато в училището влизат Дора и баща и. Старият е военен. Не е нужно да го обиждам повече. Не и дава да си бръсне краката, защото е малка. За грим да не говорим. Изпитвам силен импулс да му се нахвърля. Стоя и го следя с очи. Той ме вижда естествено. Пита я нещо. После прави презрителна гримаса. Аз се засмивам и му показвам юмрука си. Това определено го матира. Гледа ме втренчено и не знае как да реагира, когато един съученик на дъщеря му, му размахва юмрук пред носа. А сега! Отказа се да се занимава с мен и продължава по коридора. Но вече ме е запомнил и добре е направил. Ще се видим скоро, дядка.

Тръгваме към сладкарницата, която е собственост на майката на Барби. Тя изглежда горе-долу също като щерка си, но по-стар модел. И май доста повече и щрака акъла. От годинките. Влизаме в малкото офисче. Мама ни посреща много мило. Става и ме целува. Аз съвсем по навик си слагам ръцете на кръста и. Какво тънко кръстче. Махам си ръцете, но доста по-бавно, отколкото би следвало. Тя изобщо не реагира освен един изпуснат поглед изпод миглите. Много съм впечатлен от усещането. Седя там, докато моята кукла си изяде пастата, допивам си натуралния сок и отиваме в тях. Ни ми се яде, ни ми се пие. Чувствам се зле. Лягам и умирам.

Събужда ме нечии познат грачещ глас. Опипвам се мислено и установявам, че съм добре. В кухнята седят Милена, Барби и майка и, и вдигат невъобразим шум. Сипват ми голяма чаша шварц кафе с три котешки езичета. Знаят как го обичам.

- Как си, изглеждаш малко блед - пита мама Барби.

- Не съм никак добре - лъжа аз - ще си ходя.

- Върви. Ето ти три Фервекса, пийни един като стигнеш, и един Ефералган вземи...

Натъпквам всичко в джобовете и тръгвам. Милена и тя с мен.

- Къде ма?

- Вкъщи - тя живее в съседния блок.

- Накльопа ли се с шоколад у Камен.

- О - тя се усмихва криво, давайки ми да разбера, че не точно на яденето е наблегнала - ти не си толкова зле, колкото казваш обаче.

- Много си наблюдателна. Просто исках да се видя с теб.

Разтапя се, разтича се, пада. Подпирам я с една ръка и тя ми се завалва на рамото. Тика си муцуната във врата ми. Побутвам я, защото миризмата на сладкарница почва да ме задушава. Тя ме придърпва към техния блок, отваря мазето, ослушва се и ме дърпа. Аз избухвам в див смях и я первам доста сериозно по главата:

- Осъзнай се Милено, патко...

Тя не се обиди, а се уплаши. Настина се уплаши.

- К'во бе?

Усещам, че ще се разреве. Подпирам я за гъза и тя ми се увива като бръшлян.

- Кой е във вас?

- Никой.

- За к'во ме водиш в мазето тогава?

- Защото е много по-готино в мазето - усещането е супер. Миризмата, влагата и тъмнината...

Мисля, че това започва да ми се струва наистина добра идея. А защо не. Не съм го правил в мазе до сега. Отварям вратата и слизаме.

Милена си подпъхва фланелката в дънките:

- Никога ли не целуваш момичетата, които...

При самата мисъл да я целуна коремът ми бълва киселини.

- Никога не си разменям слюнките с някой... Нещо сте се сдъвкали с Рая...

- Ти пък откъде знаеш!

- Знам, мило мое момиче, разказвай.

- Набих и един як шамар, защото казала на Мая, че такава курва като мене няма какво да се мотае около Камен - тук лицето и се сгърчи в болезнена гримаса - ще я пребия от бой тая кучка мръсна...

О-па, работата е дебела. Миленчето скърца със зъби и вие срещу луната.

- Ти знаеш ли мила, че Рая сериозно мисли да ти го забърше Каменчо. И като едното нищо ще го направи.

- Ще и избия зъбите само да го пипне.

- Че за какво ти е. Ти и без това не го харесваш.

Малкото обаче е бясно, хвърля ми един свиреп поглед.

- Сериозно, за к'во ти е да ходиш с него като можеш да слизаш в мазето с мен?

Чувствам как драскам с нокти по мозъка и с всяка една реплика. Тя се гърчи от болка. Агонизира изправена пред дилемата как да запази своята собственост Камен и да има и мен в мазето и в кенефа на училището. Аз също се втрисам от удоволствие при тази гледка. Погалвам я като куче по главата и излизам навън. Вече е тъмно. Осветление, разбира се, няма. Милена се качва нагоре, а аз се запътвам към Камен.

Него го няма, но майка му е там. Тя е стара кримка. Сядаме да пием по чай от тия “селска градина”, дето миришат на круши и канела. Истинско удоволствие в комбинация с негърчетата на леля Заши. И какво сладко име “заши”. Тя е нисичка, леко побеляла, и въпреки че са страхотно богати, тя изглежда някак уютна и домашна. Когато бях по-малък, се молех тя да ме осинови.

Отивам и звъня на две девойки, които седяха до мен вчера в автобуса. Сами се запознаха с мен. Готини курвички на по 15 години.

Камен идва и е нещо нервозен, но изглежда просто страхотно. Гъзар от най-висока класа. Не било толкова грозно момчето. Опитвам се да се държа най-приятелски с него. Още повече в присъствието на майка му. Тръгваме към “Червило”.

Харесвам тоя клуб, щото винаги има място, където да се паркирам, ако ми е тъпо. Тия двете цветенца са страхотни. Вдигат ми тонуса до небето. Камен обаче никак не е добре. Едвам гледа и се е облакътил на едното прозорче. Накрая иска да си тръгва. Не, не е добре. Тръгваме си без много приказки.

Спирам такси и го набутвам вътре. Бледен е като мъртвец. Да не се е натровил тоя глупак с нещо.

- Много загуби като си тръгна днеска. Рая много ме заинтересува с една книга, братле...

Леле, какъв поглед ми хвърли. Боже, това Камен ли е или неговият зъл дух. Не мога да си позная приятелчето. Дебело става, дебело. Имам желание да му разбия нервите, но първо ми е някак жал, а и не си струва. Утре Милена ще има тая грижа.

Сутринта влизам в класната стая и усещам миризмата на озон. Охи, бохи тука хвърчат мълнии. Милена, заела бойна позиция до Камен на чина на Рая. Камен зяпа Рая като хипнотизиран. А Рая зяпа мен. Пита ме какво съм направил. Свивам небрежно рамене. Тя посяга да ми покаже среден пръст, но размисля. И правилно, защото аз щях да и почупя главата. Викам Камен на стълбите:

- Опитвах се вчера да ти го кажа, брат ми, но Милена много те ревнува, да знаеш...

- Струва ми се, че го забелязах. Особено в оня момент, дето щеше да ми извади очичките.

- Може би си пропуснал да отбележиш, че тя те обича.

Пак ме гледа като овца. Дали е толкова тъп, та да ми се върже. Мисли, смила информацията.

Аз го оставям и отивам да пикая. Бъбреците ми пак взеха да сдават багажа. Излизам и чувам как някой плаче. Гледам Милена се строполила на пода в кенефа и реве с всичка сила. Ясно, Камен Балъков най-накрая да направи нещо умно в живота си. Не мога да се въздържа и започвам да се смея на тая глупава лакома гъска.

- Стига си ревала ма, за к'во ти е тоя глупак.

- Ти си глупак - изкрясква ми тя, за което получава един шут.

Обръщам се и виждам на вратата Дора. Цяла сутрин я търся и ето тя се появи. Гледа през мен като през стъкло. Изведнъж тръгва, прави няколко бързи крачки и ми забива един такъв шамар, че ми изскачат искри от очите. Тя стои, а аз въобще не реагирам. Тя се обръща, излиза, а аз все още стоя и гледам. Милена вече не плаче. Вдига се и тръгва бавно, олюлявайки се нанякъде.

А аз си оставам в кенефа. Където ми е мястото. Лайно при лайна отива.

 

 

 

© Лиза Мороз, 1999
© Издателство LiterNet, 08. 11. 1999
=============================
Първо издание, електронно.