Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КАМПАНИЯ ПРОТИВ ЛЮБОВТА

Лиза Мороз

web

Беше мързелив, горещ следобeд. Такъв, че дори на мухите не им се бръмчи, кучетата вяло помахват с опашки, щом ги погледнеш, а звукът от радиото, пуснато до края, едва се процежда из полегналата ниско, ниско мараня.

Бай Пепо хапна хляб и сирене, половин домат и една глава лук. С Михал си разделиха по половин вкисната и ужасно топла бира, сипаха по малко вода да преглътнат и легнаха под дървото. Наблизо дрънкаха звънците на кравите, поскубващи едва-едва, уморени от жегата, някой стрък трева... звънците им го унесоха и той засънува чуден сън:

Видя се сякаш бе преди тридесет години на стария път към София, върви той, ама не съвсем - някаква сила го движи страшно и се носи напред като хала. Брей, какво бе туй чудо, какъв бе тоя звук - не щеш ли, огледа се и се видя на ИЖ-ето, онуй същото ИЖ-е, дето го беше пазарил от братчеда на Ванката, Долнишки, за триста лева, щото оня нямаше тапия да го води и го водиха у милицията...

Мале! Мале! Щом видя ИЖ-ето в съня си и сърцето му се разтупка лудо. Чуваше как работи двигателя и музика, музика звучеше в ушите му, пътят летеше отдолу, дърветата мяткаха безпомощно клони наоколо му...

Сепна се от лая на кучетата и щом отвори очи, ги видя - първият мотор, голяма страховита машина, излезе иззад завоя, след него вторият. Вървят бавно, боботят страшно, кучетата лаят... Бай Пепо скочи на крака и бързо разгони псетата: "Къш бе, псета! Марш!", да не вземат да минат под гумата на тоя ти ми мотор, че знаеш ли ги тия що народ са... рокери!

Моторите спряха, загасиха двигателите под едно дърво таман отсреща и оп... ИЖ-ето пак се мерна пред очите му. Той тръсна глава, щото реши, че пустата му жега го мори и се върна на мястото си. Закачи торбата с остатъка от хляба нависоко, да не го докопат псетата, па хвърли един поглед на тия с моторите.

За негово учудване не бяха две момчета, а момче и момиче. Брей... момчето стройно, не много високо и тъмнокосо. Момичето ербап - свали каската и се засмя доволно. Косата с цвят на мед, ма беличко едно - слънце не видяло.

Пепо подпря глава и затвори очи, белким задреме още малко, но хвърляше по едно око що става отсреща. Младежите се разтовариха от тежките кожени якета, метнаха ги по земята, па извадиха едни бири... то жега се не трае, нормално е!

Тъй като си мислеше за бирата, се унесе пак и ето появи се ИЖ-ето - паркирано в двора на вуйча. Лъскаво, зелено. Мале, що радост! И ей го него - самия той, седи на масата до мотора, гол до кръста, каскета на една страна, хванал се с едната ръка за един дебел кол от асмата, да му е равновесно, и пие бира, ама на екс - един гълток, една бира. А жена му седи отсреща и го гледа лошо. Че ко да я правиш - жена е, тъй си гледа. Гледа него, гледа ИЖ-ето, гледа него, гледа мотора... мале, мале.

По едно време отвори око да види що става и гледа тоя лежи до нея, па гали косите й, па те лъщят на слънцето като медни менци. Гали и нещо й говори. Нещо хубаво ще да е, защото тя се усмихва сладко.

ИЖ-ето пак се върна, край лозето, Пепо с мотиката излиза от реда и що да види - Иванка, на Пеньо жена му. Върви по прашния път, метнала мотиката на рамо, на мотиката кофата с такъмите и бърза надоле. А той я гледа как върви и си мисли: "Мале, мале що кръшна е тая булка, мале що дупе, що кръст, що..." И реши ей така, да се помайтапи, па да тръгне подиря й. Тихо седна на мотора, пусна го по нанадолнището и таман да я настигне, като ритна съединителя, като ревна туй ти ми чудовище...

Пепо се събуди от собствения си смях и веднага погледна нататък. А така... малко му приседна от първата гледка. Такива цалувки. Ех, млади са - обичат са. Мале, много се обичат. Много се искат тия... Стана му тегаво да ги гледа, пък и го жегна нещо... нещо старо, старо... нещо сладко и горчиво имаше в тия цалувки.

Реши да спи, белким мине, да се нацалуват, па да си одат дома. Заспа. Отпървом беше тихо, а после дойде Иванка и гледа ИЖ-ето и му вика: "Пепо, туй мотор за ко тий? То мотор, глупава работа". "Како?!", не повярва на ушите си Пепо, направо му бръкна у сърцето. А тя се смее, вика: "Дай да седна отгоре, баш ми е интересно как е...". "Падна ми тая умница", помисли си Пепо, докато крепеше мотора, та тя да запретне полите на синята си престилка, да заголи тия бели бедра и да седне отгоре му.

Иванка... пу, пу... толкоз години не я бе споменавал дори, черно му стана пред очите. Тридесет годин станаха, откакто бе цялата тая работа, и гледай сега, мале, как е възможно да се сети за ИЖ-ето и за Иванка, пусто да опустее.

Че тогаз ни ден, ни нощ нямаше за него, щом не беше Иванка наблизо, да я види поне. Вечер пиеше в кръчмата с мъжа й, кълнеше целия свет и него барабар, денем диреше да я срещне, да чуе нейния глас и ходеше не свой, пиян от страшни чувства. Мале, Иванке! Пуста да опустееш!

Пак отвори око, не ги видя отпърво, после се надигна и ги гледа, тихи, прегърнати, впили се един в друг, лежат и не шават. Само шепнат ли, шепнат...

Иванка имаше едни топли, топли очи. Големи, кафяви. Добри, даже тъжни очи. Понякога в тях се появяваше нещо странно, дяволито, нещо, дето караше Пепо да губи ума и дума и да стиска ръката й силно. Тя не му позволяваше, буташе я настрани, но всеки път, щом усетеше пръстите му, потръпваше и устните й се разтваряха особено, сякаш от тях излиташе въздишка.

Когато се любеха, той не помнеше много какво става с него. Знаеше, че е хубаво, макар че всичко в него бе напрегнато до скъсване. Защото я обичаше (мале, мале, как я обичаше), защото искаше да чува как тихо стене в ръцете му, защото го бе страх от себе си и искаше никога да не се налага да остава сам с мислите и съмненията си. Тя имаше големи, меки и топли гърди, и хванеше ли я за кръста, той се докосваше до тях и усещаше тяхната божествена топлина... заедно с твърдите й зърна, и просто забравяше кой е.

Пепо се опита да се отърси от тоя спомен. Едното куче лаеше по нещо, дето така и не се показа иззад завоя. Младите бяха все там, говореха и се смееха. Щастливи! Ех, пусто да опустее, остарехме и това си е.

Взе радиото, па почна да върти станциите. Намери Сигнал плюс и тръгна да остави апарата. Изведнъж момичето се вдигна и тръгна към него. Доближи и отдалече, както ходеше в тия кожени гащи, Пепо я изгледа и му се стори, че е виждал тая снага и тая енергична походка и преди. "Като Иванкината е, мале!" А тя приближи, усмивката й грейна и весело му каза: Чиче, айде да върнеш старата станция на радиото, а? Тая музика е много гадна.

Наведе се и му подаде четири цигари от някаква чужда марка. Той постоя миг, загледан в усмивката й, взе радиото и започна отново да върти.

Той й призна, че я обича още в началото - то не беше тайна голяма. Тя нему също призна. Любиха се често, често... бягаха по гората, един цял ден прекараха далече, навътре в гората, щастливи и свободни, но като се прибраха, бая народ се чудеше що става, де се дянаха тоя ден. Особено мъжът й.

Скоро го привикаха в ТКЗС-то, партийния секретар, по важен въпрос. Пепо облече най-хубавата си риза, запали ИЖ-ето и отиде в уговорения час. Влезе и гледа вътре двама другари, седна на стола, затвориха вратата и партийния, Никола Семов го викаха (лека му пръст), рече:

- Пепо, ти, мой човек, си добър гражданин, работиш тука за народната власт, нямаме оплаквания от тебе като член на нашия колектив само дето тука се говори, нали разбираш, че имаш нещо не съвсем другарско с другарката на другаря Пеньо. Верно ли е?

Хъката, мъката... какво да каже Пепо, призна с половин уста и Семов му вика:

- Слушай сега, ние тия работи ги разбираме, то човещинка е, дето се вика, НО не можем да ги толерираме тия работи, социалистическият морал не е шега работа! Затва от днеска обявяваме една отговорна кампания против любовта! Тая твоя любов не съвпада с линията на партията, не отговаря на високите изисквания на нашето общество и накратко казано, Пепо, забрави за другарката и си гледай семейството и задачите. Разбрахме ли се? Гониш кампанията и щом ти додат някакви такива мисли, се подсещаш, че си в кампания... ако ли не, аз ще те подсетя, Пепо, ама да не ми се налага по-добре... Нали? Разбра ме... умно момче си ти, схватливо.

Нещо се запали в старото му сърце, нещо го заяде и Пепо пак се надигна да види що правят ония отсреща и ги видя... ех, мале, как ги видя, ша са изядат тия! И двете му ръце под потника й, тя го стиснала за раменете и се смучат, мале, как се смучат... луди, луди, млади!

Тъй се смучехме и ние, Иванке, пуста да опустееш.

Отиде той при нея, метна й три камъка по прозореца и се заговориха край дувара.

- Ще го напусна - каза тя твърдо, - теб обичам... с теб искам да бъда!

- Това са глупости, ей - рече й Пепо строго - той те обича, жена си му! Стой при него! И аз имам жена, дом, семейство... родители, приятели. Как си мислиш, че ще стане тая работа... а?!

- А любовта? - попита тя.

- Любовта си е любов, а сега сме в кампания, не разбираш ли! Нашата кампания е против любовта! Любовта е вредна за нас и всички останали, не виждаш ли!

- Виждам - каза тя - разбрах, всичко разбрах... върви си, Пепо. Върви си сега.

Иванке, де е оная твоя усмивка? Оная, дето караше сърцето ми да тупка така бързо, че имах чувството, че ще умра. Къде е ръката ти, дето стисках в моята и си мислех, че мога да те заведа и накрай света. Че съм достатъчно силен да преборя всяка преграда, щом си до мен. Че сме недосегаеми за всичко, щом се обичаме. Ех, майка му и на тоя свят. Майка му на тоя живот. И на мене - майната ми. Колкото бях силен, толкова си и останах. Поне теа - младите, те да се обичат, да се обичат, пусто да опустеее...

 

Взе да се смрачава, младите извадиха някакви такъми, та се заеха да опъват палатка. Пепо събра дрехи и бохчи и се приготви да върви надоле. Хвърли един последен поглед назад към тях, тихо и мъчно им завидя, защото знаеше какво ще стане в тази малка палатка тази нощ и поведе кравите към дома.

После седна на терасата, ич не вечера, само запали цигара и една дебела самотна сълза се търколи по бузата му. Той отиде в сайванта, в най-далечния ъгъл отметна покривалото и се вгледа в отблясъците на луната, заиграли си по калника на стария мотор. "Шо правиш бре - попита го закачливо Пепо, - щеш ли да запалиш, стари приятелю?"

След половин час изкара мотора навънка, извади от долапите разпръстнатите части, разбърника всичко по него, намери масло, намери бензин и воден от някакъв ненормален бяс, се зае да го събира почти от нищото. Игра си до полунощ и тогава, за пръв път от двадесет години чу един толкова познат глас - нещо заклокочи, забоботи и изрева като стар, стар горски звяр.

Събудена от целия шум, жена му изскочи на двора и викна по него:

- Полуде ли бе глупак дърт, ще събудиш махалата. Къде тръгна с това бре, къде тръгна?!

- Въри спи ма! Отивам да търся Иванка - викна й Пепо в отговор, метна се на мотора и отпраши сред облак прах в нощта.

 

На другата сутрин двама младежи на мотори спряха да пият по чаша кафе в малко заведение край пътя. Поръчаха, седнаха, но разговорът им някак не вървеше... тя каза:

- Ще го напусна - в гласът й имаше увереност - теб обичам... с теб искам да бъда!

- Недей така, ей - отговори той - той те обича, жена си му! Не мога да ти разваля семейството, пък и нали разбираш, че това не може да стане просто така.

- А любовта? - попита тя.

- Любовта си е любов, а сега сме в кампания. Нали се разбрахме за това?!

- Да - каза тя - разбрахме се, разбира се... Върви си. Моля те - върви си сега.

 

 

© Лиза Мороз
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2007, № 9 (94)