Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ХОКЕЙ

Лиза Мороз

web

        Начупени и нарязани върхове - така изглеждаше този пейзаж от височината на която летяхме. Снежни карета, прорязани от острите стърчащи ръбове на планината, сякаш дрехата се бе разпрала от острието, скрито в нея.
        После започнахме да се спускаме. Снегът се разхвърча наоколо в дива въртележка. Сергей ми намигна, сочейки ми към чакащата ни групичка, и се засмя. “Бившият враг” ни гледаше смаяно.
        Слязох и изтичах набързо напред преди всичко да ми се напълни със сняг. Въртолетът ефирно се издигна, кой знае защо веднъж потръпна и се отправи назад. А аз останах загледан в него.
        После се обърнах към чакащите и веднага усетих погледите им - бяха в ушанката ми точно над челото, откъдето светкаше герба. Руския герб. Усмихнах се скрито. Към мен дойде един от тях, дългокос, видя ми се симпатичен. Поздрави ме, дори ме потупа по рамото, на което аз малко се вързах. Когато му заговорих на свой ред, видях, че се учуди. Моят разкошен харлемски акцент му дойде неочаквано.
        После ги слушах с голямо внимание - шерифа, кмета, адвоката - представителна извадка на града. Говорът им беше различен. Англиийски език, но по друг начин. Гърлено, твърдо и много правилно - без всичките безумни съкращения, превзели Щатите от горе до долу. Дори се улових, че започвам себе си да поправям като им говоря.
        Дългокосият се оказа шериф. Това наистина ми се видя много забавно! Не бях виждал такъв полицай никога. Толкова небрежен и свеж. Стана ми готин веднага. Заведе ме до моето настоящо жилище, повъртя се и ме остави да се оправям. Тъкмо се запътих към банята и дойде кмета. Много церемониално ме покани на хокеен мач “сега веднага тръгваме”. Помолих за отсрочка, за да отида да се изпикая. Той се смути, пет пъти се извини, а мен ме напуши смях. Гледаха ме като чудовище в човешки облик. А като дойдат момчетата?! Дано посвикнат с мисълта дотогава.
        В тоалетната се зачудих къде в това градче от 50 къщи и хокейни отбори са се намерили. Някакъв местен ентусиазъм ги гони сигурно. Поне ще е забавно.
        В колата окончателно ме закопа. Говореше ми за хокей все едно говори за бог. Да, за друго сравнение не се сещам. Маниак. Каза, че всички в градчето са маниаци, т.е. той не го каза точно така, но изводът си беше същият. Аз мълчах и кимах много разбиращо, докато накрая, когато излязох от колата, ме посрещна едно всеобщо ахване.
        Картинката стана следната. Едно замръзнало езеро с много простичко сковани пейки отстрани и пълно с народ - цялото градско население. Аз се появявам в пълна униформа по средата на хокейния мач... стана доста странно. Повъртяха се, позяпаха ме, но накрая видяха, че няма да се превърна неочаквано в някой екзотичен звяр и ме оставиха да дишам.
        А аз се прехласнах. Момчетата бяха адски добри - страшно нахъсани и готови чудеса да правят. Засърбяха ме краката да изскоча на леда, но така не бива - от първия ден да си показвам рогата. Но по едно време се развиках възмутено на един фал и съвсем в мой си стил започнах да раздавам команди... аз се усетих и се спрях, но смешното беше, че те ги изпълняваха.
        А, де. Гледахме се странно - аз тях от дървената пейка, кривнал ушанката на една страна и те мен от леда, скупчили се и хванали бойно стиковете. Веднага се усетиха, че и аз не съм от гората. Аз им се усмихвам много мило, махвам им с ръка и тръгвам да си ходя. Изпраща ме цял шпалир.
        В дървената къщичка най-накрая свалих от себе си униформата, закачих си я в гардероба и дори дружески я потупах по пагона “браво на теб”.
        Сглобих предавателя, свързах се със Сергей:
        “Хайде бе, чакам те от два часа!”
        “Бях на хокей”.
        “Иване, стига глупости, фигурно парзаляне - волна програма!”
        “Сериозно, тука има едни момчета - адски са добри. Я, отскочи при Илюша и му кажи като идват насам да не си забравят екипировката”.
        “Ама ти сериозно?!”
        “Абсолютно”.
        Накиснах се във ваната.Пих една малка водка и заспах като труп.
        Станах. Навънка пълен мрак. Тръгнах да правя обиколка. Селището бе разположено по дължината на склона на планината. Къщичките все от дърво, нисички, няколко обществени постройки, както си му е редът - църквица от онези, скромно-дребните.
        Както си тичах, налетях на една леко пълничка девойка. Чистеше пътеката пред тях. Поздравих я. Тя ме позна и като ме зяпна. Усети се и се засмя.
        “Ама много е студено и тъмно. Вие всяка сутрин ли тичате така?”
        “Старая се”.
        “Ами... това е много хубаво, то ви личи”.
        “Не е лошо, виждам, че и вие ставате рано, дайте да тичаме заедно, ако искате?”
        “Оооо” - тя остана без думи - “това е много мило, много... аз не съм тичала”.
        “Тогава я ходете сложете един анцунг и да тръгваме, ей оттам ще минем и готово”.
        Тя закърши ръце, метна лопатата и след две минути беше готова. Харесваше ми. Аз силно намалих темпото, за да не я откажа още първата сутрин, но и тя от гордост все дърпаше напред.
        “Не бързай, целта тук не е гонене на най-добро време, а раздвижване на тялото. Давай бавничко, но с кеф”.
        После я изпратих до тях, тя ме покани на следобеден чай и аз приех. Прибрах се в нас вече по светло, взех душ, навлякох униформата и се запътих към кмета.
        Той ме очакваше, леко потропваше с крак от масата. “Нервички”, помислих си аз. Седнах срещу него.
        - Определихме вече място за Вас, ще ви заведа. Няма никакъв проблем - има постъпили достатъчно средства за построяването на помещенията, до половин месец ще ги вдигнем и обзаведем. Трябва обаче да сме сигурни във вашите изисквания. Все пак ние тук казарми нямаме и не знам какво точно Ви трябва.
        - Да, разбира се. Нали за това съм тук. Ще контролирам строителството лично.
        - Да, да. Това е много добре. Доволни ли сте от условията?
        - Всичко е чудесно, благодаря Ви.
        - А Вие разбирате от хокей, нали?
        “Аха, дойдохме си на думата”.
        - Малко. При нас това е любима игра и много хора играят. Аз съм просто любител.
        - Да, и ние сме любители, но всъщност добрият хокей се прави с любов. Ще играем някой ден, нали? Аз вече съм стар, но момчетата биха били доволни.
        - Разбира се, когато дойдат моите момчета, ще направим една-две игри. Ще бъде полезно за опознаване и свикване на нас към Вас... и на Вас към нас...- обърках се в обяснението си, но той ме прекъсна:
        - Надявам се, че Вие сте наясно колко ни е прятно, че такава международна програма е избрала именно нашето малко селище за център. Ние сме много добре настроени към Вас, отдавна мина времето на...
        - Да, мина. Да видим мястото за строителство.
        - Ах, да. Тръгваме.
        Спряхме малко след края на градчето на нещо като малка поляна преди началото на боровата гора. Отзад една почти гола скала, правеща завет от студените ветрове, отдолу стръмно дере и изглед към замръзналата река с целия град. Много хубаво място. Като островче. Кимнах доволен.
        Разговарях със Сергей и Иля. Обясних им къде ще сме. Зарадваха се. Казаха, че при тях вали откакто съм тръгнал и няма намерение да спира. По цял ден сухи тренировки.
        “Ще те правим мечка, само ти още не си бил!”
        “Аз ще ви правя и двамата тюлени”... измайтапих се аз с американците.
        “Ние сме по-добри, комендър”, не ми останаха длъжни те.
        Говорих после с Генерал Ростислав Ростовой. После с Генерал Джеръми Нилсън. После с... два часа постоянни обяснения. В такива моменти съжалявах, че съм се заел с тази програма.
        Отидох на обещания чай. Вътре ме причакваше цяла тълпа. Тя ужасно се притесни като видя, че съм направо изумен.
        - Не мога да ги спра. Искат да се запознаят. Ама аз защо ли казах на Марта?!
        Започнах да се запознавам с всичко поред. Най ми хареса съдията. Мълчалив възрастен мъж, с излъчване на водач. “Тоя не е от тука, друга порода е”, отсъдих аз. Едно, две момчета от тия, дето играха хокей. Настаниха се от двете ми страни и ме заразпитваха. Гледам го единия пощипва по дупето моята хазяйка, тя се киска. Стана ми тъпо и тръгнах да си ходя.
        Дните минаваха. Една вечер минах през шерифството и поканих шерифа на по една. Седнахме в нас и цяла вечер страшен лаф. После през вечер. Почнаха да идват и други момчета от отбора. Най-често оня, дето пощипваше. Дойде и мълчи. А иначе приказлив. Гледа ме по-особено.
        Един ден се срещнахме на улицата със съдията. Свалихме шапки и двамата. Стиснахме си ръцете. Заговорихме за времето. Светна ми:
        - Вие сте англичанин?
        - О, да.
        - Вижда се - разклатих глава енергично.
        - А вие не сте военен!
        - Нима?
        - Да, вижда се - посочи той с пръст челото ми.
        Разбрахме се отлично. Покани ме вечерта на гости. И жена му особена. Децата рижи и луничави. Момчето над 20, момичето малко под. Страхотно възпитани. На масата едни разговори за култура. Спокойствие и дисциплина. Стана ми много драго.
        - Съпругата ми, капитан Горшко е лекар, но не практикува официално, макар че доста често й се налага да помага.
        - Това е чудесно, сигурно ще се наложи да помогне и на нас някой път.
        - Да, притеснява ме само един факт.
        - Какъв е той?
        - Колко души ще доведете със себе си?
        - Десет.
        - Само?
        - Да. Знаете, че количеството не определя качеството. Това е програма за индивидуална подготовка.
        - Притесняваше ме как ще се отрази подобно присъствие върху живота на града. Реда. Разбирате ли ме?
        - Отлично. Но притесненията ви са неоснователни. Това не е групичка от случайни хора. Това не са някакви момчета, хванати от улицата. Този град не е първото място, където те стъпват по този повод.
        Той само кимна глава.
        - Жена ми е еврейка, забелязах, че ви направи впечатление. Също така знам, че някой ще ви го каже съвсем скоро.
        - Антисемитизъм?
        - Не, но отчуждаване в известна степен.
        Моята джогинг парньорка ми ставаше все по драга. Всяка сутрин ме чакаше точно навреме да мина покрая тях и тичаше до последен дъх. Няколко пъти я виждам, че аха и да падне:
        - Хайде спри се, да си починем, ако ти е зле - връщаме се.
        - Не! - виква тя - само две минути и съм готова!
        Една сутрин минавам - нея я няма. Къщата тъмна. Шашнах се. Какво ли не ми мина през главата. Прас през вратата, обиколих къщата на ура, но нямаше никой. Защо не ми каза, че ще замине. А защо да ми казва? Кой съм аз?! Но нещо си ме гризеше и отидох направо в шерифството.
        Джон ме посреща от вратата. Влизам, гледам тя там - в килията. Не мога да повярвам.
        - Вчера е стреляла по Майкъл. Два пъти. С единия куршум го уцелила в ръката. Не е зле. Но с хокея ще се прости за неопределено време.
        “Пак тоя хокей! Нищо друго май не ги интересува”. Майкъл бе онзи, дето я пощипваше.
        - А Джени? Ще я осъдят поне за две-три години.
        - Не се знае още, макар че е много вероятно. Тя се държи мъжки, особено при тези обстоятелства.
        - Какви обстоятелства?
        - Тя да ти каже, ако иска.
        Застанах пред решетките. Тя ме гледа право в очите и като се разрева. Джон се скри в канцеларията си, всичките помощници изкочиха навън - кой за кафе, кой по работа. Останахме двамата. Отбелязах на ум, че това е напълно противозаконно.
        - Дръж се Джени. Сега е кофти, трябва да се преживее. С това животът не свършва. Повярвай ми.
        - Знам, но защо пак се повтаря?! Всички ли мъже са...
        Мислех да запитам “какво”, но се досещах за какво става въпрос и си мълчах.
        - Дреме ти. Не си ми показала, че те интересувам, затова и не съм се бутал.
        Малка хитрост. Веднага и отклоних мислите от тъпака Майкъл към моята персона. Дали не си пада по мене, а?
        - Да ти показвам? Ти никога нищо не си ми показал. Аз... не мога да си го представя!
        - Аз мислех да попитам, но ние сме... много различни. Аз съм чужд и утре ме няма вече.
        - Ти сериозно говориш, нали? Майкъл е просто поредното лайно в града. Може би градът е такъв, а ти не си оттук.
        - Стисни зъбки, мамка му, сигурно има начин да се оправи тази каша.
        Виждах, че вече е спокойна. Сега имаше усещането, че някой стои зад гърба й. Колко ми беше познато. Момчетата ми винаги знаеха, че съм с тях и аз знаех, че те са с мен. Виж тук разлика при мъжете и жените май нямаше.
        Вечерта останах сам. За пръв път от доста време. Седях и си мислех, че прибързано хвърлих думите си към Джени. Звънецът. Отварям и гледам Майкъл.
        - Може ли да вляза за малко.
        Поканвам го с жест.
        Дребен, но добре сложен. До мен обаче изглежда като дете. И физиономията му детска - кръгла с чипо носле. Ръката му превързана, виси на бинт от рамото.
        - Седни, пие ли ти се?
        - Да - кима той отсечено.
        Сипвам две чаши и сядам отсреща му.
        - Сигурно си казваш, че съм пълен помияр след глупостите, които наприказвах.
        - Аз не знам какво си приказвал. Не попитах. Но е било лошо. Обидно.
        - Да, много обидно. Човек като съжалява това съвсем не е оправдание, защото, когато говорех, аз знаех, че е кофти, но пак ми доставяше удоволствие. Явно съм си пълен педал.
        - Недей сега публично да се самолинчуваш пред мен. Не се излагай, защото от това наистина полза няма.
        - Аз отказах дело срещу Джени. Тя сега си е вкъщи. Отказах да подам оплакване дори.
        - Естествено, и аз бих отказал - провикнах се аз - а за напред как?
        - Ще я отбягвам, както мога. Какво друго? Знаеш ли защо идвам при теб, защо пак дойдох. Защото си различен. Съвсем друг човек от друг свят. Не знам дали си по-свестен от мен, но аз нямам в този град никого. Сега не мога и да играя. Никой няма да се интересува от мен повече. Погребан съм.
        - Но защо? Човек не живее само от хокей.
        - Да, от хокей и ебане.
        - По дяволите, смени ги с друго!
        - Няма с какво. Ти познаваш градчето. С какво да ги сменя?
        - Махай се тогава. Хващаш транспорта и заминаваш надолу.
        - Ще постъпя в армията. Ще ме вземат, нали.
        - Постъпи. Това е умно решение. В тази ситуация.
        - Благодаря ти. Имах нужда от съвет.
        - Няма проблем. Кажи ми сега за вашата система. Вие сте на четворка... аз винаги съм играл хокей с пет човека.
        Казармата вървеше с пълна сила. Аз дори се изхитрих и и придадох вид на алпийска хижа. Местните идваха от града да я гледат и само цъкаха с език.
        - Ама то стана като на картинка - прехласваше се кметът - точно такива съм ги виждал в предаването на Грег Марвин “Светът на колела”.
        - Грег Марвин ли? Той не е мръдвал пред живота си от Щатите!
        - Ама Вие го познавате - след толкова време още си говорехме на Вие - жена ми е луда по него.
        - Кажете й поверително, че не си струва. Той е хомосексуалист.
        - Шегувате се! Тоя мъж!
        - Уверявам Ви.
        Погледнах по- внимателно господин кмета. И този беше роден педал. Но нереализиран поради консервативността на обществото тук. Но за мен беше добър, защото нямах проблем по интересуващите ме въпроси.
        Момчетата пристигнаха с един от красавците на нашата база. Хеликоптер като слънце. Цялото поселище се беше събрало да ги посреща. Наслаждавах се на мощната машина. Винаги изпитвам подобни чувства, виждайки нещо добре направено. Гордея се, че съм също толкова човек, колкото са и тези, които са работили над него. Придава ми увереност в собствените ми сили.
        А те като наизлязоха, метнаха саковете и се раздивяхме. Един месец не се бяхме виждали, а ми се струваше все едно години са минали. Закарах ги и малката алпийска хижа в планините на Канада се превърна в кошер.
        Не вярвах, но съдията беше прав. На другия ден животът в града се преобърна с главата надолу. Още по тъмно тропотът на кубинките и песента на 11 гърла събуди жителите и разлая кучетата.
        После се започна. Всеки ден хокей. Всеки ден градът вдигнат във въздуха. Всеки ден танци. Градските девойки, влюбени от първата до последната в моите момчета. Това ми стана страхотен проблем. На втората седмица ги смлях на кайма.
        - Какво става?! Каква е тая помиярщина. Забранявам да се мотате като мухи без глави из града. Забранявам всякакви танцови забави. Такава ще има веднъж седмично в събота от 9 ч. В неделя ви е свободен ден, което не означава, че ще се напивате по барвете. Спипам ли пиян - шут от тази част и обратно, разбера ли, че някой чука нечия жена - вън, момиченца - вън, за всяко кръшкане - вън. Никакви компромиси с никой от вас. Ясно ли е?
        Седмица в планината. Закарах ги там и живяхме в дупки под снега. Ходехме на лов и теглехме шейни. Върнах ги полумъртви. Бяха ни забелязали отдалече и няколко пикапа дойдоха да ни вземат, но ги върнах обратно.
        “Не, ще стигнем до базата, както сме тръгнали. Вървете си.”
        Това ги отрезви. Страхувах се, че ще има сръдни. Но нямаше. Даже им беше приятно. Гледам ги насядали пред мен, мълчат изчаквателно.
        - Отпочинахте ли си?
        - Да - ревнаха в едно гърло.
        - Как ви се стори!
        - Ооо - реват всички въодушевени - много яко!
        - Другия месец пак една седмица така. Друго. Всяка събота ще има обществен полуден. Тоест ще работим за благото на обществото. Строим, събаряме, копаем... Въпроси?
        - Събота вечер не се отменя, нали?
        - А хокейният мач в сряда?!
        - Хокейният в сряда си е техен, не наш - отговорих аз - можете да го гледате.
        - А кога ние ще играем?
        - Само ние обаче!
        - В понеделник - отсякох аз - всички да се приготвят за тренировка. А за съботааа - нарочно провлачих аз, а те ме зяпнаха с ей такива очи - не се отменя.
        - Уаааа - ревнаха доволни.
        - Момчета. Шейни. Иля ти се заеми за утре.
        - Слушам - козирува ми той.
        - Моторни - тихо добавям аз. А той разцъфва в доволна усмивка.
        Колкото и да отвличах съзнанието им и да отричах факта, хокеят като краста се пренесе и върху нас. И преди бяхме играли. Всяка седмица за кеф, но сега това се превърна в дива мания и аз за няколко месеца станах нахъсан треньор. Стигнах до там, че дори четях специализирана литература, с която ме снабдяваше съдията.
        Те ни превъзхождаха с опита, който имаха. За такъв град бяха просто на професионално ниво. Уверени, смели и сплотени. Но моите не им се даваха. Няма да крия, че единствената причина да не ни размажат отначало бе, че бяхасредно с по 20 см. по-ниски и с по 30 килограма по-леки. Самият аз бях с една глава по-нисък от Сергей, а що се однася до Иля - стигах му да гърдите.
        Понеделнишките ни тренировки имаха невероятен успех. По посещаемост настигаха официалните мачове в събота, които се устройваха веднъж на месеца. Целият местен отбор, или, по-точно казано, всички налични мъже и половината жени.
        Това ме дразнеше и любезно ги помолих да ни оставят на мира.
        “Капитане, нима наистина ти пречим” - с молещ глас запита шерифът.
        “Джон, аз се радвам на вашето внимание, но това е обучение, което изисква концентрация. Аз не искам момчетата да зяпат, а целият град да зяпа тях. Ние не сме отбор по хокей, а хокея е средство, което използвам за други цели”
        Той кимна “извини ме, изобщо не помислих”. С това проблемът приключи.
        Учех ги да не правят агресията своя двигателна сила и мотивация. Агресията дава привидно много сила, но разваля концентрацията, точността, способността да оценяваш правилно обстановката и да реагираш по най-верния начин.
        “Не агресията може да те направи победител, а концентрацията и здравият разум. В нашата работа няма емоции, няма съмнения - има задача, има изпълнение”
        “Ти си учителят Йода” - подиграваше ми се Сергей след това.
        “Ха-ха” - смееха се момчетата и си подвикваха на английски: “Хей джедай, силата да е с теб”. После така свикнаха да си го повтарят , че местните ни смениха прякора от “ледени матрьошки” на “руски джедаи”. Моите бяха поласкани до дъното на душата си. Хората от града пък имхаресваше, че на момчетата им харесва. Не знам как стана, но градът ни заобича и ние заобичахме града. Каква идилия.
        Аз се въртях около Джени с някакви много хаотични движения. Ту се приближавах, ту се отблъсквах. Тя търпеливо ме чакаше да реша накрая, но усещах, че започва да губи търпение. Тичаме, спрем и тя ме погледне изпитателно. Чака един жест, една дума, една целувка. Аз пусна някой майтап и нищо.
        Една вечер Майкъл влезе с гръм и трясък. Сипах му и седнах. Гледам го нещо е намислил, гледа ме примижал:
        - Кво става?
        - Утре.
        - Къде?
        - Във флота.
        - Уха. Дообре.
        - Сбръч. Сам си поисках. На майната си искам да ида.
        - Добре. Добре.
        - Днеска видях Джени през витрината на магазина на Макоули. Мереше някаква рокля. Много е отслабнала. Има страхотно тяло. Изтекоха ми очите по нея.
        Повдигнах вежди. Не съм забелязал, но и как ли бих могъл.
        - Ти откакто я гонкаш, тя направо се промени страхотно. Даже и не ми се сърди. Питах я, а тя ми вика нещо от сорта на “абе пука ми за тебе, живей там”.
        Разсмях се с пълно гърло.
        - То всички сега след нея душат. Тя е най-готината свободна жена тук. Обачеее, никой не смее, защото твоят призрак стои на пътя - сега той се смее доволно. - Ако си сменя гражданството след казармата, ще ме вземеш ли в твоята част?
        - Луд ли си?
        - Искам и аз да съм един от твоите момчета. Но не може. Знам.
        - То че може - може. Всичко е възможно, но дали е нужно.
        - Да, аз си мечтая на глас. Ще тръгвам.
        - Върви и успешен път ти желая. От тебе ще излезе човек, Майкъл. Аз ти го казвам. Ти само недей да си плюеш сам в душата. Никой не може да ти направи това, което сам можеш да си направиш.
        Прегърнахме се а той ми измърмори в ухото:
        - Да, учителю Йода.
        На другия ден сутринта се обадих на Джени и се самопоканих на вечеря. Предупредих момчетата, че ме няма. Накупих сладолед, шоколад, плодове, вино, скариди, омари и всичко, което ми грабна окото в бакалията. С целия този плик и с книжката “Мечо Пух” се появих на вратата.
        Седяхме след вечерята, която честно да си призная много ми се услади, пиехме вино и си четяхме избрани парчета от книжката. Това беше поза. Забавлявахме се, но и на двамата мислите ни бяха другаде. Опрях книгата на гърдите и я целунах много леко.
        - Колко време те чакам - каза го като въздишка.
        - Не искам да си позволявам да се влюбя. Искам да съм честен. Не мога да ти дам това, което може би търсиш.
        - Знам, аз просто искам да си до мен. Ще карам така, докато може. Не искам да мисля за бъдещето. Отказвам. Искам сега, веднага и изцяло.
        - И какъв дявол те е запратил тук?! Ти просто не можеш да съществуваш тук, не ти ли е тясно?
        - Тясно ми е, ужасно ми е тясно - тя почти се разплака и се притисна до мен.
        - Мога да ти кажа само “махни се”, но така ще изнеса половината град.
        - Хората виждат в теб една мечта. Ти ги стимулираш да погледнат към света извън снега, планината и хокея. Като мен. Аз не съм същата от момента, в който те срещнах. Аз съм влюбена в теб от първата ти дума, предназначена за мен. Не, не се плаши - няма да ти досаждам. Нищо няма да стане, ако ти не го искаш.
        - А аз знам ли какво искам?
        - Знаеш ли какво искаш?
        - Поне за тази вечер знам.
        - Обичам те.
        - И аз теб. Сега.
        - И утре ще ме обичаш. Аз ще те накарам.
        Погледнах я изумен и не знам защо трепнах от мисълта, че и вярвам. Но вътре в мен знаех, че имам лекарство срещу нея и ще се освободя от чувствата си. И то се наричаше “отговорност”.
        Но в този момент се отпуснах, забравих за това, бутнах я леко назад и започнах да свалям дрехите и една по една . Правех го бавно, изключително внимателно, макар че усещах пръстите ми да треперят, а дъхът ми да секва. Изпитвах някакво извратено удоволствие от потискането на мощното желание да разкъсам със зъби всичко върху нея и да се нахвърля върху голото й тяло.
        Не бях спал с жена от 6 месеца.
        Докато разкопчавах и смъквах, галех показващата се отдолу нежна, бяла кожа... докосвах устни до нея, но все за кратки мигове от секундата. Всеки път тя, като пронизана от електричество, потрепваше, тихо възкликваше, а пръстите й се заравяха бясно в косата ми.
        Не знам колко дълго продължи това. Бях се унесъл като лодка, полюшваща се в морето, в мен цареше някакво невероятно спокойствие, предвещаващо единствено смъртоносна буря. Усещах, че вече я измъчвам, и когато бях избутан, и друхите ми бяха буквално измъкнати с насилие и разкъсване от тялото ми, аз просто отпуснах пружинката и тя бясно се завъртя.
        От първия път не помня нищо. Мина през мен като ударна вълна, от която се освестих на пода и надигайки се ударих главата си в ръба на масата. Претоварените ми рецептори не усетиха болка, а някакъв лек шок. Смъкнах се надолу и залепих лицето си под корема й, усещайки вибрациите на тялото й, и чувайки отчетливо ударите на сърцето.
        Преместих я на дивана и седнах срещу нея. Гледах лицето и докато едната ми ръка галеше гърдите и. Гледах я и в главата ми сякаш се събуди дежа ву...
        Френска Гвиана... палещото слънце... върху шарената сламена постелка като черна пантера лежеше и извиваша силната си снага най-красивата негърка, която някога съм виждал. Друга една, леко приведена над нея, рисуваше тялото й за започващия след малко празник. Аз стоях и гледах, а те изобщо не ме забелязваха - просто едно войниче от легиона.
        Аз виждах, аз усещах с всичките си фибри удоволствието, което тази котка изпитваше от докосването на пръстите, нанасящи боята върху абаносовата й кожа. И очите й, които светеха и се смееха. Светеха от екстаза и се смееха май на мен. Господ ми е свидетел, стоях на едно место и не можех да мръдна, защото бях толкова...
        Отворих хладилника и извадих от там горчицата, кетчупа, сосовете, сладката, сладоледа, шоколада и всичко полутечно и разноцветно. Разчистих масата. Вдигнах смаяно наблюдаващата ме Джени и я сложих отгоре. После върнах картината обратно и започнах да творя обреден костюм за празника, на който богинята луна и богът слънце са се оженили. За един ден и после пак поели всеки по пътя си.
        Започнах от шията. Нанесох равномерни редуващи се ивици сладко от малини и сметана. Гърдите очертах с шоколадови кръгове, отвътре с лъчи от фастъчено масло, а запълних и намазах зърната с крем карамел.
        На корема изрисувах няколко сложни фигури, символизиращи слънчевото затъмнение, което всъщност бе дало началото на празника, после опознавателните знаци на племето около пъпа и отдолу под корема. Със сладкото до тук.
        Надолуминах на чеснов сос с кисели краставици, ивици горчица и две дебели линии от кетчуп отстрани на бедрата. После нежно намазах най-деликатните части с гъбен сос и разтопено сирене. Погледнах работата си, а тя хвана ръката ми и започна да облизва пръстите ми един по един докосвайки ги само с малкото си, но палаво езиче.
        Не смеех да я погаля. Очите ми се движеха по изрисуваните отгоре й линии. Тя се опита да се изправи, но аз я бутнах обратно.
        - Остави ме да зодоволя своя апетит.
        - А ще задоволиш ли моя?
        - Спокойно, ще стане от само себе си... Мълчи сега... шшшт.
        Когато след часове се озовахме в леглото и отпуснахме за сън, тя легна с гръб към мен, притисна се силно и аз... се усетих пак в нея. Когато втори път тя направи същата маневра, аз се отдръпнах и прошепнах:
        - Ако искаш да спиш, моля те, не ми прави така...
        - Аз май не искам да спя, или поне като се докосна до теб - нещо не ми се спи...
        Отидох до тоалетната и връщайки се, я заварих спяща, завих я, облякох се и се запътих към казармата.
        Случи се в понеделник. На тренировката Миша се беше засилил и съвсем в негов стил “по овнешки” се вряза в 130-те килограма на Иля. Отлетя два метра назад и падна по глава. Не мръдна повече само от носа и устата му едновременно рукна кръв.
        Откарахме го с хеликоптер в кома. И се започна.
        В сряда изнервеният до крайност Иля се скара с едно от местните момчета. Заради някаква пълна глупост - спор по правилата май.
        - Разкарай се бе грамадна, тъпа руска свиньо - извика го оня и дуфти да бяга.
        Иля го настигна с два скока, спъна го и с отсечен удар заби лицето му в леда. Пързалката се оля в кръв...
        Джени не спази обещанието си. Търсеше ме непръкъснато. Звънеше. Причакваше ме. Но каква любов? Не беше останала ни капка от нея в мен. И аз станах много нервен. В петък, след като ме бе сгащила при кметството, не издържах. Хванах я за реверите и изръмжах:
        - Остави ме на мира. Не виждаш ли, че имам достатъчно проблеми. Момиче върви и си гледай работата.
        Тя се отскубна и побягна.
        В събота бях на колене. Сринах се като подкосен, когато съдията ми каза, че дъщеря му е бременна от Сергей.
        В неделя Джени направи опит за самоубийство...
        След като се върнах от лазарета в моята барачка, съблякох се чисто гол и излязох навън. Слязох по улицата, застанах пред леда, затичах се, пуснах се и се врязах в снежната преспа. Тялото ми откачи от усещането. Все едно някой ме беше взривил. Прибрах се и заспах като труп като си знаех, че утре трябва да преподредя елементите от пъзела по местата им.
        Иля си замина обратно след два дена - виновен или невинен. Говорих с генерал Ростовой и го помолих да се погрижи за Илюша. Знаех, че ще го направи.
        Заведох Сергей пред съдията, обявих, че е освободен от частта и го попитах какво смята да прави. Той беше обмислил. А аз винаги съм обичал това момче. Като син. И май ми личеше, когато го чух да казва:
        - Аз я обичам, и ако тя иска, ще я помоля да се омъжи за мен. Аз обичам и това място, винаги съм искал да живея така - спокойно и тихо. Май не ставам за тази работа, капитане. Прости ми.
        Нищо не коментирах. Просто взех съдията със себе си и се оттеглихме у дома да си излеем мъката.
        - Защо винаги става така... като тръгне на лошо и още по-лошо.
        - За да избуташ проблемите наведнъж и после да ти е добре - ми отговаря той с една тънка уронична усмивка - разкажи ми, Иване, харесва ли ти тук?
        - Не. Никак. Май гледам много субективно, заради всичко, дето стана напоследък, но вече много искам да се махна.
        - А кога ?
        - Още две седмици. Цели две седмици. Но ще измисля начин да задържа момчетата по-далече. Сергей е много добър човек. Златен човек. Разчитал съм на него, както разчитам на себе си.
        - О, да. Това ми беше утешението да не го кастрирам като разбрах. И на мен ми беше симпатичен още от онзи път, когато пренесе онази стара мърморка мисис Повърти по цялата заледена улица на ръце. Тя го целуна по бузата след това - бях изумен! Но ми е трудно да свикна с мисълта, че това става с моето дете.
        - А тя обича ли го?
        - Много. Какъв плач, каква трагедия беше. Аз съм строг баща - знаеш, но не мога да духам срещу вятъра. Няма смисъл - мога ли да я спра да го обича. Не мога.
        Повъртях се, посумтях, но какво да направя. Загубих вече двама.
        Миша обаче дошъл на себе си и веднага скочил да идва при мен. Едвам го задържали и ми звънят:
        - Идвайте бързо, че това момче е много силно и не можем да го задържим.
        Долетях. Прегърнах го бащински и даже го целунах по двете бузи. И сълза пуснах - явно нервите ми не издържаха.
        Щеше да полежи още две седмици - и обратно - да го проверят и нашите специалисти в санаториума. Но губех вече трима. Три мои момчета. Три къса месо от тялото ми.
        Джени лежеше по цял ден в тях. Не смееше носа да си покаже. Отидох без предупреждение. Качих се горе в спалнята, загасих телевизора и казах:
        - Хайде ставай. Имаш работа за вършене.
        Тя ме гледа и ми мига.
        - Ама ти какво си мислиш? - развиквам се аз като освирепял мечок - ще се завреш тука в дупката и ще се правиш, че те няма ли? Ставай и си приготвяй багажа! Заминаваш! Отиваш да работиш - осигурил съм ти такива условия, в които думата скука ще ти звучи като недостижима мечта.
        Тя се е опулила, но скача от кревата. По някаква смешна детска нощничка на мечета. Свалям й нощничката, обгръщам личицето и с ръце и нежно я целувам:
        - Това е последният път, когато ще сме заедно. После - няма ме... още три часа и идва хиликоптерът да те вземе. Заминаваш да отразяваш войната от наша гледна точка за вашите медии.
        - А някой попитал ли ме е аз дали искам?! Мен!!! Това се отнася за мен, нали?
        - Е! Искаш ли? Искаш ли? Искаш ли?
        И тя почва да се смее гръмогласно:
        - Ще полудея! Какво ми говориш? Да ме пратиш на война?
        - Полудявай тогава, но давай по-бързо, защото нямаш време. А и нямам нищо против с оглед на създалите се обстоятелства. Откажи ми и си остани тук...- казвам го и заравям лице в гърдите й.
        Изпратих я с поглед. После се почесах по врата, кривнах ушанката и влязох в пикапа. Джон ми кимна и поехме обратно. Да вземем момчетата и за последно - една седмица в канадския сняг. А после... откъде да знам - нанякъде към следващия лагер.

 

 

© Лиза Мороз, 2000
© Издателство LiterNet, 03. 04. 2000
=============================
Първо издание, електронно.