ПРИКАЗКА ЗА ПРИНЦЕСАТА И ВЪЛШЕБНОТО ЕЗЕРО

Лиза Мороз

web

Някога, много отдавна, в една далечна страна живяла Принцеса. Била като повечето други принцеси - добре възпитана, сравнително умна, доста хубава, малко разглезена, и естествено, леко капризна. Но вярвала, че е по-различна от всички на света и че един ден ще й се случи нещо много необикновено.

Кралят и кралицата много често пътували - обичали да ходят на гости и не минавал месец, без да тръгнат на поредното посещение при някое друго кралско или херцогско семейство в близки и далечни земи. За Принцесата това били щастливи дни - нямало кой да я кара да свири на пиано часове наред, да учи сложни думи на отдавна мътви езици, да практикува сложния дворцов етикет. Когато ги нямало, тя се занимавала с нейните си неща - четяла книги, разхождала се с приятели из големия дворцов парк и най-вече яздела любимия си кон из близките до замъка гори. А конят на принцесата бил необикновен - нито голям, нито много силен, но много красив и послушен. Той следвал господарката си навсякъде, разбирали се само с поглед и често кръстосвали кралството нагоре-надолу.

Но един ден, след като се върнали от поредното си гости и вече планирали следващото, в тронната зала при краля и кралицата влязъл пратеник от близка страна. Той се поклонил на царската двойка и казал:

- Ваше величество, Кралю, Ваше величество, Кралице! Изпраща ме Лорд-канцлерът на нашето херцогство със специална покана да ни погостувате по случай нашия държавен празник. Молим Ви също така да вземете Принцесата с вас, все пак тя толкова пъти е била наш любезен домакин на вашите балове и ще бъде прекрасно да ни погостува.

Така и станало. Още на другия ден кралското семейство заедно Принцесата и с един куп придворни велможи тръгнали в дълга процесия към съседната страна. Пътували ден, два, три и ето че стигнали столицата на херцогството. Там ги очаквала радостна тълпа посрещачи, настанили ги в прекрасен замък на брега на огромно езеро, водите на което светели като злато.

Същата вечер Лорд-канцлерът направил огромен бал за хиляди гости. Целият бряг на езелото бил украсен със светещи фенери и факли. Предълги маси, отрупани с лакомства, примамвали прекрасно облечените гости. Музиката свирела, фойерверките къпели вечерното небе.

Кралят и Кралицата се веселяли, балът вървял чудесно, само Принцесата се чувствала малко неловко - никога не била на бал в чужда страна, та седяла тихо с чаша вино в ръка от страх да не се изложи пред чужденците. След това се вдигнала, отишла на брега на златното езеро и се вгледала в тихите му води. Първо не видяла нищо освен жълтите отблясъци на фенерите, но след малко пред нея изплувало едно лице - лице на млад мъж. С коса от злато и блестящи сини очи - такъв го зърнала Принцесата и страшно се стреснала в първия момент, но после разбрала, че това е просто отражение на някой, който стоял на терасата зад гърба й.

А той бил млад Генерал - любимец на лорд-канцлера, с когото разговаряли в момента за трудните преговори с един от бароните на север. Но щом видели Принцесата край брега, прекъснали беседата и старият Лорд я поканил на танц, като започнал да я запознава с всички свои близки и приближени.

Танците продължили до късно вечерта. Принцесата танцувала много с кого ли не, всички я харесвали заради нейната лъчезарната усмивка, непринуденост и весел смях. Но цяла вечер, с когото и да се носела по паркета на балната зала, тя търсела с поглед само едно - сините очи на Генерала.

Балът приключил едва в ранните часове на нощта и на другия ден уморените, но щастливи гости се запътили да разгледат околностите на прекрасното езеро. Принцесата спряла край стар лодкар и той й разказал за вълшебните тайни на водата му, а на изпращане й казал:

- Това езеро е най-чистото езеро на света - денем водата му е кристал, нощем е злато. Затова на хората край него се случват странни неща - кристалът отваря очите ни, златото - сърцата ни. Много хора идват и си отиват, но истината за сърцата и душите им остават на този бряг. Затуй, застанеш ли край водите, погледни и това, което виждаш - това е истинската ти същност и твоя съдба.

Същия ден тя се осмелила да се приближи до Генерала, а щом разбрала, че и той обича конете, повели дълъг разговор за породи, отглеждане и дълги разходки. Говорели часове наред, а им ставало все по-интересно и по-интересно. Дошла вечерта и отново запалили факлите край големия замък. Отново засвирила музиката, но единствената музика, която чувала Принцесата в ушите си, бил гласът на Генерала. И те седнали на брега и говорили, смели се и не минало дълго време, когато ръцете им се срещнали.

- Колко са студени ръцете ти - промълвил младият генерал и стиснал пръстите й в дланите си.

- Студени ръце, топло сърце - отговорила тя и вятърът отнесъл думите й навътре в езерото.

Цяла нощ се разхождали двамата край брега и вълните отмивали тихите им стъпки. Вървяли, говорели, хвърляли камъчета в златните води. А езерото мълчало и слушало и когато се разделили, за да отидат в покоите си, отраженията им потънали в черните му дълбини.

И ето, дошъл денят, когато всички тръгнали към домовете си. И Принцесата се сбогувала със своите домакини. Далече от очите на другите прегърнала своя Генерал и напуснала замъка.

Щом пристигнала у дома, сред старите приятели и високите стени на своя град, принцесата се замислила и си рекла: „Това беше сън! Просто сън! Сънувала съм нещо прекрасно, но не може да е истина. Езорото е виновно - от неговите златни води е излязъл този странен сън. Та аз съм принцеса от чужда страна. Принцесите не правят така - не се влюбват в непознати генерали. Не се разхождат сами нощем. Не подаряват сърцата си така случайно!” Тя тропнала с крак, навирила чипия си нос и казала на придворната дама, която я следяла, докато ходела с Генерала край брега:

- Това беше само шега. Не разбирате ли - невинен флирт! Нищо сериозно! В крайна сметка аз съм Принцеса, а не монахиня!

Старателно криела Принцесата чувствата си, но тайно пишела тъжни стихове за едно вълшебно езеро, на брега на което оставила сърцето си. А хитрата дама откраднала едно от листчетата и изпратила малкия куплет на Генерала. Минала седмица и ето че пристигнал отговор, в който той разкривал своите чувства - любовта, която изпитвал към Принцесата.

- Какво да правя - питала се Принцесата, - ако не ме обичаше, щях да съм нещастна, но защо съм нещастна и сега? Каква грешка допуснах?

Минало време, а те продължавали да си пишат. Всеки ден по едно писмо изпращала и получавала Принцесата, но не се виждали, и ето, че един ден Кралят повикал дъщеря си и й казал:

- Принцесо, ти си вече възрастен човек и разбираш доста от нашите кралски работи. Затова като отговорна и умна своя дъщеря те изпращам в съседното херцогство. Там ще се срещнеш с Лорд-канцлера и ще се запознаеш с неговия син. Нашето желание е да станеш негова съпруга.

- Добре, татко - отговорила Принцесата, - но имам само едно желание. Позволи ли да пътувам до там на моя любим кон. Така ще стигна по-бързо.

Кралят дал съгласието си. Три дена се приготвяли за това пътуване и ето че тръгнали към езерото. По целия път Принцесата мислела и се чудела какво да прави. Дали да избяга и да се скрие в някое село, дали да се върне и да разкаже всичко на баща си, дали да се примири със съдбата си - никак не можела да реши.

- Нека пристигна и погледна в езерото - казала си накрая тя, - ако съдбата ми наистина е там, то ще ми покаже - и тя пришпорила коня си напред.

Много по-скоро от обичайното стигнала тя столицата на херцогството, препуснала по улиците му и стигнала големия замък. Тъкмо влизала, когато видяла шумна процесия да се изсипва на улицата.

- Какво става - попитала тя стария Лорд-канцлер.

- Как какво? Не знаете ли? Нашият млад Генерал празнува сватбата си!

Нищо не казала Принцесата, само тихо въздъхнала, защото някак знаела, че това ще се случи някой ден. Знаела и разбирала, че любов като тяхната била илюзия, сън, роден от водите на езерото. Затова не се разсърдила, не се разплакала, а напуснала замъка и отишла сама на брега:

- Езеро, езеро... защо си толкова жестоко? Струва ли си да ни показваш нещо, което не можем да вземем за себе си? Друг ще бъде мой мъж, друга ще бъде негова жена, това ли е съдбата, която ти ни отреди? Незавидна съдба е това!

А езерото мълчало и кристалните му води я обсипвали в блясък. И тогава сред светлината на гладката повърхност се появил един образ на млад мъж със златни коси и искрящи сини очи. И тя се обърнала, видяла го до себе си и двамата застинали неподвижно, вперили очи един в друг. Но отраженията им се носели прегърнати по водата, допрели устни в страстна целувка.

- Всичко е илюзия - казала принцесата, щом видяла това - ние с теб сме илюзия. Красива, но пълна измама. Сърцето ми ще се пръсне от мъка, но по-добре без сърце, отколкото без ум, нали.

- Не знам кое е истина, кое илюзия - казал той, - знам само, че моето сърце е в твоята ръка, ей там - и посочил отражението във водата. И наистина кървавочервена била водата край дясната ръка на принцесата, а в ръката й трептяло едно голямо сърце.

Една малка лодка бавно пресякла кървавата следа, спряла край тях на брега и оттам слязъл същият стар лодкар. Той зърнал принцесата и генерала, поклатил глава и казал:

- Ех, Принцесо! Аз ти казах - езерото отразява само истината за сърцата и душите. Тя остава в неговите води. А кое е истина, кое е илюзия - всеки съди за себе си...

И Приказката казва, че се разделили тогава - Генералът прекарал живота си в успешни кампании и битки и до дълбока старост не слизал от коня. Принцесата се омъжила за отредения й съпруг. Живяла дълго и била сравнително щастлива. На смъртния си одър тя пожелала да я занесат край бреговете на езерото и да я оставят там сама. Така и сторили. А тя се вгледала във водите му, отпърво нищо не видяла, но след миг на повърхността му се появило едно лице - златни руси коси и пронизващи сини очи.

- Хайде, колко още ще те чакам? - казал младият мъж от водата и се усмихнал. А Принцесата със сетни сили станала на крака и се хвърлила в дълбоката вода.

© Лиза Мороз
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2006, № 8 (81)