Вечер страшно се мразя. Тогава, свита в тези кожи, аз вдъхвам миризмата на тялото си и се мразя. Каква смрад, каква гадна мръсотия. И където и да ходя, както и да се пазя, да се търкам, да се мия, аз пак си смърдя като тях - на животно.
        Легнала на твърдия под на шатрата, усещам всички кокалчета на тялото си и вдишвам тежката миризма на щавената кожа, собствената си пот, съседния обор и алкохолния му дъх. Мразя го. Винаги когато, обръщайки се в съня си, натиква муцуната си в мен и диша тази смрад, мразя и него.
        И пак не мога да заспя и си играя една моя си игра. Раздвижвам мускулчетата си едно по едно, тихо мърморейки си мускулните групи на родния ми език. Толкова сладко звучи “и сега мръд триглавия”... това е истинско удоволствие, защото имам съвършено развити, релефни и еластични като тетива мускули. И го знам, и го усещам всеки път, когато ги карам да танцуват отдолу под щавената кожа.
        И той често се спираше, слязъл от коня си, и ме караше да остана върху седлото. Приближаваше се до черния ми жребец и започваше да гали голите ми крака, възклицавайки: “красиви!”. Толкова рядко го чувах да говори изобщо, че тези възклицания изпълваха сърцето ми с неземна радост и задоволство.
        Спомените за последните месеци, прекарани у дома, пазя в сънищата си. Сънувам всяка нощ лагера и отново, отново, отново късото ми потниче, металната табелка “Кръвна група А+” и черните кубинки с боята “Пеликан”. “Излъскай си кубинките, момиче, ти войник ли си или краварка в онзи обор там?”.
        Кой, аз ли? Аз съм животно, сър. Аз мириша на животно, храня се като животно, спя като животно, чукам се като животно...
        Размърда се и извади едната си ръка, промуши я под моята кожа и я сложи на едната ми гърда. Сега пред лицето ми е широката му ръка, по която ясно и мощно като реки на карта минават кръвоносните му съдове. Има огромна ръка.
        Невероятна ръка. Гледайки го как вдига и замахва с бойния си боздуган винаги се питам как е възможно да има толкова много сила само в един човек. Защо природата прави такива хора? Когато той се бие, човек трябва да гледа... това е прекрасно. Като огромна котка с невероятна грация той движи цялата си маса, събирайки мускулите си като вълни цунами и нанасяйки съкрушителните си удари.
        Животно съм, нали.
        И утре, когато поемем на север към неговите родни планини, когато изкачим полега тия склон и влезем в огнените пещери, когато отместим нефритения обръч, моята тънка сабя ще запее, разсичайки въздуха “шшшшшшшъъъъът” и една глава меко ще тупне на застлания с утъпкана пръст под. А после тялото ще я последва долу, но аз ще съм като змия далеч напред в тъмното...
        Затова трябва да спя, да си отида у дома поне до сутринта и да тренирам при капитан Стекърт падни-стани-падни-стани, докато пелената не ме повлече към мрака.
        Аз, родената гражданка, чадото на модерната цивилизация, пратеникът на свободния свят и младши лейтенант от великата ни армия утре ще сека глави заради този мъж, който спи до мен. Този, който ме намери гола на пътя, този, който не знае да говори, този, който е мой толкова, колкото и аз негова. Николко.
        Отвикнах да разсъждавам, от много отдавна оставих това занятие, защото нямам време за такива удоволствия. Трябва да убивам. За да съществувам. Иначе - набита на кол пред някоя честита шатра. И него... все някой ден ще ни хванат, нали животно мое. Мен ще ме опъват, докато съм жива, а и след това, а теб ще ти режат месата парче по парче, докато не те оголят, а после ще закачат главицата на някоя градска порта.
        В началото се молех за себе си, и за другите. Първо да се върна обратно, после да умра като падна и си счупя главата. А сега не се моля, а смятам колко глави ще паднат утре от моята тънка метална приятелка и колко злато ще имам от това, за да го превърна един ден в нещо друго. Не знам в какво. Просто го събирам.
        Надигам леко глава и поглеждам широките му квадратни черти и черните къдрави коси, падащи на челото. Той има предопределение. Сигурна съм в това. Той не знае какво е да си правиш планове, да имаш амбиции, да те терзаят съмнения или нещо такова. Той върви винаги напред, защото друга посока в неговата природа няма. На него нищо не му пречи, защото всичко живо е смъртно, т.е. убива се, ако трябва. Той никого не обича, защото няма нужда, но и никого не мрази след като го е убил.
        Но ме харесва. Много. Виждам го много често как ми се наслаждава. Как спира, спускайки секирата си долу, и ме гледа с такива очи сякаш ме иска сега и веднага по средата на боя. И има защо. В сравнение с дундестите, дребни и космати жени на неговия свят аз съм истинска богиня. Богиняяяяяя... смъртоносен демон, изпитващ радост само от насилието. Насилието над тези полуизроди, населяващи тази покрита с мърша, смрадлива земя.
        Не искам да смърдя! Не искам! Понякога се изкъпвам и натърквам тялото си с ароматни треви и лягам някъде върху меката трева. Тогава го гоня от себе си, защото ми мирише лошо. Показвам му отвращението си, както мога и го гоня. И той седи застанал малко по-нататък и гледа, души въздуха и рие като бик зелената трева. “Върви се изкъпи, прасе... върви” - подвиквам аз и хвърлям нещо по него и той отива, нагазва във водата и почва да се плиска. “Свали си препаската глупако, какво ще измиеш така!” - провиквам се. Туп и препаската пада в краката ми. А аз се надигам и го наблюдавам, и той, виждайки, че гледам, се старае - търка, търка. А аз хем се смея, хем се наслаждавам на гледката - колко е красив и как си пасваме. Невероятно. “Ела при мен” - шептя му след малко - “ела тук да те подуша...”. Тогава преставам да чувствам тази огромна разлика между нас, тази пропаст, която ни разделя, и няма нищо, което да е в състояние да ме направи по-щастлива, отколкото съм в тези моменти. Викам, викам от кеф, танцувам като луда вещица гола из гората... една вечер след едно такова къпане препуснах чисто гола върху черния си жребец направо през едно забутано насред гората селце. Каква паника беше! Какъв хаос причини моето високо бяло тяло... Как се смя той от сърце, поемайки ме от коня.
        Сърцето ми се сви, доплака ми се. Не биваше да позволявам на тази мисъл да ми минава през главата. Истината е, че аз съм лудо влюбена в него. Безумно влюбена в него. Аз го желая диво. А той в мен - не.
        Защо съм толкова умна, та да разбирам този факт така отчетливо? Защо е нужно така да ме боли - точно мен! Искам той да не съществува! Да го няма! Да е само сън! Искам да избягам оттук, да бягам през глава и да го забравя съвсем и завинаги! Мразя го! Мразя го! Какво има в него, че така ме плени - няма нито моята интелигентност, нито моите познания, нито... на колене, слабо същество, срами се от своята женска слабост, заври главата си навътре в раменете и не смей да я покажеш... Срам и позор - отхвърлена, влюбена патка! Това е мазохизъм и там всичко също ми е пределно ясно.
        А той си спи. Спи.
        Надигам се и сядам. Дори и в тъмното виждам отлично. То няма и кой знае какво да се види. Отстрани един мех с вино, един с вода и дървена купа с огризки от една печена на шиш патица. И тихите стъпки на хиените отвън. И мечовете над главите ни. Моят с червения рубин в дръжката и неговият с вълчия череп, издълбан на лезвието. Проблясват със синкавите си тела, пращайки знаци на подаващата се отгоре звезда.
        Той изръмжава недоволно, ръката му ме хваща през кръста и ме тегли надолу, но аз не се отпускам - не ми се спи и не ми се лежи. Той повторно ръмжи, накрая рязко се изправя и главата му се оказва над моята.
        “Спиии” - гърлено в тъмнината.
        “Не, не искам да спя”.
        “Спии, утре дълъг път ...”.
        “Знам, но не искам да спя, луната ме е хванала за гушата и стиска”.
        “Стисни я и ти, и спи”.
        “Казах вече - не”.
        Той сумти в мрака, върти блестящите си очи и не смее да ме гледа. Усеща колко съм наежена и знае, че ако ми се скара още, ще стигнем до бой. Като вълците се обикаляме мислено в снега и се дебнем с периферното си зрение. Колко съм силна, дива, хубава сега. Как не ме е страх от него, а него го е страх от мен, защото не може да разбере откъде черпя силата си, за да не ме е страх. А е толкова просто!!! Именно от неговата неувереност.
        Ръката му се плъзва по коляното ми, отвътре на бедрото ми и стига до там - мръсен ход, какъв номер ми изигра така. Намирам устните му в мрака и ги всмуквам.
        Какво ми става тази нощ, май наистина луната е виновна, че съм пияна от емоции. Не го оставям да се отпусне и всеки път, когато пак го атакувам, той се смее “ооо, диво дете”, шепти в ухото ми “много диво дете”... Дете ли, мисля си аз, какво дете съм аз, какво дете ...
        Накрая му обръщам гръб и поемам въздуха с целите си дробове. Той докосва с ръка меча си, хваща дръжката, задържа я за малко в дланта си сякаш черпи сила от нея и ми обръща също гръб.
        “И ти ще ме оставиш, гад мръсна” - процеждам през зъби на родния си език. “Ще ме зарежеш като куче, но знай, че никога друга жена като мен няма да имаш... никога!”
        А той не отговаря, но знам че разбира. Защото е животно. Защото сме животни.
        И аз. И той.