Койно КОЙНОВ е роден през 1962 г. Цял живот се е подготвял и обучавал за художник. През 1992 г. заедно със съпругата си Марина той създава Училището по българска култура в Сладка Вода, Варненско. Според тях образованието не бива да бъде консервативна система, а отворена и съвременна. Имат две деца - Бояна и Никола - на 11 и 12 години, също възпитаници на училището в Сладка вода.
 
 
 
 

        - Как се роди идеята за училището в Сладка вода?
        - През ноември 1990 г., на масата вкъщи с художника Веселин Димов и съпругата ми Марина. Говорехме си, че вече трябва да се правят по-малко кръчми и повече училища. Щом е училище, значи трябва да е българско. Тогава всички бяхме обзети от надеждата, че нещата в България реално ще се променят.
        - Какъв е пътят след идеята?
        - Убеден съм, че идеите са като живи същества. Те могат да осеняват всеки, който е заел подходящото състояние. Идеята те посещава, после я моделираш, за да може да я изведеш в други нива. При художниците това се нарича творчество.
        Ясно е, че трябваше да се направи училище, освен да се приказва и да се мечтае за него. Оказа се, че почти всички сериозни училища по света са пансиони. Ние започнахме да реализираме най-добрия възможен вариант с ясното съзнание, че така е по-трудно и от финансова, и от организационна гледна точка. Във Варна тогава нямаше свободни сгради, намерихме хубава база в Сладка вода - чисто място, без никакви промишлени замърсители, с хубави благи места около селото, с много извори и чешми. Сключихме договор с община Дългопол. В началото бяхме под наем, след това те обявиха търг и ние купихме сградата. После, когато разбрахме, че сме на прав път, решихме да я разширим, купихме и съседни дворове. Направихме проект за още една сграда и я построихме. Сега имаме 35 ученика от първи до четвърти клас включително. Работим с много добър екип от 9 души.
        - Кои са хората, които ти помагат?
        - През тези години много хора са помагали. С някои заедно моделирахме идеята, с други почти година тичахме из Министерството на образованието за лиценз. Беше доста трудно, защото през 1990 г. още не беше уредена нормативната база.
        Всъщност не е важно, че училището е частно. По-важно е, че е българско. Собствеността е от значение доколкото касае управлението, защото държавата доказа, че най-лошо управлява собствеността си. Много приятели са помагали с дарения, с труд, идвали са, когато строим. Имахме около 10 училищни настоятели, които всеки месец внасяха определена сума за попълване на дефицита в бюджета ни. Ясно е, че една нестопанска институция не може да се самоиздържа. Винаги е на загуба. А имаме и строителна програма, в момента подготвяме ателие по иконопис, купуваме компютри, разработваме нови учебни програми, подобряваме битовите условия в пансиона. Това са големи инвестиции.
        - А как започнахте в началото?
        - Съпругата ми продаде неин наследствен имот и така стартирахме. Всъщност училището е основна инвестиция на семейството ни.  Като гледам какво става около нас, все повече се мисля, че трябва да се правят повече училища - и то български. Политиците привнесоха чужд модел на държавно устройство, чужд икономически и правен модел, в момента ни налагат чужд културен модел. Никой от тях няма да проработи, защото не е подходящ за нашите условия.
        - Имало ли е време, когато си искал да зарежеш всичко?
        - Имало е, но не си го признавам. Никой днес не създава български тип образование. Министерството не прави нищо реално за промяна на системата, то търси начини да спаси стария модел, който е с манталитет отпреди 20-25 години. В този смисъл днешните държавни училища се крепят само на работата на съвестните учители. Държавата на практика работи против тях. Мога да го кажа, защото вече седем министри съм сменил. Трудно е да излекуваш една болна система, най-добрият вариант е да я дублираш. Когато нещо не ти харесва, вместо да го критикуваш, направи го по-добре, след като знаеш как.
        - Продължаваш ли да въвеждаш нови учебни предмети?
        - Имаме няколко дисциплини, които не се учат на тази възраст другаде. Например анатомия на човешкото тяло. Подготвихме учебник, работим със специален компактдиск. Българите подценяват телата си, затова имат проблеми с тях, затова съм убеден, че тази дисциплина може да бъде обособена като отделна и трябва да бъде въведена в начална образователна степен. Изучава се астрономия, тя е от малкото науки, които учат човек да мисли глобално и да живее със съзнанието, че е част от голяма система, към която има и отговорности. Децата учат етнография - при много добра лекторка - Веска Стоянова, която идва всеки четвъртък. Шахът възпитава много важни качества - комбинативно мислене, дисциплина, концентрация, стратегическо планиране на действията. Учи се карате (без бойните му приложения) в съчетание с двигателни и дихателни гимнастики. Друга важна дисциплина е гражданско образование. Учим децата да се вграждат в общество и да се адаптират в различни социални среди. Учениците ни изучават иконопис, народно пеене, компютърни науки. Пансионът има големи предимства, защото в него образоването и възпитанието са единен процес. В пансиона децата живеят в собствено общество, то е затворено. И това е хубаво. Не винаги отвореното общество е полезно (да ме извинява Сорос). Когато едно общество е прекалено отворено и вътрешно нестабилно, то вече е много уязвимо и бива разрушавано точно от тези отворени връзки. В една среда от 50-60 души, където децата растат сред свои връстници, текат всички познати социални процеси. Но ние сме с провинциално мислене и това трудно се възприема. Повечето хора казват - как ще се отделим от детенцето. Те не могат да разберат, че то всъщност отдавна е отделено от тях, още в мига на раждането. Родителите не могат да разберат, че Господ има план за всеки човек, независимо от техните планове. В едно общество, в което децата имат условия да се развиват, се оказва, че могат да поемат много повече информация, отколкото ние предполагаме.
        - Не е ли доста смело да подготвяте сами учебници?
        - Държавните учебници имат тази слабост да бъдат безадресни и универсални.  Наложи се да ги допълваме - в началото с помагала, които издаваха учителите. След това се оказа, че се е оформило едно допълнително книжно тяло. Подготвили сме справочник по граматика, допълваме материала по математика и светознание. Имаме вече първия дял на етнографията - народни вярвания.
        - В началото гледаха на Вас като на екзотика.
        - И сега е така. Защото сме прекалено нестандартни. Още повече няма прецедент за училище от български тип, изградено по този начин, със собствени програми. Повечето колеги от частните училища заработиха в сферата на чуждите езици. Доколкото зная, може би няма и друг пансион в страната. Вече ни изучават като модел в Шуменския и Софийския университет.
        - Всъщност как един художник стигна до учителството?
        - Четири поколения са учителите в рода ми. Ако някой ми беше казал преди десет години какво ще правя, много щях да се смея. Цял живот се бях обучавал за художник.
        - На какво те научи правенето на училище?
        - Голяма част от илюзиите, с които изкуствено сме живяли, се отдалечиха. Получих по-голямо чувство за реалност. Работата с хора винаги те усъвършенства, учи те да партнираш. Стана ми ясно, че самото дело си заслужава всичките усилия. Защото в общи линии се изморявам като всеки друг човек, който работи. Но получавам огромно удовлетворение.  Разбрах, че е възможно мечтите да се сбъдват. Това крепи много хора в средата, в която се движа. Както каза една жена от Сладка вода, една работа като я направиш и тя става. Сблъсках се и с много тежки неща. Когато построихме параклиса преди няколко години, бях горд. Не зная дали има друго училище в страната с параклис и икона на Света Богородица. Но това отблъсна някои родители, защото за вярата само се говори, а никой не я практикува. Основният проблем у нас е невежеството, никой не иска да се променя. А на нас всъщност истинската работа ни предстои.
        - Получавал ли си помощ от неправителствени организации или други структури, които твърдят, че работят в посоката?
        - Помагат ми само приятели и съмишленици. Няма фондация в страната, която да ни е подкрепила досега. А всички пишат на първо място образование и култура. Но пък от седемгодишните си обиколки по фондации зная всяка с какво друго се занимава.
        - Кого чувстваш зад себе си в такъв случай?
        - Преди години един заместник-министър на образованието след като ме изслуша, ме попита :”Кой стои зад вас?” Тогава казах: ”Зад нас стоят нашите учители.” Всяко нещо е добре да бъде свързано с традицията, да бъде част от един по-дълъг процес. И преди 9 септември практически не сме имали частни училища. Имало е няколко колежа, които са били финансирани от посолства и ордени. Дори няма истински термин за този тип образование. Наричат го независимо, алтернативно, по-често - частно, което е най-неточното определение. Защото образованието в държавното училище също се заплаща от родителите чрез данъците. Но там сделката е много неясна - те си плащат, но не могат да изискват. Тъй че държавата е некоректна страна по договора. В Испания например най-често наричат частните училища независими. Тяхната държава може да има дялово участие в училището и според финансовия си дял има право да поставя условия и изисквания.
        - Как Ви приеха хората в Сладка вода?
        - Сигурно не им е било лесно. Идва външен човек, казва, че ще прави училище. Купува сградата, която те си мислят, че е тяхна. Навярно им е трудно да ни разберат - имаме кон, който не впрягаме, само го яздим. Но вече свикнаха, помагаме си.
        - Училището ли поглъща всичките ти усилия? Какво остава за занаята?
        - Това ми е личен проблем, защото много искам да работя отново художническия си занаят. Но засега всичките ми усилия и енергия се поглъщат от училището. Важното е да се популяризира самият модел на образование. Всичко отново опира до доктрината на политиците. Нещата могат коренно да се променят, ако имаме доктрина за възраждане, а не за обслужване на чужди интереси.
        - Имаш ли нови проекти?
        - Една много интересна идея тръгна от децата - проект за детска къща.  Ние възрасните не се замисляме, че малките имат проблеми с мащабите, с размерите на всичко около тях - помещения, стъбли, мебели. Те са изчислени със стандарт за голям човек. Децата имаха цикъл лекции по архитектура и решиха да направят къща, изградена спрямо пропорциите и ръста им - малка врата, малка стая, малки мебели. Един от интересните проекти, който може да се осъществи, е български образователен център във Варна. Има много голям смисъл да се работи, още повече когато виждам, че децата са щастливи. Доколкото съм чувал от приятелите ми, те оценяват, че това е една акция в исторически план. Колкото и нескромно да звучи, давам си сметка, че е така.
        - Каква е според теб голямата грешка у нас през последните десет години?
        - В България проблемът е типично управленчески. Ние дори често не можем да управляваме собствения си бизнес. Виждал съм хора, които имат бизнес и крадат от себе си.
        Вторият основен проблем е подмененият ни понятиен апарат. Например, всички си мислят, че трябва да се дава на тези, които са зле. А е точно обратното - трябва да ги научим как да подобрят живота си. Когато ходим да търсим средства за училището, винаги казваме, че трябва да се влага не само в болните и наркоманите, трябва да се влага в интелигентните и будните, защото това е смисълът на дарителството.
        - Кое е основното в начина на живот в Сладка вода?
        - Отношението към човека, всичко се прави в името на това детето да расте, да се развива. Хубавото е, че при нас учителят не идва на работа. В Сладка вода учителството е начин на живот, а не професия. Учителите играят с децата, разхождат се с тях, хранят се с тях, живеят с тях.
        Забелязал съм, че много хора са доволни от това, което става в Сладка вода, защото виждат, че е възможно да се изгради една чиста структура. Това им дава импулс. Получаваме много писма. А всъщност ние сме направили едно нормално училище, нищо повече.