Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
АКТЬОРЪТ ХРИСТО ХРИСТОВ:
НЕ СЪМ ГАЛЕНИК НА СЪДБАТА

интервю на Людмила Димова

web

        Разговор за принудителното бездействие на театрала, за втренчването в душата и невъзможността да се заобиколи страданието, за себичността на Варна и мистиката на Добруджа

        На сцената е 30 години, има повече от 80 роли, над 15 участия в телевизионни постановки, епизодична поява в киното и една телевизионна новела. На въпроса “Кой си ти?” отговаря : “Ако кажа, че не се познавам, няма да е голяма лъжа. Зодия скорпион. Селянин по рождение, не можах да стана гражданин. На 57 ненавършени години, артист.”
        Христо ХРИСТОВ е роден в село Долина, Добричко. Във Варна е от 1974 г. Завършил е ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов, 4 години е играл в Добрич. Тогава печели първа награда за актьорско майсторство на национален преглед в Шумен и получава предложения от театрите във Варна, Перник, Пловдив и от “Сълза и смях” и Младежкия театър в София.Не става столичен актьор - не успява да прескочи бариерата жителство. Освен от професора си, занаят е учил от тези, с които се е срещал на сцената. Има едно незабравимо лято по време на снимки с Апостол Карамитев. Днес признава: “Неговите уроци в чисто житейски и професионален план ми дадоха много”. Във Варна цени най-много периода, когато директор на театъра бил Желчо Мандаджиев, художествен ръководител - Гриша Островски, а Станчо Станчев- режисьор. Спомня си, че когато пристигнал от Добрич, заварил тук младите актьори Ириней Константинов, Бистра Марчева, Богомил Атанасов. На следващата година дошла четворката - Мишо Мутафов, Веско Цанев, Дафинка Данаилова и Пенка Божкова, а през 1976 г. - и голямата група от класа на Островски...

        - Какъв беше вкусът на онова време?
        - Мисля, че това беше един от най-добрите периоди на варненския театър. Имаше особена атмосфера, бяхме млади. С идването на професорите ни Мандаджиев и Островски тук продължи онова, което беше във ВИТИЗ. Може би затова останах. Животът ни беше в театъра, страшно много играехме и репетирахме. Имал съм по 180 представления на година. Ако сега кажеш на някого, няма да ти повярва. Около 1978 г. започнахме да се събираме в някогашния Млечен бар на центъра - млади художници, писатели, поети, журналисти, фотографи. Бяхме оформили нещо като кръжец, сутрин към 8 часа се виждаме, пием си кафето, пожелаваме си добър ден. Когато ремонтираха клубовете на художника и на писателите, започнахме да се събираме там. Оформихме с художниците много як кръг - със Стоимен Стоилов, Жоро Лечев, Петьо Маринов, Ванко Урумов, Венци Антонов, Тома Томов. Бяхме почти всяка вечер заедно. Това време ми липсва. Не, светоусещането не се е променило много, просто се поразпиляхме. Някои са в чужбина, други се затвориха в ателиетата, и хубаво правят, рисуват добре. Ние няма къде да се затворим, но като играем по-малко, започваме да се затваряме по къщите.
        - Защо се затваряш?
        - Принудени сме, по-малко играем. Представленията са по-малко, по-малко са репетициите, по-малко се виждаме. Това е загуба за нас, но мисля, че и за театъра. Не страдам от излишно самочувствие, но да не използваш енергията, моженето, способностите на една група актьори в театъра, които продължително време нищо не репетират, мисля, че просто не си струва.
        - Искаш да кажеш, че една група варненски актьори са отстранени от театралния живот?
        - По някакви причини вече близо 7-8 месеца не работим.
        - Имате проблеми с ръководството или може би причините са възрастови?
        - Не зная, но повечето сме от възрастните актьори. По стечение на обстоятелствата най-възрастният актьор в театъра е на 56 години и аз съм това. Хубаво е, че има млади. Не бива да се разбира, че заставаме срещу тях или че се отделяме в групи. Няма такова нещо, великолепно се разбираме. Става въпрос за нещо друго - без сериозни задачи от миналия юли са Мишо Мутафов, Жоро Велчовски, Дафинка Данаилова, аз и други. Не работим. Сезонът почти приключва, ние нямаме изгледи поне до август да се промени нещо. Според мен във времето така трябва да се организират нещата, че този потенциал на варненския театър да бъде пълнокръвно използван. В България с изключение на Народния театър и на трупата на Военния театър едва ли има друг състав, който да е така балансиран. Нужна е повече грижа за театралното пространство на Варна.
        - Затова ли решихте да създадете фондация? Ти си председател на Управителния съвет на “Варненското театрално общество”.
        - Не сме я създали само заради задоволяване на собствени амбиции, макар че ще бъде много глупаво да кажа, че не я правим и за да играем. Но тя не е плод само на временно неудовлетворение от присъствието ни в театъра. Тя е наистина едно желание да се създаде още едно театрално пространство. Въщност само четирима от учредителите сме от театъра - Мишо Мутафов, Жоро Велчовски и сценографът Тодор Игнатов. Разбира се, в известна степен се явяваме и конкуренти на самите себе си, защото продължаваме да бъдем актьори в театъра. Дай боже, този проект, който сме замислили, да бъде осъществен. В първото представление, което вече започнахме да репетираме - “Чудо” на Иван Радоев, участват и други актьори - постановката е на Румен Велев. Започнахме без никакви средства. Вече сме избрали и останалите две представления , изключително качествена драматургия - великолепна френска комедия по много актуален проблем как се манипулира личността, и една американска пиеса за четирима души. Вероятно ще играем в Кукления театър. Грехота е залата там вечер да стои празна.
        - А ако не получите средства за проектите, ще играете ли?
        - Ще направим всичко възможно, назад няма връщане, представлението ще излезе. Но мисля, че дори и да се забавят парите от финасовите институции, пред които кандидатстваме, все ще се намерят фирми във Варна, които да ни подкрепят. Не са толкова много парите, че да не можем да ги намерим.
        - Още на първата пресконференция се застраховахте, че фондацията не се създава, за да се противопостави на някого. Прозвуча тъжно, защо човек трябва да се оправдава, че създава нещо?
        - Така е във Варна. Това е рецидив на една случка отпреди 6-7 години, когато 17-18 души, повечето актьори, се опитахме да създадем втори театър, да се отделим от драматичения театър. Кандидатствахме пред Министерството на културата. Изготвихме художествен и финансов проект, които бяха одобрени, и имахме думата на тогавашния министър на културата Елка Константинова. Но не стана за съжаление. Мисля, че тогава беше времето Варна да се сдобие с още един театър. Моята болка за този град е голяма. Само в представите на управниците той е европейски. Варна не е европейски град не защото хората не са европейци, а защото стопанисването и атмосферата още не са европейски. Те са случайно европейски. Варна заслужаваше още един театър, заради простия принцип на конкуренцията. Хората трябваше да имат възможност да избират - тази вечер да отидат в театър “Стоян Бъчваров”, а утре - в “Театъра под часовника”, както го бяхме кръстили, защото искахме това да е филиалът. Но себичността и на града, и на някои хора унищожиха начинанието. Позицията на общината премина от възторжена подкрепа до абсолютно отрицание. Сега нямаме намерение да създаваме втори театър. Ние сме на такава възраст и с такива възможности, че не искаме да се занимаваме с администриране. Искаме да създадем театрално пространство, да направим спектакли. Ако се появи друг човек, който иска да прави театър, с удоволствие ще го подкрепим. Не заради това, че ще има антипод на съществуващия театър, а в негова помощ. Защото когато усещаш някой да ти диша във врата, натискаш педалите повече. Ние кого изпреварваме сега?
        - Самата институция не убива ли творчеството?
        - Ние сме регистрирани по Закона за лицата и семействата - неправителствена, нерелигиозна организация. Но сме готови да си сътрудничим с всички, които попадат под тези три изброени определения - с държавата, религията и политиците. Стига те да искат да помагат. Защото Варна е много егоистичен град, хората на бизнеса по някакви незнайни за мен вътрешни подтици предпочитат да подкрепят онова, което идва отвън. Не мога да си обясня как може да се спонсорира софийския Пътуващ театър, а когато ние направим някакъв опит, казват “Не, нямаме средства.” Ако ти си патриот на града си, ако живееш в него и участваш в изграждането на неговото лице, това трябва да ти бъде задължение. Какво са 200-300 лева. Не бива да звучи като упрек, не, просто разсъждавам кое е онова, което може да помогне на града да рипне, да се огледа, да се втренчи в себе си. Затова искаме да работим. Всъщност и ние се втренчваме в себе си.
        - И като се втренчиш в себе си, какво виждаш?
        - Не се харесвам много. Когато се погледна в огледалото, хич - хич не се харесвам. Когато ми се е случвало да се гледам в телевизионни спектакли, просто не мога да се понасям. Може би повечето актьори приемат нещата по този начин. Но ако става въпрос за втренчване в душата, ако човек може да погледне на себе си с малко по-други очи, отстрани, да бъде по-обективен, какво вижда. Много странно, понякога през нощта си мисля - всъщност, как станах актьор. Не мога да повярвам, че това се случи на мен. Аз малко късно започнах да го искам, но оттогава вече без това не можех. Но никога не мислех, че ще ми се случи. Три години кандидатствах и бях сигурен, че винаги ще ме късат. Усещах, че има нещо в сърцето ми, в душата ми, в ума ми - някаква плетеница, някаква надежда. Може би това е било чудото, което се е случило с мен. И съм благодарен за това, защото просто не зная какво щях да правя иначе. Но когато казах, че не се харесвам, то е може би защото за зло или за добро, съм перфекционист. Когато кажа дума за нещо, просто ми е невъзможно да не го изпълня. И когато някой срещу мен ми даде дума и не го направи, се стъписвам. Все разговарям със себе си и с другия. Дълго време например говоря с директора на театъра, водя диалог с него. Обаче когато диалогът трябва да се проведе наистина, не става по начина, по който го искам. Не успявам да намеря обратната вълна и вината вероятно е в мен. Има хора, които могат да лавират, да се измъкват. Обаче аз не мога. Казвам нещата открито. Не спестявам нищо на себе си и на другите и затова не се харесвам.
        - Мислил ли си, че си можел да бъдеш нещо повече в театъра?
        - Да, едва ли някой се е наложил докрай. Като погледна, имал съм великолепни роли, не са много и слава богу. Истинска радост усещам, когато след представлението ме споходи някаква блажена умора, тихо щастие от това, че се е случило нещо ново. Ролите са били може би десетина, но това например се случи в “Опит за летене” с Аврам Опитомителя на Радичков (постановка Гриша Островски), с Динко от “Вампир” на Страшимиров (режисьор Бойко Богданов), следователят в “Прокурора” на Джагаров (постановка Станчо Станчев). Първата ми роля даже, макар, че имах проблеми с нея, също ми носеше такова удовлетворение - Сусо от “Януари” на Радичков. Много си харесвам ролята на Шарл в “Мадам Бовари” (постановка на Бойко Богданов), макар че представлението не стана. Мисля, че “Кой се страхува от Вирджиния Уулф” (постановка на Станчо Станчев), където играя Джордж, беше станало добро представление. Жалко, че падна, не зная по какви причини. Доволен съм от работата си във “Великденско вино”(постановка на Костадин Бандутов), където играя поп Кръстьо. Мисля, че там се случи нещо между мен и публиката чрез жестокия проблем за предателството. Друго добро представление, в което съм доволен, че участвах, беше “Нора” на Ибсен в артклуб “Сезам”. Аз всъщност съм кръстник на клуба, измислих и мотото “При толкова затворени врати една отворена”. Имал съм и време на затишие - поради невместване в репертоара - и друг период, в който бях държан съзнателно по-далеч. Но не съжалявам и за това отдалечаване от театъра. Болката, която съм изпитал, тревогата по някакъв начин са акумулирали друг вид енергия в мен и едно очакване да дойде моментът на втурването, да започнеш отново. В никакъв случай не считам себе си за галеник на съдбата по отношение на театъра, пък и не искам да бъда такъв. Просто искам да работя.
        - Ти можеш ли да заобикаляш болката, страданието ?
        - Не, аз и да искам не мога да заобиколя страданието. Така ми се стече животът, че загубих най-близкото си същество. Точно преди 12 години почина дъщеря ми, на 16 години. Раната си стои в мен. Няма опит да се заобиколи страданието, това е невъзможно. Има хора, които не могат да страдат. Този, който не е преживял болката, не се е докоснал до нея, не е цялостен. Това не значи, че пожелавам болка на някого. Човекът е раним и слава богу, че е такъв. Това показва, че живее.
        - Трудно ли се живее с теб?
        - Много трудно. Хората, които са около мен, знаят най-добре.
        - Без какво не можеш всеки ден?
        - Не мога да не мина покрай театъра.
        - Как минава един ден на актьора Христо Христов?
        - Напоследък чета много, грижа се за сина си, той е четвърти клас. Водя го на училище, понякога го вземам. Той е изключително буен, страхотна енергия, трудно управляем. Държи мен и майка си винаги на нокти. Обичам да готвя - всичко, няма нещо, което не мога.
        - За какво мечтаеш?
        - Бих искал да напиша, дано успея, книга - само една книга. За времето от първия миг, който си спомням на село - когато съм се изправил и съм видял баирите. Когато съм се качил на 5 години за първи път на кон и съм ходил с големите по време на жътва в гората да пасем животните, и ме е било страх. Когато сме палили огньовете на Сирни Заговезни. Понякога, като си легна вечер, всичко това ми минава пред погледа. Мисля, че мога да го напиша. Ако някога го направя, това няма да бъде нито роман, нито повест, нито разказ - просто случки. В нашия край в Добруджа има някаква мистика - особен свят, образи, които ми стоят в главата.
        - Връщаш ли се често на село?
        - Ходя, имам близки. Ходя по полето, в гората, но сега хълмовете не са така високи, както ги зная, гората не е така гъста, колкото ми се е струвало. Те ли са се смалили, аз ли съм пораснал? Синът ми идва с мен, иска да има къща на село. Скоро ми каза, че искал да живее и да учи там. Казвам му: “Това просто е невъзможно. Да, вика, ама е хубаво.”
        - Какво продължава да те изненадва?
        - Изненадват ме още много неща. Мисля, че актьорите доста дълго време запазват сетива за непознатото, странното, за онова, което тепърва идва. Даже да се срутва върху тебе като лавина, някак си успяваш да излезеш от нея. Учудват ме децата, някои от тях ме стъписват. Колко много знаят, какво мислене имат. Ако бяхме малко по-нормална държава, щяхме да имаме великолепни деца.
Като се питам какво всъщност стои зад думата учудване, не зная защо усещам и някакъв гняв. За последните десет години ми се случиха много неща. Минах през възторг, през разочарования и глупости. И аз много глупости извърших, но едно нещо не можах да разбера. Как така лесно се загърбват приятелства, колко бързо можем да се откажем от хора, които са ни помогнали, как грубо се късат връзки. Как някои, постигнали дребна победа в кариерата, в политиката или властта, мислят, че са скочили в облаците. Как не могат да разберат, че това е като слънчев лъч, минал през облака - и край. Ненавиждам предателството и неблагодарността. Не разбирам как въпреки ударите в гърдите, управниците на Варна се отказаха от интелигенцията, как не разбраха колко може да им е полезна. Не разбраха, че повечето от хората на изкуството не се стремят към власт и нямат нужда от власт. Единственото нещо, което искат, е да имат възможност да правят това, за което са призвани. Художникът да рисува, композиторът да пише, оркестрантите да свирят, ние да играем. Това е, ние нищо друго не искаме.
        - Вярваш ли, че всички разсъждават като теб?
        - Не зная. Хората, с които аз общувам, сред които се движа - те не са много, мислят по този начин. Аз го казвам открито, това ми е болката. Не се използва потенциалът на града, на държавата.
        - Коя е най-голямата глупост, която си правил?
        - От 10 ноември насам глупостта ми е била, че съм се хвърлял да правя толкова много неща, вярвайки, че във всичко има смисъл. Прекаленото излизане напред на човек на изкуството не е хубаво.
        - Не искаш да си колективно животно?
        - Не, аз съм сам, не съм колективно животно. Става въпрос да вляза толкова в политиката за определено време, че без да търся облаги от нея да върша неща, които други трябва да вършат. Хората на изкуството трябва да бъдат коректив или съветници на хората на властта. Защото те са чувствителна мембрана. Аз се движа с автобус, ходя по улиците, на пазара, аз чувам. Тази болка, злословието, което срещаш, това мърморене, макар че хората вече слава богу не мърморят, а крещят, нанася поражения на човек, който има способностите да акумулира всичко това. Защото ние актьорите на базата на какво изграждаме характерите? На чуто, на видяно и преживяно. Останалото ти е дадено от Бога, кое повече, кое - по-малко. Ако не усещаш пулса на живота, ако не знаеш къде се движи, къде бълбука, как тогава ще премахнеш тинята.
        - Беше кандидат за директор на Варненския театър преди няколко години, и това ли го вписваш в списъка на глупостите?
        - Това беше много голяма глупост. Но я направих много спонтанно, ей така, защото имах някакво недоволство и си казах, че просто съм длъжен да опитам. Защото си мислех, че тогава можех да постигна някои неща - знаех какво, знаех и как. Обаче това кандидатстване беше цяла сага. Стигнахме до питане в парламента, защото тогавашният министър на културата Георги Костов обяви конкурс за директор на театъра и в същото време продължи договора на тогавашния. Ние по време на конкурса разбрахме, че сме като от филм на Доньо Донев - само че повече от трима глупаци. Беше си чиста гавра. Това може да го направи само една самозабравила се власт.
        - Кое може да те накара да излезеш от занаята?
        - Няма начин, просто не мога да правя друго. Случи ми се да се занимавам и с разни други неща, не се получава. Нямам душа и енергия за тях, не ми е хубаво. Единственото нещо, което мога да правя извън театъра, е да работя земята. Това го мога, имам една нива, четири декара. Засаждам всичко - царевица, боб, бамя, домати, даже и една билка от Азия. Когато отида на гости, не могат да ме вкарат вкъщи, обикалям целия двор, гледам всичко - дете, дръвче, плод, животно - и чак тогава влизам вътре. Не зависи от мен, някакъв атавизъм. Всъщност какво странно има в това - от земята сме и за земята.

 

 

© Людмила Димова, 2000
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2000
=============================
Публикация във в. Народно дело, Варна.