Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РУСИ ЧАНЕВ В КОЛЕКТИВНАТА ИГРА

интервюто взе Людмила Димова

 web

Разговор с популярния актьор за времето и неговото ускорение, за филмовия контрол върху събитията, за кафкианската атмосфера в някогашния Централен партиен архив и океана от случки, наречен Македония.

Руси Чанев
Театърът и киното ни без Руси ЧАНЕВ щяха да са безкрайно бледи и скучни - това не оспорва никой. Ролите му в “Авантаж” и “Мера според мера” са емблематични. Наскоро спектакълът му “Швейк” (постановка на приятелския екип Руси Чанев, Младен Младенов и Валентин Ганев) отбеляза юбилей. Тримата театрали вече са готови с есенната си провокация за сцената на Народния театър - комедията “Вечеря за глупаци” от Франсис Вебер. Очаква се да я видят и варненските почитатели. През август БНТ ни върна паметта за най-силната киноизява на Руси Чанев  - във филма на Георги Дюлгеров “Мера според мера”.
 
 
 

        - С какви мисли гледахте “Мера според мера” след двадесет години?
        - Филмът “Мера според мера” е правен през 1980 г. с идеята да покаже какво става с личността, подложена на ускорената преса на времето: за десет години Танас трябва да премине през неща, които се минават от поне три поколения. Филмът е нещо като реплика на Георги Димитров, че “нашият народ за 20 години ще постигне онова, което другите народи са постигнали за 100”. Вчера прочетох едно интервю на Гюнтер Грас, в което, говорейки за прогреса, между другото той казва: ”Все още и днес ние, хората, сме в състояние да променим, ако това изобщо е възможно, начини на поведение само чрез изключително забавени процеси. Междувременно става така, че развития, подготвени и предизвикани от самия човек, започват да ни убягват. Те са по-бързи от нас. И с бързината си на охлюв не можем да ги достигнем... Не зная изход, защото скептицизъм предизвикват и всички скоростни концепции, които скокообразно се превръщат в революционни. Понеже знаем как революциите прескачат безогледно недоразвити фази и имат винаги като последица контрареволюция и възвръщане към прастари състояния...” В този смисъл филмът ми звучи и днес.
        - Вече са достъпни много от архивите на македонските дейци. Как това променя отношението към филма? Има ли нужда от нова версия?
        - Сега, вярвам, не е така, но когато през седемдесетте години писахме с Георги Дюлгеров сценария за този филм, действително имахме ограничен достъп до архивните източници. Особено задтруднително беше в Централния партиен архив, където се пазеха “най-пикантните” неща. Независимо че филмът беше прецелен за 1300-годишнината, нужно бе заверка от горе на специално писмо от ръководството на кинематографията, в което се упоменава срок, номер на исканите “архивни единици” и пр., за да ни бъде позволено да четем спомени по македонското движение. И след месец трепетно очакване си допуснат (след щателна проверка) в читалнята на партийния дом, закъдето трябва да носиш само една специално заверена тетрадка от определен формат с номерирани листа и химикалка. Не е разрешено да четеш пред касетофон, да снимаш с фотоапарат, да ползваш стенография и други съкращения. Преписваш под зоркия поглед на отговорната другарка. В другата читалня освен нас скрибуцат още 1-2 побелели лица в напрегнатата атмосфера на тайнствена посветеност. В края на деня предаваш тетрадката си на въпросната другарка от архива, а тя ще отметне с червени чавки страница след страница, че е запозната с изнесеното от документите съдържание. На следващия ден продължаваш в същия дух. По някое време поглеждаш жадно към съседната десетметрова стена, отрупана с чекмедженца-класьори, които крият данните на съхраняваните тук лични архиви по имена и години, но не ти се позволява да ги докоснеш: “Донесете ново писмо какво ви трябва, а не да се ровите като някои диверсанти!” Но откъде да знаеш какво точно ще ти трябва, като не ти дават да разбереш какво може да ти потрябва! Пък и да се изсилиш с ново писмо - “а, това го няма в момента, то е на реставрация, след 2-3 месеца може би...” и прочие пенизи да те откажат да тикаш нос в собствената си история. Като землемера от “Замъкът” изпитваш страх и надежда, усещаш се в предверието на някакво престъпление, но не разбираш кой го е извършил - ти или тези, за които четеш... В края на седмицата си изпълнил цялата тетрадка и я предаваш за последно. В понеделник идваш, за да си я получиш - нещо е задраскано, някой лист е откъснат. Получаваш си палтото от гардероба, а паспорта - от пропуска и преди да напуснеш широкото фоайе, сякаш за завършек на кафкианската атмосфера, зърваш за миг бързо влизащия мастит театрален критик, който мушва някакъв голям плик в една от вътрешните пощенски кутии, навярно донос до ЦК...
        - Всичко това попречи ли на филма ви?
        - Все пак, що се отнася до направата на един филм, невъзможността да се ползват всички съществуващи документи няма фатално значение. Филмът си е произведение на изкуството, игра и се подчинява на историческата достоверност не повече от, да речем, една народна песен за змейове и хайдути. Филмът е достоверен, колкото е достоверен, например, сънят ти. Определението “исторически филм” е по-скоро рекламно, условно, доста бомбастично и всъщност нищо не значи. А пък, за да не стават грешки в това отношение, в нашия филм единствено и само Дилбер Танас ни поднася събитията и то така, че да разбираш какво е ставало с него главно. Другото - да е там, ама да не му придиряш... Затуй какъв е смисълът от нова версия. Но че може да се снимат и други филми около тези събития - естествено. То е море от конфликти, океан от случки, цунами на интереси и потоп - нарича се Македония... А за да не останете с впечатление, че не си давам сметка какво представлява нашият филм, ще ви кажа (макар че Танас би рекъл: сега да говорим - не файкя место!”) - и тогава, когато се появи филмът, и сега, не съм доволен никак от втората му част. Навремето съществуваха и обективни пречки да не стане тя като хората, но ако има възможност да се направи нова версия, както казвате, бих се опитал да въздействам докрай чрез сценария, тъй като тук е заложен изключително интересен сюжет. А това сега някак не стига до теб поради размазан основен разказ.
        - Участвате в създаването на сценария. Какво Ви привлича във филма като процес?
        - “Когато правиш един филм, се създава илюзията, че ти можеш да контролираш събитията, да сблъскваш един с друг различни персонажи, с една дума, да “твориш” живот. Такова усещане за власт ми е приятно, защото е напълно невинно и миролюбиво в основата си “ - пише големият френски режисьор Трюфо. Много добре казано, пасва ми. Интересното е, че това се отнася и за театъра, включвайки в сметката и живата публика по време на спектакъла.
        - Вашите думи за българското кино днес?
        - Българското кино се прави последните 50 години с пари от държавата. Тя вече няма пари, за кино може да отдели много - много малко, почти не стигат за един игрален филм годишно. Във филмовия процес участваме много професии освен сценаристи, постановчици и актьори - оператори, режисьори, фотографи, архитекти, художници, оформители, асистенти, електричари, пиротехници, оръжейници, гримьори, консултанти и т.н. Този персонал сега би могъл да работи малко в телевизията, малко - в театрите. Така че филмовите продукции от чужбина, които снимат у нас, освен че носят по някой лев, за да живеят тези хора, дават изключителната възможност все още да се упражняват професиите на съвременно равнище. Трудът се плаща сравнително скромно, спрямо онова, което се дава на колегите в чужбина, но пък това е и една от причините европейските и американски продуценти да искат да снимат тук. Дори на това положение да гледаме като на унизителен момент, все пак важно е да поддържаш уменията си, а не да продаваш домати на пазара.
        - Последната ви работа е в комедията “Вечеря за глупаци”. Защо се спряхте на това заглавие?
        - Бе време хората, които работим няколко години заедно и направихме “Швейк”, да намерим ново заглавие - любопитно за публиката и с възможност за мобилен спектакъл. Френският център в София публикува сборник с пиеси на техни съвременни автори при достъпни за българските условия авторски плащания. Спряхме се на комедията на Франсис Вебер. Той е известен от киното и театъра драматург и режисьор. Нашите зрители познават филма по негов сценарий “Високият рус мъж с черната обувка”. Филмовият вариант на избраната от нас пиеса е получил най-високото френско отличие “Сезар”. Задвижихме своя проект в началото на септември миналата година с финансовата подкрепа на Центъра за изкуствата “Сорос” и въпреки някои досадни бюрократични забавяния от френска страна, успяхме да покажем първо представление през юни тази година в Народния театър. Постановката, адаптацията и сценографията са на Младен Младенов, в ролите - освен мен - са Валентин Ганев и Васил Ряхов.
        - Какъв е вашият тип смях?
        - Намирам, че френското изкуство винаги е успявало да праща посланията си по изключително забавен начин. В известен смисъл френската комедия е бъбрива, каквито сме и ние. Тя не психологизира - така избягва скуката, моралните й послания са прости и ясни. Хуморът е, както се казва, изискан, “френски”. И въпреки ред общи черти във възприятията, в световната театрална практика - с оглед на публиката - се прибягва към известни адаптации на драматургичните творби. Особено ако пренасяш класически автор. В нашия случай интересното бе, въпреки че пиесата е съвременна, как някои моменти биха могли да бъдат редуцирани и представени с по-гъсти бои, предвид изискванията на българския зрител. Обръщам внимание на този въпрос, защото у нас дори в театралните среди той е леко подценяван и недоразбиран. Винаги една комедия трябва по-ясно да говори с публиката, по-озвучено... Що се отнася до това какъв смях правим - нашата групичка сме привърженици на по-сатиричното и иронично отношение към персонажи и ситуации, където да прозира и горчивият опит на интерпретатора. Ползваме се и от кривото огледало на цирка в изграждането на формата.
        - Тръгвате и към други изкуства - какво Ви провокира в тях?
        - Работя в театъра, снимам в киното, издадохме 1-2 книги. Общото и провокиращото във всичко това е, че участвам само в колективни игри. Дори в писането не мога сам, такава ми е нагласата. Сценарий за филм, драматизация за театър, роман - на тези отклонения гледам като на “приложна” литература, без други претенции.
        - В какво не участва Руси Чанев на никаква цена?
        - Бих искал нещата, които правя, да са ясни на повече хора. Не ми харесва да ме харесват 10 души, които да обясняват на другите. Мисля за публиката. Ще ми се да вярвам, че ще удържа на принципа си да участвам само в неща, които сам бих отишъл да гледам.

 

 

© Людмила Димова, 2000
© Издателство LiterNet, 26. 10. 2000
=============================
Публикация във в. Народно дело, Варна, 2000.