I.
         Както е известно, в основата на обществото и на всички по-важни ефекти в него стоят тъй наречените КОЛЕКТИВНИ ХАЛЮЦИНАЦИИ.
         Под "колективно въображаемо" ние ще разбираме обекти, явления и значения, които не са непосредствено физически реални, но въпреки това човек ги счита за реални само защото другите хора около него ги считат за такива. Класически пример за КХ са религиите, култовете, идеологиите, шоу-бизнесът, модата; като КХ може да се разглежда и културата като цяло.
         Колективното въображаемо не е просто сума от индивидуалните съзнания на хората. Собствено  колективната компонента на общественото съзнание е неадитивна; тя се съхранява не в мозъците на  отделните хора, а в информационните връзки и потоци между тях и в социо-комуникативните интерфейси.
         Но тези връзки и интерфейси не са произволни, а са много силно концентрирани, особено в нашата епоха на масови комуникации. На практика тук доминират едрите производители на съдържание - медии, продуценти и т.н. Определен контингент от места в социума контролират много голяма част от общественото съзнание и колективните халюцинации в него. Или още по-ясно казано: колективната компонента на общественото съзнание е халюцинация на един ограничен брой лица и институции.
         Казват освен това, че светът навлизал в нова фаза - "информационно общество". В това общество производството на колективни халюцинации - шоу-бизнес, реклама, медии и пр. - се превръща във водеща сфера на дейност, включително икономическа дейност, изтиквайки назад индустрията и другите "реални" отрасли, които на свой ред се "виртуализират", предефинират се в термините на колективната халюцинаторика. Базисни технологии и движещи сили на това общество са не материалните производства и дори не компютърният софтуер, а т.нар. ХУМАНИТАРНИ ТЕХНОЛОГИИ - public relations, реклама и пр. Това са технологии за управление на колективното въображаемо в масов мащаб, за инсталиране в него на нови компоненти, нови халюцинации на мястото на неподходящите стари.
         И  господстваща класа в информационното общество са не "материалните" капиталисти, а хората,  които притежават или контролират системата на колективните халюциногени - медии, R-индустрия,  хуманитарни технологии, шоу-бизнес.
 

II.
         Едно време другарят Сталин бил нарекъл писателите "инженери на човешките души". Дори този израз да е бил верен по времето на влизането си в експлоатация, днес той е абсолютно остарял. Защо?  Самата идея, че душите ги конструират инженери, не е толкова наивна - просто по времето на Сталин професията на ПРОГРАМИСТА е била непозната, а пък и болшевиките са почитали повече хардуера, желязото, а не софтуера, - но тъй или иначе, дали инженери или програмисти ще се трудят над човешките души е въпрос на терминология. Целият проблем е, че днес програмисти на човешките души са съвсем не писателите. През XIX век (в отсъствието на медии, на специални социални знания и т.н.) писателите наистина са били социални инженери и хората са четяли романи, за да научат нещо за живота, а не просто да се разсеят след работа, както е днес. Но кои са днес програмистите на човешките души? Ние вече ги изброихме като "господстваща класа" в новото информационно общество - медиите,  шоу-бизнесът, киното; това са производителите на съдържание (англ. термин - manufacturers of content) с най-масова, възприемчива и манипулируема аудитория.
         Лишена от функциите си да описва живота и да поучава хората (чети - да поддържа колективното въображаемо!), художествената литература, и по-точно онези автори, които искат да бъдат истински творци, а не се задоволяват с новелизации на сюжети от касови филми, се заравят в дълбините на човешките души. Те потъват в търсене на екстремно лични и нестандартни, по възможност дори патологични и извратени преживявания. Откъсната от общата за всички социална реалност (която  всъщност е пак нашето колективно въображаемо!), художествената литература заедно с аудиторията си се  разцепва на безброй потоци и течения - впрочем, към същото я тласка и обективното усложняване
на културата ни, клонящо към необозримост. Книжната култура губи цялост и масовост - точно обратно на шоу-бизнеса и медийния поток, които стават все по-масови и съгласувано-еднообразни.
         Днес художествената литература прогресивно се маргинализира за сметка на по-новите, зрелищни,  достъпни и масови жанрове - кино, медии и пр. Въпросът е: не може ли все пак тя да се върне отново към основния поток на колективното въображаемо - или, което е същото, към социалната реалност?
         Ние твърдим, че може. Само че това няма да бъде престижната екологична ниша на "инженерите на човешките души": тя вече е заета от по-достъпните и масови жанрове, които, ако се съди по всичко, дори да я отстъпят на някого, това няма да са литераторите, а някакви още по-нови, зрелищни и масови технологии за производство на съдържание.
          Една перспективна свободна роля за литературата, според нас, е тя да се прикачи обратно към главния поток на колективните халюцинации, но с цел не да произвежда такива, а обратно - да руши, да обезврежда и деинсталира продуктите на индустрията на съдържанието.
         Тук не става дума просто за онова, което наричат "социална критика". Критични визии е имало винаги и ще има. Но масата такива визии никога не се усъмняват в "реалността" на явленията, които критикуват! Много, много рядко обектите на критика биват гласно признавани за колективни халюцинации: казва се, че са "лоши", че трябва да са не такива, а други (т.е. съпоставят се с други колективни халюцинации!), но никога не се третират като илюзорни. Това е отражение на "вулгарния реализъм" на западната култура, която въобще не иска да признае наличието в себе си на масови халюцинации и претендира, че целият социален живот в нея е най-върла реалност. (Сравнете това с позицията на будизма, който е склонен да разглежда целия свят като илюзия.) А литературата, ако иска да излезе от лабиринта на душевните перверзии върху оперативния простор на главната културна плоскост на социума, ще трябва да заработи със и върху колективните халюцинации от тази плоскост. Но не да работи с тях като с реалности - това го правят прекрасно и медиите, шоу-бизнесът и прочие, тоест много по-"конкурентни" жанрове от литературата. За да избяга от тази конкуренция на реалното, литературата ще трябва да се отнася към цялата система от културни и социални координати на обществото като към нещо илюзорно, което трябва да се деинсталира.
         Това моментално ще вкара писателите в една принципна опозиция спрямо "производителите на  съдържание". По-горе споменахме, че индустрията, произвеждаща общественото съзнание, се гради върху оборота на колективни халюцинации и е кръвно заинтересована броят и интензивността им да нараства непрекъснато. Медиите и шоу-бизнесът не могат да си позволят да сеят съмнения в реалността на собствената си продукция от илюзии. Литературата обаче, тъй като вече не е централен жанр (в смисъл че държи доста малък дял от печалбите в индустрията на съдържание), спокойно може да излезе на пазара със своята "ментална услуга" - демонтиране на илюзиите от масовия поток.
         И така, за да си намери място в системата на колективното въображаемо, литературата трябва да се превърне в негов деинсталатор. Ще обозначим този жанр, този модел на отношение на литературата към света, със сочния израз "ментален киберпънк" - просто защото не ни идва на ума по-подходящ термин, а и заради пристрастието на киберпънка, като направление във фантастиката, към проблематиката на виртуалната реалност и нейното "хакване" (спомнете си филма "Матрицата"). А пък за хипотетичните писатели, творящи в този жанр, най-удачна ще бъде метафората "хакери на човешките души".
         Интересна мисъл тъкмо в този аспект е изказал един руски фантаст, творящ впрочем точно в жанра "киберпънк" - Александър Тюрин. Той казва, че истинският писател прилича на коварен микроб или  вирус, инфектиращ съзнанието на читателя. От себе си ние бихме добавили: вирус не обикновен, а информационен, компютърен.
         Тюрин разделя писателите-"вируси" на два класа. Едните са безхитростни и безвредни - те проникват чрез известни рецептори (= входни портове) и, ако се изразим пак с компютърна  терминология, не внасят никакви промени в "системните" функции и прекъсвания в съзнанието на "гостоприемника". Но има и други писатели, наподобяващи истински коварните вируси. Инсталирайки своите текстове в читателското съзнание, те използват "недокументирани трикове", променят фундаментални системни области в него, изключват блокове и понятия и включват на тяхно място своите паразитни кодове. Те си поставят за цел да променят читателя - и го постигат.
         Тъкмо сред писателите от този втори тип трябва да търсим нашите "хакери на човешките души" и "деинсталатори на колективни халюцинации".
         Нека погледнем към "менталния вирус" с очите на компютърджията. Първо, набелязвайки си за жертва някоя колективна халюцинация, писателят трябва да я "дезасемблира",  да я разбие на елементарни команди, да разбере логиката на онзи, който я е проектирал и инсталирал. Той трябва да си състави карта на системните прекъсвания, да трасира някои подозрителни функции в търсене на недокументирани възможности или "люкове", оставени от разработчиците за тяхно лично ползване. (И това го има при софтуера!). Имайки тази събрана "техническа документация", писателят сътворява самия вирус. Вирусът трябва да проникне в съзнанието под някаква безвредна маска, да въведе паразитния си код, да насочи към него съответното системно прекъсване, да пренавърже асоциативните вериги така, че набелязаната за ликвидация илюзия да изпадне изцяло от тях...
         Има ли такива писатели изобщо? - ще се усъмнят някои. Ние отговаряме - има! Има такова животно!  И веднага ще назовем името на един от тях, хакер на човешките души, създател на ментални вируси и деинсталатор на колективни халюцинации. Името е Виктор Олегович Пелевин.
 

III.
         Ако съществуваше професията на литературния вирусолог, призван да охранява съзнанието на читателите от подли ментални паразити, творчеството на Пелевин щеше да всява сред хората от тази професия такъв среднощен ужас, както навремето творчеството на компютърния вирусописец с псевдоним Dark Avenger правеше кошмарен живота на нашия вирусолог Веселин Бончев.
         Пелевин е автор на може би единствения в световната практика текст, който инсталира в ума на читателя излъчвател на смъртта. И, естествено, не изпуска да поиска от читателя пари, за да деинсталира излъчвателя. Разказът се казва "Дайрето на долния свят" (друго заглавие - "Зелената кутийка").
         Пристрастието на Пелевин пък към деинсталирането на колективни халюцинации е изразил най-кратко и пълно, макар и с малко различни термини, критикът Александър Генис:

         "...Основният тезис на книгите му [на Пелевин - б.м.] не принадлежи на автора. По-скоро, ако говорим по пелевински, авторът принадлежи на основния си тезис. Става дума за универсалния за съвременната култура проблем за изчезналата реалност. Решавайки го, всяка сериозна книга днес се стреми да се превърне в репортаж от бездна. Авторът прави читателя свидетел на редица кризи. Първо той демонстрира изчезването на "обективната реалност", която се оказва артефакт, конструиран от езика и културата. След това пред очите на поразените зрители авторът разтваря във въздуха и субекта на познанието - самата личност, която след Маркс и Фройд се възприема като игра на класови сили или подсъзнателни стремежи. Вкарвайки ни в тази гносеологична пропаст, художникът оставя читателя насаме с пустотата."

         Какъв е този "проблем за изчезналата реалност", за който говори Генис? Тук има два варианта: или  реалност (в главата на критика) да е нямало въобще - или пък тя да е била деинсталирана от някого! Дали нашата култура дотолкова е загубила причини да съществува (религията, моралът, истината и познанието - всичко това днес е поставено под съмнение), че просто няма на какво да стъпи и виси в небето като холограма на несъществуващи ценности? А дали нейните остатъци в ума на критика не са пометени тъкмо от книгите-"вируси" на Пелевин?
         И тъй наречената "обективна реалност", и самата личност - тоест цялата социална и индивидуална реалност! - са разкрити от писателя като колективно въображаемо. Остатъкът е пустотата. Книгите на Пелевин са репортаж ако не от бездна, то във всеки случай от халюцинация.
         Буквално във всеки свой текст Пелевин събира изрядно количество "недокументирана информация" за света и я подхвърля на читателя по възможно най-зрелищния и ефектен начин. В "Затворникът и Шестопръстият", когато се изяснява, че действието се развива не на незнайна планета, а в напълно земен птицекомбинат, ние сме изненадани дори повече от главния герой, който се готви за "решителния етап" - така бройлерите наричат влизането в кланичния цех. В "Жълтата стрела" светът е затворен във влак,  пътуващ към разрушения мост, но никой от пътниците и не забелязва, че се намира във влак - това знаят само малцина посветени "мистици". "Принцът от Госплан", Саша Лапин, се изкачва до последното ниво на играта си през тайния проход на стражата; воинът Абас пък му показва асемблерските команди на вируса, който е заразил компютъра му. А в "Generation "П"" виртуална е цялата политика, а "криейтърът"  (буквално - създател!) Татарски пише компроматни сценарии за чеченците и олигарха Березовски.
         Всичките изброени герои на Пелевин действат като хакери в компютърна система. Те събират "тайни знания" (недокументирана информация), с чиято помощ виждат света не през очите на тълпата "юзъри", а в истинския му облик. Те използват тези знания, за да "избягат" от митовете и дори от физическата власт на системата - тоест те хакват света. И бройлерите от "Затворникът и Шестопръстият",  и Андрей от "Жълтата стрела", и криейтърът Вавилен Татарски - това са хакери на системи от въображаемости.
         Реалността на Пелевин е принципно виртуална. Виртуална, откъдето и да я погледнеш. Тук е и принципният солипсизъм на автора и героите практически във всички по-големи пелевински текстове.  Тук е и компютърната "виртуална реалност", хвърляща мост чак до киберпънка ("Generation "П"", "Принцът от Госплан") - неслучайно Пелевин жъне наградите за фантастика една след друга и е любимец на феновете на киберпънка в Русия.
         Нещо повече, авторът изобличава като виртуална реалност и културата ("Зомбификация"), и дори човешката личност ("Generation "П""). Лекцията на духа на Че Гевара от последния роман е един малък  шедьовър - както от художествена, така дори от теоретична гледна точка (мои познати философи твърдят, че тя била съвършен образец на марксистки анализ).
         Пелевин деинсталира света, изваждайки на показ механизмите, чрез които хората го халюцинират.  Той "дезасемблира" културата, разкрива алгоритмите, стоящи в основата й ("Зомбификация" и др.) - тоест захваща се с това, което конструкторите наричат "обратно инженерство" (reverse engineering). С обратно инженерство се занимават софт- и хардуерните хакери; Пелевин е също хакер - но той "хаква" не технически устройства, а човешката култура и дори личността. Освен в споменатата лекция в "Generation "П"", много красиво се "дезасемблира" колективното въображаемо в слабо известния разказ "Оръжие на възмездието":

         ..."Реалността на думите се придава от хората. Когато умре последният християнин, ще си отиде от света и Христос; като умре последният марксист, ще изчезне цялата обективна реалност, и нищо няма да  се копира и фотографира от ничии чувства, и нищо няма да се дава на никого в усещания, съществувайки независимо, както това не е било нито в древния Египет, нито във Византийската империя. Колко осиротели демони се носят вече над нощната земя! Светът е създаден от вярата, а предметите се създават от увереността в тяхното съществуване, и обратното: светът създава вяра в себе си, а предметите убеждават в своята истинност; без едното няма другото... <...>
         Когато множество хора вярват в реалността на някакъв обект (или процес), той започва да проявява  себе си: в манастира стават религиозни чудеса, в обществото се разгаря класова борба, в африканските  села в определения срок умират прокълнатите от магьосника нещастници и тъй нататък - примерите са безкрайно много, тъй като това е основният механизъм на живота. Ако поставим пред огледалото свещ, то в огледалото ще възникне нейното отражение. Но ако по някакъв неизвестен начин създадем в огледалото отражение на свещта - тогава, за да не се нарушат физическите закони, свещта е длъжна да възникне пред огледалото от нищото...
         Принципът на равновесието, верен за огледалото и свещта, е верен също и за събитието и човешката реакция на него, но реакция на събитие в мащабите на цяла страна, особено на страна,  обхваната от идеологическа ревност, е много просто да бъде организирана с помощта на подчинените на единна воля вестници и радио, дори ако самото това събитие го няма."

         Тук Пелевин застава на позицията на един своеобразен "колективен солипсизъм". Ако обикновеният солипсизъм твърди, че няма нищо реално освен съзнанието на субекта и неговите усещания, че светът е халюцинация в ума на субекта, то за колективния солипсизъм светът е също халюцинация, но не на субекта, а на съвкупното съзнание на социума. Реалността по Пелевин е въображаемо - понякога колективно въображаемо, понякога лично ("Чапаев и Пустотата"). А в "Generation "П"" като халюцинатор на реалността е посочен не човек и дори не обществото като цяло, а виртуалният монетарен организъм, превръщащ отделните хора в свои собствени клетки - ОРАНУСЪТ. Това е може би най-интересната и най-показателна пелевинска визия.
 

* * *
         Само за няколко години творчество, само с няколко книги Пелевин постигна нещо почти немислимо за днешната епоха: той накара всички хора в Русия, които поне отчасти се мислят за интелигентни, да го четат. Той зарази със себе си ЦЯЛАТА съвременна руска култура, превърна се във всеобща знакова фигура в нея, а не се затвори в някое субкултурно авангардно течение или поток. В момента Пелевин го четат дори хора, които, по тяхно собствено признание, "преди това бог знае откога не са били взимали в ръце книга". Както казва Ал. Генис, "Пелевин върна на книгата гнусливо отлепилия се от нея  читател". И дори само това да беше направил, само дотук да свършваше неговият принос - пак е огромен успех за днешната медийна епоха.
         Не е ли напипал Виктор Пелевин бъдещето на литературния жанр?...
         Някой критик беше казал, че хората, способни да разберат Шекспир, се раждат чак два века след самия Шекспир. Всеки гений изпреварва времето си и приживе остава загадка. А изпреварил ли е времето си Пелевин?
         Кой знае. Но безспорно е, че творчеството му си остава загадка - не само за критиците, а и изобщо.  Неговият поглед към света и културата е като този на хакер към операционна система - поглед, търсещ бъгове, дупки в защитата и недокументирани функции. А този хакерски поглед все още е нов за културата ни. Но съдейки по всичко, пред него е цялото ни бъдеще - бъдеще на сложни технически  устройства и още по-сложни системи от колективни халюцинации.