Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАЗОВ И ПУШКИН
(Сюжетът на един юбилей)

Христо Манолакев

web

“Вазов и Пушкин” е традиционна тема в проучването на българо-руските литературни взаимоотношения. Интересът към нея е симптоматичен за изследователските амбиции и възможности на българската компаративистика да осмисля основанията за диалога ни с чуждото.

Изследователският патос на настоящия текст е да покаже, че е възможно срещата между двама автори да се осъществи дори без тяхно “знание” и “съгласие” и въпреки това да крие предизвикателствата на целенасочен компаративистичен проект.

Вазовият юбилей от 1895 година предлага неочаквано и неартикулирано в и от контекста засичане с Пушкин. Според мен не само моделът и сценарият за организиране на “мероприятието”, но дори и идеята за юбилея, като наднационална институция е повлияна (да не кажем заета) от празниците по откриване паметника на А. С. Пушкин в Москва в началото на юни 1880 година.

Нека припомним случилото се тогава в Русия.

Идеята за паметника на А. С. Пушкин възниква през 1860 година сред приятелите на поета от първия випуск на Царско-селския лицей. Частната инициатива прераства в национална две години по-късно, когато по цяла Русия е обявена подписка за събиране на средства, но едва след 20 години проектът е реализиран.

Тържествата се състоят на 5-8 юни в Москва. Денят 6 юни, когато се открива паметникът, започва с църковна служба и панахида за поета, които продължават над два часа. След богослужението от Страстния манастир до Сенния площад, където е паметникът, се проточва бавно литургично шествие сред огромно множество от народ - начело на процесията са Московския духовен клир и Висшите административни управници на Москва, роднините на Поета. Около паметника амфитеатрално е издигната естрада с места за зрители; достъпът е със специални покани; прозорците, дори и покривите на околните сгради са претрупани с народ. Миг преди плащът да бъде смъкнат от “лицето” на паметника, всички трепетно застиват, секунда вцепенение и показването е изпроводено с нечувано ура и с непрестанното биене на църковните камбани.

След оттеглянето на официалните гости, тълпата се спуща да докосне бронза и да отнесе за спомен късче от разноцветните венци и гирлянди.

От там празникът се пренася в Московския университет, внасяйки нова семантика в говоренето за поета, тенденция, която през следващите два дни ще се развие със заседанията на Общество Любителей Российской Словестности и ще кулминира в знаменитата реч на Ф. Достоевски. Обобщението му, че Пушкин е не само национална, но и “всемирна”, “всечеловечна” величина, придават нови и различни измерения на празника. Според летописците еуфорията след финалните му думи била неописуема - дори сдържаните мъже се просълзили, жените ридаели, а няколко девойки поставили на главата му лавров венец, тук, още на трибуната.

И още нещо важно за нашето съпоставително четене. Непосредствено след откриването на паметника градската управа на Москва дава тържествен обяд, на който присъствали над 200 официални лица; денят завършил с литературно-музикална програма1.

“Пушкиновите дни” конституират профила на празника-юбилей между засичането на различни като функционалност, семантика и поведение на участниците символни пространства - на площадното действо и на високото академично говорене. В първото се забелязват знаците на различни тържества - на религиозното поклонение, на карнавалната пищност, на театралното зрелище. Независимо от смисловата си несъвместимост, в своята пространствена заедност те сбъдват пророчеството на поета - символната неръкотворност добива в нея физическа сетивност. Второто, академичното - канонизира Словото на Поета.

Последното, което ще маркирам, е интернационализирането на празника. “Своето” юбилейно пространство целенасочено се отваря за/към “чуждото”, набелязват се стратегии за функционализирането на литературния юбилей като междукултурен, наднационален, диалог. И това е едно от нещата, впечатлило двамата българи, присъствали на тържествата - С. С. Бобчев и Ат. Шопов. Според Шопов единствено ние, българите, не сме счели за нужно да поздравим русите за този важен и славен за тях ден, само защото сме останали подвластни на дребните си партизански страсти. Защото не сме успели да прозрем, че в Москва се е чествал не държавен мъж, а гений на словото, чиито стихове ние добре познаваме2.

Юбилеят на Вазов е детайлно хронологизиран и описан3.

Според хроникьора 24 септември 1895 година е сред малкото тържествени дни в културната история на София. Центърът на българското тържество е Народното събрание. Сред шпалир от народ и възторжено ура, под звуците на “Вазов марш”, съпровождан от проф. Ив. Шишманов, точно в 11 ч., Вазов пристига. Посрещнат е от Председателя на юбилейния комитет В. Д. Стоянов, който го въвежда в сградата на Парламента. Събран е целият държавен политически елит, духовенството. След кратко слово, в което мотивира необходимостта за това събитие, В. Д. Стоянов поднася на Вазов сребърен лавров венец, съединен със сребърна лира със златни струни.

Отговорът на Вазов е премислен и балансиран, стремящ се да примири предизвиканото съизмерване (съпоставяне с П. Р. Славейков - кой е по-заслужил за юбилей). Всъщност тези два момента са фокусът на официалната част. По-нататък в церемонията са прочетени тържествени поздравления и адреси от България и чужбина и на всички тях юбилярът прочувствено и още по-любезно отговаря.

Час и половина по-късно Вазов напуска Събранието и се отправя към дома си, изпратен от “гръмовни ръкоплескания и възторжени възгласи на огромно море от народ”.

От 13.00 часа в Салона на Славянска беседа, юбилейният комитет дава тържествена Гощавка, на която са поканени “около 200 души най-отбрани представители на столичните висши кръгове и интелигенцията”4. Отново звучат приветствени тостове, речи и възгласи “Да живей”, за да завърши този нов и непривичен за нашите нрави празник с познат гастрономически патос: “Един от гостите, Ю. Джумалиев, изказа по оригинален начин отношението си към юбиляра, заръчвайки немедлено 60 бутилки шампанско, тъй като в менюто то не се предвиждало”5.

“Подир банкета”, в 5 часа, Вазов е изнесен на ръце на улицата, откъдето “дружината се отправя към градската градина, а оттам по Цариградско шосе към Княз Борисовата градина, където след кратка разходка из алеите, всички отсядат при буфета, гдето проведоха до 7 часа весели разговори и приятно благоразположени беседи”6.

По-късно Вазов е изпратен до дома си и от балкона благодари още веднъж на събралото се множество. В 9 часа той се появява отново в Салона на Славянска беседа, където се провежда Литературно-музикална вечеринка по негови произведения.

Така, най-общо, са протекли двата тържествени дни в Москва и в София. Навярно биха се намерили аргументи, отхвърлящи предложеното от нас съпоставяне. Не мисля обаче, че то е некоректно. Патосът му не е да принизи българското, а да покаже през множеството “родни”, разколебаващи щрихи прозрението за нещо ново.

След всяко от тържествата са издадени специални сборници “Венок на Памятник Пушкину” (Спб. 1880) и “Юбилеят на Ивана Вазова” (С. 1895). Паралелното им четене показва, че сценарият на Пушкиновото тържество е използван от българските организатори като матрица до детайл (напр. еднотипно е оформена сцената в Парламента).

Но се забелязват и две съществени различия, пресупозирани от пространствените топоси на българския сюжет.

На първо място, разбира се, е следбанкетната разходка по града и сладкодумните “мухабети” в “буфета” на Борисовата градина. Но ако останем единствено на равнището на нейното маркиране, значи да не надскочим сарказма на в. “Свобода” от 26.ІХ.1895 г., обобщил навиците на българина така: “Коронацията на Вазова се свършила с банкет в “Славянска беседа”. Българинът обича да свърши всяка работа с похапвание и посърбвание”7. Тя обаче добива друга семантика, ако се осмисли в контекста на предходния топос - “Парламента”.

В празника на Пушкин от 1880 година съвсем очевидно е движението от профанност към сакралност. Пресичането на тези две пространства е семиотично-културен взрив (в смисъла на Лотман), родил нов смисъл в празника “литературен юбилей” - с всенародното честване и преклонение площадът сакрализира Тялото на поета, а академичното говорене сакрализира неговото Слово. Това е началото на демократизацията на празника “литературен юбилей”, доколкото вече е изведен от затвореното пространство на дворянския литературен салон. В юбилея на Вазов това движение е в обратна посока. След Народното събрание Тялото на юбиляра вече не е същото, то е посветено, белязано, свещено.

Разходката на българската дружина по двете най-публични Софийски места има претенциите да спомня литургично шествие, но нейната семантика е рязко и неочаквано разколебана от дескрализиращия жест на съвместното похапване.

Същевременно в сравнение с Пушкиновия празник не по-малко странен изглежда и топосът “Народно събрание”. Трудно ми е да кажа дали по това време в София е съществувала друга представителна обществена зала, която да събере толкова народ, но случването на празника в Парламента му придава друга семантика. Московския университет затваря Словото на поета във филологическия храм на високото академично говорене. Парламентът също е храм на Словото, но с друга идеология и каноничност; не само изразява волята на народа, но в името на народа е и нормативизиращо. В този план, ако прибегнем до ироничната публицистична реторика на в. “Свобода” - Вазов е коронясан за първи национален поет “в името на народа”.

Колебах се как да завърша своя съпоставителен прочит. Например с “лавровия венец”, което би означавало да повторя битово-партизанските страсти около тържеството.

Има ги, колкото и да ни изглежда неприсъщо за руската “широта”, “духовност”, метафизика”, и в онези Пушкинови дни от юни 1880 година. След речта на Ф. Достоевски заседанието прекъсва, а при подновяването му група приятели на И. С. Тургенев, който говори за Пушкин преди Достоевски, също го окичва с “лавров венец”..., за да придаде още едно измерение на спора между двамата.

Българските референции на микросюжета “лавров венец” отново са фокусирани във Вазов. Десетилетие по-късно, С. С. Бобчев (действително) си организира юбилейно честване на писателската си дейност. И ще пожелае тъкмо Вазов да го закичи на сцената с “лавров венец”. Отказът на вече-дарения-с венец Вазов е категоричен.

Но нима само в лавровия венец е патосът на един юбилей?

Три години по-късно, през 1898 г., изключително тържествено ще бъде отбелязана 100-годишнинатата от рождението на Фр. Палацки и 100-годишнинатата от рождението на Ад. Мицкевич, а след още една (през 1899 г.) и 100-годишнинатата от рождението на А. С. Пушкин. Всеки един от тези “свои” национални юбилеи имитативно ще възпроизведе модела на честването на “Пушкиновите дни” от 1880 година, но откроявайки и доразвивайки имплицитното му “интернационално” послание, т.е. превръщайки го в целенасочена стратегия за “свой” културен експорт.

Това ми дава повод да потърся нещо позитивно дори в “злобата на деня” и познатата ни родна българска непочтителност. Тя също е сред семантичните ядра в сюжета на честването на първия български жив юбиляр.

Може би в подмятанията, упреците, обвиненията и подигравките към юбиляра има нещо вярно. Да, това честване не би могло да се случи при предходното управление; да, в провеждането на празника твърде лесно могат да се доловят знаците на нарцисизъм и прекалена самовлюбеност. Но нека забележим една много тънка семантична разлика - чествува се не мъртво Тяло, а живо Слово, не биографична годишнина, а духа. И в този аспект замисълът за юбилея добива друго значение, ако се осмисли като наднационална стратегия. В модела на националното строителство “юбилеят” е знак за културна идентичност, възможност (а и желание) за съизмерване с Другия в наднационално пространство. Радушното приемане на романа “Под игото” извън България и първите му преводи показват, че Вазов е стойност, не толкова представяща ни (в случая тогава), а равнопоставяща ни в друг дискурс. И ако инициаторът и един от главните организатори на юбилея, редакторът на в. “Млада България” Д. Ризов, така и не ще разбере кога Вазов е повече и по-истински национален поет - след юбилея или преди това (срв. със словото му в “Славянска беседа”: “Г-н Вазов не бива да забравя, че от днес нататък той вече е национален поет”8), никому неизвестният български студент в Русия Бербенков точно и ясно ще назове голямото (и неосъзнаваното поради скритата партизанщина на повечето!) значение на празненството “чрез творчеството на Вазов българският народ получава неоспоримо право да влезе в семейството на културните народи в качеството на равноправен член”9.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. За историята на паметника и откриването му вж: Венок на Памятник Пушкину. Спб., 1880. [обратно]

2. По-подробно вж.: Манолакев, Хр. Пушкиновите юбилеи в България. // А. С. Пушкин и българската култура. Юб. сборник. С.: Тилиа и АИ "Проф. М. Дринов", 1999. [обратно]

3. Юбилеят на Ивана Вазова. С. 1895; вж. също и: Марковска, М. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. Ч. 1. С., 1981. [обратно]

4. Юбилеят на Ивана Вазова..., с. 55. [обратно]

5. Пак там, с. 78. [обратно]

6. Пак там, с. 79. [обратно]

7. Цит. по: Марковска, М. Цит. съч., с. 637. [обратно]

8. Юбилеят на Ивана Вазова..., с. 64. [обратно]

9. Пак там, с. 77. [обратно]

 

 

© Христо Манолакев, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2004
=============================
Публикация в: Наследството Вазов. С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 2002, с. 179-183.